— И бог, и безсмъртие. В Бога е безсмъртието.
— Хм. По-вероятно е Иван да е прав. Господи, като си помислиш само колко вяра е отдал човек, колко много напразни сили за тази мечта, и това вече толкова хиляди години! Кой се присмива така на човека? Иване! За последен път и категорично: има ли бог, или няма? За последен път!
— И за последен път — няма.
— Но кой се присмива на хората, Иване?
— Дяволът, види се — усмихна се Иван Фьодорович.
— А има ли дявол?
— Не, и дявол няма.
— Жалко. Дявол да го вземе, какво не бих направил тогава с онзи, който пръв е измислил бога! Малко му е да го обесиш на суха върба.
— Тогава нямаше да има никаква цивилизация, ако хората не бяха измислили бога.
— Нямаше да има ли? Без бога?
— Да. И коняче нямаше да има. А все пак конякът трябва да ви се отнеме вече.
— Чакай, чакай, чакай, мили, още една чашчица. Аз обидих Альоша. Нали не се сърдиш, Алексей? Мили Алексейчик мой, Алексейчик!
— Не, не се сърдя. Аз знам мислите ви. Сърцето ви е по-добро от главата.
— Сърцето ми е по-добро от главата ли? Господи, и кой го казва! Иване, обичаш ли Альошка?
— Обичам го.
— Обичай го. (Вече здравата го хващаше.) Слушай, Альоша, одеве нагрубих твоя старец. Но аз бях развълнуван. А у този старец има остроумие, как мислиш, Иване?
— Май че има.
— Има, има, il y a du Piron la-dedans104. Той е йезуит, руски тоест. Като у благородно същество, в него кипи скрито негодувание, задето трябва да се представя… да се преструва на светия.
— Но той вярва в бога.
— За счупена пара не вярва. Че ти не знаеш ли? Та той казва това сам на всички, тоест не на всички, а на всички умни хора, които ходят там. На губернатора Шулц казал направо: „credo105, но не знам в какво.“
— Нима?
— Точно така. Но аз го уважавам. Има в него нещо мефистофелско или по-право — от „Герой на нашето време“… Арбенин или как беше…106 тоест, знаеш ли, той е сладострастник; той е такъв сладострастник, че аз и сега бих се боял за дъщеря си или за жена си, ако отидеше да се изповяда при него. Знаеш ли, като почне да разправя… Преди три години ни покани у тях на чай, хем с ликьорче (госпожите му изпращат ликьор), че като се впусна да разправя за едно време, изпокапахме от смях… Особено как излекувал една отпаднала. „Да не ме боляха краката, вика, щях да ви изтанцувам един танц.“ А, какво ще кажеш? „Изатонвах се, вика107, доста на времето си.“ От Демидов, търговеца, отмъкнал шейсет хиляди.
— Как, откраднал ги?
— Онзи като на добър човек му ги занесъл: „Запази ги, братко, че утре ще ми правят обиск.“ И тоя хубаво му ги запазил. „Ами ти, вика, нали ги пожертвува за църквата.“ Аз му казвам: подлец си, ти казвам. Не, казва, не съм подлец, ами съм широк. Но впрочем това не беше той… Онзи беше друг. Аз го обърках с друг… и не забелязвам. Е, още една чашка и стига вече; скрий бутилката, Иване. Аз лъгах, защо не ме спря, Иване… и не каза, че лъжа?
— Знаех, че сам ще спрете.
— Лъжеш, ти направи това от злоба към мене, само от злоба. Ти ме презираш. Ти дойде при мене, а ме презираш в къщата ми.
— Ще си отида; конякът започва да ви действува.
— Аз те молих, за Христа-Бога, да отидеш в Чермашня… за ден-два, а ти не отиваш.
— Ще отида утре, щом толкова настоявате.
— Няма да отидеш. Тебе ти се ще да ме следиш тук, това ти се ще на тебе, злобна душа, и затуй няма да отидеш!
Старецът не мирясваше. Той стигна до онази граница на пиянството, когато на някои пияни, дотогава кротки, изведнъж им се дощява да се ядосат и да си покажат рогата.
— Какво ме гледаш? Какви са ти очите? Твоите очи ме гледат и ми казват: „Пияна мутра!“ Твоите очи са подозрителни, презрителни са очите ти… Дошъл си с едно наум. Ето Альошка гледа, но очите му светят. Альоша не ме презира. Алексей, не обичай Иван…
— Не се сърдете на брат ми! Престанете да го обиждате — изведнъж настойчиво изрече Альоша.
— Е, добре, тъй да бъде. Ух, боли ме главата. Прибери коняка, Иване, трети път ти казвам. — Той се замисли и изведнъж хитро и продължително се усмихна. — Не се сърди, Иване, на стария мухльо. Знам, че не ме обичаш, но все пак не се сърди. Няма и защо да ме обичаш. В Чермашня ако отидеш, аз лично ще дойда при тебе, ще ти донеса армаган. Там ще ти кажа за едно момиченце, отдавна съм му хвърлил око. Сега е още босокрако. Не се плаши от босокраките, не ги презирай, те са бисери!…
И той се млясна по пръстите.
— За мене — оживи се целият изведнъж, сякаш изтрезнял в миг, щом започна любимата си тема, — за мене… Ех, момчета! Дечица, прасенца мънички, за мене… дори през целия ми живот не е имало грозна жена — ето моето правило! Можете ли вие да разберете това? Че как ще го разберете: у вас вместо кръв още тече млекце, не сте се излюпили още! Според моето правило във всяка жена може да се намери нещо изключително, дявол да го вземе, интересно, което в никоя друга жена няма да го намериш — само че трябва да умееш да го намираш, там е работата! Това е талант! За мене мовьошки108 не е имало: само това, че е жена, вече е половината от всичко… но къде ще го разберете вие! Дори у виейфилките109, и у тях понякога ще намериш нещо такова, че се чудиш на разните глупаци как са ги оставили да остареят и не са ги забелязали досега! Босоногичката и мовьошката трябва най-напред да ги учудиш — ето така трябва да ги подхванеш. Ти не знаеше ли? Тя трябва да бъде учудена до възхищение, просто да я прониже, да се засрами, че в такова нищожество като нея се е влюбил такъв господар. Наистина е чудесно, че винаги има и ще има слуги и господари на света, винаги, значи, ще има и такава перачка и винаги нейният господар, а пък само това и трябва за щастието в живота! Чакай… слушай, Альошка, твоята майка, покойницата, аз винаги я учудвах, само че по друг начин. Никога не бях нежен, но изведнъж, щом дойде минутката, цял се разкисна пред нея, пълзя на колене, краката й целувам и ще я докарам винаги, винаги — помня го като сега — до един такъв лекичък смях, кръшен, звънлив, тих, нервен, особен. Тя друг смях и нямаше. Знам, че така й почваше винаги болестта, още на другия ден, тя, припадничавата, ще почне да вика и този, сегашният лекичък смях, не означава никакъв възторг, е, но макар и измама, все пак — възторг. Ето какво значи да умееш да намираш във всичко свойствената му чертичка! Веднъж Белявски — имаше тук един хубавец и богаташ, все я ухажваше и току идваше у дома — неочаквано ми удря плесница, и то пред нея. А тя, такава овца — мислех, че ще ме пребие заради тази плесница, като ме нападна: „Ти, казва, сега си бит, бит, той ти удари плесница! Ти, казва, ме продаваше на него… Как смее да те удари пред мене! Да не си посмял повече да идваш при мене никога, никога! Тичай сега, извикай го на дуел…“ Тогава дори я водих в манастир за усмиряване и светите отци й четоха. Но Бог ми е свидетел, Альоша, никога не съм обиждал моята припадничавка! Веднъж само, още първата година: тогава тя много се молеше, особено Богородичните празници спазваше110 и ме пъдеше тогава в кабинета. Викам си, я чакай да й избия аз тази мистика! „Виж, казвам, виж я тая твоя икона, ето я, сега ще я сваля. Гледай, ти я смяташ за чудотворна, пък аз ей сега ще я заплюя пред тебе и нищо няма да ми стане!…“ Като ме видя, Господи, мисля си: сега ще ме убие, а тя само скочи, плесна ръце, после изведнъж си закри лицето с тях, цялата се затресе и се свлече на пода… просто рухна… Альоша, Альоша! Какво ти е, какво ти е!
Старецът скочи уплашен. Альоша, откак онзи беше заговорил за майка му, почна малко по малко да се променя. Изчерви се, очите му запламтяха, устните му трепнаха… Пияният старец пръскаше слюнки и не забелязваше нищо чак до минутата, когато с Альоша изведнъж стана нещо много странно, а именно — неочаквано се повтори буквално същото, което току-що беше разказано за „припадничавата“. Альоша
