наистина може да стане престъпно стълкновение. А твоят брат Иван това и чака, веднага ще обере каймака: и Катерина Ивановна ще вземе, а той вехне по нея, и нейните шестдесет хиляди зестра ще пипне. За такъв мъничък човек и голтак като него това е много примамливо за начало. И забележи също: Митя не само няма да се обиди, ами до гроб ще му остане благодарен. Зер знам много добре, че самият Митенка на всеослушание крещял миналата седмица в кръчмата пиян, с циганките, че е недостоен за своята годеница Катенка, а брат му Иван — той бил достоен. А самата Катерина Ивановна, разбира се, такъв съблазнител като Иван Фьодорович в края на краищата няма да отблъсне; тя и сега вече се колебае между двамата. И с какво е успял този Иван така да ви очарова, та всички благоговеете пред него? А пък той ви се присмива: хем обирам каймака, хем на ваша сметка лапам.
— Откъде знаеш всичко това? Защо си толкова сигурен? — попита изведнъж Альоша остро и мрачно.
— А ти защо сега ме питаш и предварително се боиш от моя отговор? Значи, си съгласен, че говоря истината.
— Ти не обичаш Иван. Иван няма да се помами за пари.
— Не думай! Ами красотата на Катерина Ивановна? Не е само до парите, макар че шестдесет хиляди са приемливо нещо.
— Иван гледа по-нависоко. Иван и за хилядите няма да се помами. Иван не търси пари, нито спокойствие. Той търси може би мъки.
— Каква е пък тази фантазия? Ах, вие… дворяни!
— Ех, Миша, душата му е бурна на него. Умът му е в плен. Той таи мисъл велика и неразбираема. Той е от ония, на които не им трябват милиони, а им трябва мисълта си да разрешат.
— Литературна кражба е това, Альошка. Ти перифразираш своя старец. Ама че ви е разиграл Иван! — извика Ракитин с явна злоба. Чак лицето му се сгърчи и устните му се изкривиха. — Ама и играта му глупава, нищо особено няма. Поразмърдай си малко мозъка — и ще разбереш. Статията му е смешна и нелепа. А чу ли одеве глупавата му теория: „Няма ли безсмъртие на душата, няма и добродетели, значи, всичко е позволено.“ (А брат ти Митенка помниш ли как извика: „Ще го запомня!“) Съблазнителна теория за подлеците… Аз ругая, това е глупаво… Не за подлеците, а за школските фанфарони с „неразбираеми дълбини на мислите“. Хвалипръцко е той, а цялата работа е: „От една страна, не можеш да не си признаеш, а от друга, не можеш да не се покаеш!“ Цялата негова теория е подлост! Човечеството само ще намери в себе си сили, за да живее за добродетелта, дори и без да вярва в безсмъртието на душата! В любовта към свободата, равенството, братството ще ги намери…
Ракитин се разпали, почти не можеше да се владее вече. Но изведнъж се спря, като да си спомни нещо:
— Е, стига толкова — усмихна се той още по-красиво от преди. — Защо се смееш, мислиш, че съм циник.
— Не, не съм помислял да те мисля за циник. Ти си умен човек, но… недей, от глупост се усмихнах. Разбирам, че можеш да се разпалиш, Миша. По увлечението ти разбрах, че и ти самият не си равнодушен към Катерина Ивановна — аз, братко, отдавна подозирах това, затуй не обичаш брат ми Иван. Ревнуваш ли от него?
— И париците й ли ревнувам? Кажи го де!
— Не, за парите нищо няма да кажа, защо да те обиждам.
— Вярвам, защото ти го казваш, но все пак дявол да ви вземе вас с твоя брат Иван! Не можете да разберете вие, че и без Катерина Ивановна може човек много да не го обича. Пък и за какво ли да го обичам, дявол да го вземе! Та той благоволява да ме ругае. Защо аз да нямам право да го ругая?
— Никога не съм чувал да е казал нещо за тебе, добро или лошо; изобщо не говори за тебе.
— А пък аз чух, че оня ден у Катерина Ивановна ме е ругал, здраве му кажи — ето до каква степен се интересува от вашия покорен слуга. И кой кого след туй ревнува — не знам, братко! Благоволил да изкаже мисълта, че ако не се съглася да приема кариерата на архимандрит в най-близко бъдеще и да се покалугеря, непременно ще замина за Петербург и ще се хвана в някое важно списание, непременно в отдел критика, ще пиша десетина години и в края на краищата ще поема цялото списание. После ще продължа да го издавам и непременно в либерален и атеистичен дух със социалистическа отсянка, с малко дори социалистическо лустро, но винаги нащрек, сиреч и та̀ка и ва̀ка, и ще хвърлям прах в очите на глупците. Краят на кариерата ми според предричането на твоя брат щял да бъде такъв, че социалистическата отсянка нямало да ми попречи да внасям на текуща сметка паричките от абонамента и да ги използувам при случай, под ръководството на някое чифутче, докато не вдигна голяма къща в Петербург63, за да пренеса в нея и редакцията, а другите етажи да напълня с наематели. Той дори и мястото на къщата е определил вече: при Новия каменен мост на Нева, който се бил проектирал в Петербург, от Литейна за Виборгска…
— Ах, Миша, че това комай изцяло ще се сбъдне, чак до последната дума! — извика внезапно Альоша, като не можа да се сдържи и се усмихна весело.
— И вие се увличате в сарказми, Алексей Фьодорович.
— Не, не, аз се шегувам, извинявай. Съвсем друго мисля. Но позволи ми да те питам: кой е могъл да ти съобщи такива подробности, от кого си могъл да ги научиш? Няма как да си бил у Катерина Ивановна лично, когато е говорил за тебе, нали?
— Аз не съм бил там, но е бил Дмитрий Фьодорович и го чух с ушите си от самия Дмитрий Фьодорович, тоест, той не ми го е разправял, но аз подслушах, без да искам, разбира се, защото бях у Грушенка, в спалнята й, и не можах да изляза през цялото време, докато Дмитрий Фьодорович се намираше в другата стая.
— Ах, да, забравих, че ти е сродница…
— Сродница ли? Грушенка да ми е сродница? — извика изведнъж Ракитин и целият пламна. — Ти луд ли си, а? Не си добре с мозъка.
— Но как? Нима не ти е роднина? Така съм чувал…
— Откъде може да си го чул? Не, вие, господа Карамазови, се правите на някакви велики и древни дворяни, а баща ти е обикалял като шут чуждите трапези и по милост са го изхранвали. Да речем, аз съм само попски син и съм нищо пред вас, дворяните, ала недейте пък да ме оскърбявате така с лека ръка и безпътно. И аз имам чест, Алексей Фьодорович. Грушенка, една уличница, не може да ми бъде роднина, моля ви да го разберете!
Ракитин беше много ядосан.
— Извини ме, за бога, съвсем не можех да предположа, пък и каква уличница е тя? Нима тя е… такава? — изведнъж се изчерви Альоша — Повтарям ти, така бях чул, че ти е сродница. Често ходиш при нея и си ми казвал, че нямаш с нея любовна връзка… Но никога не съм мислил, че толкова я презираш! Наистина ли го заслужава?
— Ако я посещавам, мога да си имам причини за това, няма нужда да знаеш повече. А колкото до роднинството, по-скоро твоят брат или татко ти ще я натрапят за роднина на тебе, не на мене. Но ето, стигнахме. Хайде, върви, по-добре в кухнята. А! Но какво е това, какво е това? Мигар сме закъснели? Невъзможно е да са свършили обяда тъй скоро! Или и тук Карамазови са направили някоя щуротия? Сигурно е така. Ето го и татко ти, и Иван Фьодорович подире му. От игумена изхвърчаха. Ето отец Исидор от вратата им вика нещо. А татко ти крещи и маха с ръце, сигурно се кара. Ха, ето го и Миусов — заминава с каляската, виж, отива си. Ей го и помешчика Максимов, тича — че тук скандал е станал; значи, не е имало обяд! Дали не са били игумена? Или може би тях са били? Виж, това си заслужава!…
Ракитин ненапразно възклицаваше. Наистина беше станал скандал, нечуван и неочакван. Всичко стана „по вдъхновение“.
VIII. Скандалът
Когато Миусов и Иван Фьодорович влизаха вече при игумена, у Пьотър Александрович, като у истински порядъчен и деликатен човек, бързо се извърши един деликатен по рода си процес — досрамя го да се сърди. Той почувствува в себе си, че в същност би трябвало до такава степен да не уважава този нищожен Фьодор Павлович, че да не губи хладнокръвие в килията на стареца и така да се обърква, както беше
