вижда, да го чува? И къде ще отиде? Повелява му да не плаче и да напусне манастира, Господи! Отдавна Альоша не беше изпитвал такава скръб. Той тръгна по-бързо през гората, която делеше скита от манастира, и като не беше в състояние дори да изтърпи собствените си мисли, тъй много го гнетяха те, почна да гледа вековните борове от двете страни на горската пътека. Пътят не беше дълъг, към петстотин крачки, не повече; в този час не би могъл да срещне там никого, ала изведнъж на първия завой на пътеката забеляза Ракитин. Ракитин причакваше някого.
— Да не би мене да чакаш? — попита Альоша, като се изравни с него.
— Именно тебе — усмихна се Ракитин. — Ти бързаш при отеца игумен, знам; той дава обяд. Откакто беше канил архиерея с генерал Пахатов, нали помниш, такъв обяд не е имало. Аз няма да бъда там, но ти иди, да поднасяш сосовете. Само едно ми кажи, Алексей: какво беше това чудо? Това исках да те попитам.
— Кое чудо?
— Ами онзи поклон пред твоя брат Дмитрий Фьодорович. Чак си удари челото!
— За отец Зосима ли говориш?
— Да, за отец Зосима.
— Ударил си челото ли?
— А, непочтително се изразих! Нищо, нека е непочтително. И тъй, какво означава това чудо?
— Не знам, Миша, какво значи.
— Така си и знаех, че няма да ти го обясни. В това, разбира се, няма нищо чудно, само вечните благоглупости61 комай. Но този фокус беше направен нарочно. Сега ще заговорят всички лицемери в града и ще го разнесат из губернията: „Какво ли ще значи това чудо?“ Според мен старикът наистина е прозорлив: нещо престъпно е подушил. Смърди у вас.
— Какво престъпно?
Ракитин явно искаше да каже нещо.
— Във вашето семейство ще стане това престъпление. То ще стане между твоите братлета и богатото ти татенце. Затова отец Зосима удари чело, за всеки случай. А сетне каквото и да се случи: „Ах, та светият отец го предрече, предвеща го“ — макар че какво пророчество може да има в това, че си чукна челото? Не, ще кажат, това беше емблема, алегория и дявол знае какво! Ще го прославят, ще запомнят: престъплението бил предугадил, престъпника бил отбелязал. С юродивите винаги е така: пред кръчмата се кръсти, а църквата с камъни замерва. Така и твоят старец: праведника гони с тояга, а на убиеца — поклон в нозете.
— Какво престъпление? На кой убиец? Какви ги говориш! — Альоша спря като вцепенен, спря и Ракитин.
— На кой ли? Като че ли не знаеш! Бас държа, че и ти вече си го мислил. Я сега да те попитам, това е интересно: слушай, Альоша, ти винаги говориш истината, макар че винаги сядаш между два стола62: мислил ли си ти за това, или не? Кажи!
— Мислил съм — тихо отговори Альоша. Чак Ракитин се смути.
— Какво? Нима и ти вече си мислил? — извика той.
— Аз… не че съм мислил — изломоти Альоша, — ами сега, когато ти започна да говориш тъй странно за това, на мене ми се стори, че и аз съм мислил.
— Виждаш ли (и как ясно го каза), виждаш ли! Днес, като гледаше татенцето си и братлето си Митя, си помислил за престъпление? Значи, не се лъжа?
— Но почакай, почакай — прекъсна го тревожно Альоша, — откъде накъде ти се струва всичко това?… Защо тъй много те занимава преди всичко?
— Два въпроса отделни, но естествени. Ще отговоря на всеки поотделно. Откъде ми се струва ли? Нищо нямаше да ми се стори, ако днес отведнъж не бях разбрал Дмитрий Фьодорович, твоя брат, цял, какъвто е, отведнъж и цял, какъвто е. Само по някаква една-единствена черта го схванах отведнъж целия. У тези много честни, но любострастни хора има една граница, която внимавай да не прехвърлиш. Иначе — иначе и баща си с нож намушва. А татенцето е пияница и невъздържан безпътник, никога в нищо не знае мярка — няма да издържат — и бух и двамата в ямата…
— Не, Миша, не, ако е само това, ти ме успокои. Дотам няма да се стигне.
— Ами защо цял трепериш? Знаеш ли каква е работата? Нищо, че е честен човек той, твоят Митенка (глупав е, но честен); обаче е сладострастник. Ето определението за него и цялата му дълбока същност. От баща ви е наследил долното си сладострастие. Само на тебе се чудя, Альоша: как така си девственик? Та и ти си Карамазов! А във вашето семейство сладострастието е докарано до лудост. И ето, тези трима сладострастници сега се дебнат… с ножове в кончова. Трима са ударили чела, а ти комай си четвъртият.
— За онази жена се лъжеш, Дмитрий я… презира — проговори Альоша, някак потръпвайки.
— Грушенка ли? Не, братко, не я презира. Щом открито си заряза годеницата заради нея, не я презира. Тука, тука, братко, има нещо, което сега няма да го разбереш… Влюби ли се човек в някаква красота, в тяло женско или дори само в част от женското тяло (това сладострастникът може да го разбере), той ще жертвува за нея и собствените си деца, ще продаде баща си и майка си, Русия и отечеството; честен да е, ще отиде да открадне; кротък да е — ще заколи човек; верен да е — ще изневери. Певецът на женските крачета Пушкин в стихове ги е възпявал; други не ги възпяват, но не могат да гледат крачета, без да потръпнат. А не са само крачетата… Тук, братко, презрението не помага, дори той да презира Грушенка. Презира я, а пък не може да се откъсне от нея.
— Разбирам това — изведнъж изтърси Альоша.
— Я, така ли? Може и наистина да го разбираш, щом така, от половин дума, го изтърси, че разбираш — каза със злорадство Ракитин. — Ти това, без да искаш, го изтърси, изплъзна ти се от езика. Толкова по- скъпоценно е признанието: значи, темата ти е вече позната, ти си мислил върху това, върху сладострастието! Ах, девственико! Ти, Альошка, си кротък, ти си светец, съгласен съм, кротък си, но пък дявол знае за какво ли не си мислил, дявол знае какво ти е известно вече! Девственик, пък вече такива дълбини избродил — отдавна те наблюдавам аз. Ти самият си Карамазов, ти си цял Карамазов — дето ще рече, породата и подборът все значат нещо. По баща — сладострастник, по майка — юродивец. Защо трепериш? Истината ли казвам? Знаеш ли какво, Грушенка ме моли; „Доведи го (тебе, тоест), ще му смъкна аз расото.“ И как ме моли, да знаеш: доведи го, та доведи! Помислих си само: защо ли си й толкова интересен. Знаеш ли, и тя е една необикновена жена!
— Поздрави я и кажи, че няма да ида — усмихна се накриво Альоша. — Но доизкажи се, Михаил, за което беше почнал, после аз ще ти кажа моята мисъл.
— Какво ще се доизказвам, всичко е ясно. Всичко туй, братко, е стара песен. Щом и ти криеш в себе си сладострастник, какво ли пък ще е твоят брат Иван, едноутробният? Нали и той е Карамазов. В това е целият ваш карамазовски въпрос: сладострастници, користолюбци и юродиви! Твоят брат Иван сега печати богословски статийки, засега на шега, но има нещо глупаво наум, макар че е атеист и дори си признава тази подлост — този твой брат Иван. Освен това се мъчи да отнеме на брат си Митя годеницата и тая цел, струва ми се, ще постигне. И още как: със съгласието на самия Митенка, защото Митенка сам му отстъпва годеницата си, само и само да се отърве от нея и по-скоро да отиде при Грушенка. И всичко това, забележи, при цялото си благородство и безкористие. Ето тия хора са най-фатални! Дяволът не може да ви разбере вече: сам признава подлостта си и сам гледа да върши подлости! Слушай по-нататък. На Митенка сега му препречва пътя старчето баща. Защото то изведнъж полудява по Грушенка, лигите му текат, като я види само. Че нали само заради нея сега направи в килията такъв скандал, само защото Миусов се осмели да я нарече безпътна твар. Влюбил се е до полуда. По-рано тя само по някакви негови работици, тъмни и кръчмарски, му е услужвала срещу заплащане, а сега изведнъж взел, че я харесал, настървил се и се натиска с предложения, не честни, разбира се. Е, и ще се сблъскат, баща и син, на тая пътечка. А Грушенка нито на единия, нито на другия, засега още върти опашка, подкокоросва и двамата, оглежда ги кой е по- изгоден, защото, макар че от бащата могат много пари да се смъкнат, ала той няма да се ожени за нея и комай най-накрая ще се изюди и ще затвори кесията. В такъв случай и Митенка има своята цена; пари няма, но пък е способен да се ожени за нея. Да, способен е да се ожени! Ще зареже годеницата си, такава несравнена хубавица, Катерина Ивановна, богата, дворянка и полковнишка дъщеря, и ще се ожени за Грушенка, бивша държанка на стария търгаш, развратно мъжище и градски кмет Самсонов. От всичко това
