изведнъж скочи от масата, буквално като майка си според разказа, плесна ръце, после закри с тях лицето си, падна като подкосен на стола и цял се затресе в истеричен припадък с внезапни разтърсващи и безмълвни сълзи. Извънредната прилика с майката особено порази стареца.
— Иване, Иване! Дай му по-скоро вода! Също като нея, точно като нея, като майка му тогава! Пръсни го с вода от устата си, аз така правех с нея. Това заради майка си, заради майка си… — ломотеше той на Иван.
— Аз мисля, че неговата майка е била и моя майка, как смятате? — изведнъж с неудържимо гневно презрение избухна Иван. Старецът трепна от святкащия му поглед. Но в този миг се случи нещо твърде странно, наистина само за една секунда: на стареца, изглежда, действително беше му изхвърчало от ума обстоятелството, че майката на Альоша е майка и на Иван…
— Как тъй твоя майка? — изломоти той, без да разбира. — За какво говориш? За каква майка? Тя да не би… Ах, дявол го взел! Та тя наистина е и твоя! Ах, дявол го взел! Е, братко, такова помрачение никога не беше ми се случвало, извинявай, пък аз мислех, Иване… Хе, хе, хе! — Той се спря. Дълга, пиянска, полубезсмислена усмивка разкриви лицето му. И изведнъж, в същия този миг, в коридора се разнесе страшен шум и гръм, чуха се яростни викове, вратата се разтвори и в салона се втурна Дмитрий Фьодорович. Старецът се хвърли изплашен към Иван:
— Ще ме убие, ще ме убие! Не ме давай, не ме давай! — крещеше той, вкопчен в пеша на сюртука на Иван Фьодорович.
IX. Сладострастници
Веднага след Дмитрий Фьодорович дотичаха в салона и Григорий, и Смердяков. Те се бяха борили с него в коридора, не го пущаха (поради нареждането на самия Фьодор Павлович, дадено още преди няколко дена). Използувайки, че Дмитрий Фьодорович, след като се втурна в салона, спря за минутка да се озърне, Григорий заобиколи тичешком масата, затвори двете крила на вратата срещу входа, която водеше към вътрешните стаи, и застана пред затворената врата с разпънати на кръст ръце и готов да защищава входа, тъй да се каже, до последната капка кръв. Като видя това, Дмитрий дори не извика, а направо изпищя и се хвърли върху Григорий.
— Значи, тя е там! Скрил си я там! Махай се, подлецо! — Той дръпна Григорий, но Григорий го отблъсна. Извън себе си от ярост, Дмитрий замахна и с всичка сила удари Григорий. Старецът се рухна като подкосен, а Дмитрий го прескочи и нахлу в стаята. Смердяков остана в салона, на другия край, блед и разтреперан, притиснат до Фьодор Павлович.
— Тя е тук! — крещеше Дмитрий Фьодорович. — Ей сега с очите си видях как зави насам, само че не можах да я настигна. Къде е тя? Къде е?
Поразително впечатление направи на Фьодор Павлович този вик: „Тя е тук!“ Цялата му уплаха се изпари.
— Дръж го, дръж го! — изкрещя той и се спусна подир Дмитрий Фьодорович. Григорий междувременно се вдигна от пода, но сякаш не беше още на себе си. Иван Фьодорович и Альоша се втурнаха след баща си. В третата стая се чу как изведнъж нещо падна на пода, строши се и издрънча: това беше голямата стъклена ваза (не от скъпите) върху мраморна подложка, която Дмитрий Фьодорович бутна, притичвайки край нея.
— Дръж! — изкрещя старецът. — Помощ!
Иван Фьодорович и Альоша все пак настигнаха стареца и насила го върнаха в салона.
— Какво тичате подире му! Там наистина ще ви убие! — извика гневно на баща си Иван Фьодорович.
— Ванечка, Льошечка, тя, значи, е тук, Грушенка е тук, сам каза, че я видял, като идвала…
Той се давеше. Сега не очакваше Грушенка и ненадейното известие, че тя е тук, веднага го подлуди. Той цял трепереше като обезумял.
— Та вие сам видяхте, че тя не е идвала! — викаше Иван.
— Може да е минала през задния вход?
— Та той е затворен, другият вход, а ключът е у вас…
Изведнъж Дмитрий се появи пак в салона. Той, разбира се, намери входа затворен, пък и наистина ключът от затворения вход беше в джоба на Фьодор Павлович. Всичките прозорци във всичките стаи също бяха затворени; отникъде, значи, не би могла да влезе Грушенка и отникъде не можеше да изскочи навън.
— Дръжте го! — кресна Фьодор Павлович, щом съзря пак Дмитрий. — Той там, в спалнята, ми е откраднал парите! — И като се изскубна от Иван, пак се хвърли към Дмитрий. Но Дмитрий вдигна двете си ръце и изведнъж хвана стареца за двата последни кичура коса, оцелели над слепоочията му, дръпна го и го тресна на пода. Успя още два или три пъти да ритне падналия с тока на обувката по лицето. Старецът остро изстена. Иван Фьодорович, макар и не толкова силен като брат си Дмитрий, го сграбчи и с всичка сила го отскубна от стареца. И Альоша с всичката си силица му помогна, като обгърна брат си отпред.
— Безумецо, уби го! — извика Иван.
— Така му се пада! — задъхан викна Дмитрий. — Ако не съм го убил, друг път ще дойда и ще го убия. Няма да го увардите!
— Дмитрий, веднага се махни оттук! — извика властно Альоша.
— Алексей, ти ми кажи, само на тебе ще повярвам: беше ли тя тук сега, или не беше? Видях я как се промъква ей сега насам покрай плета, от уличката. Извиках и тя побягна…
— Кълна ти се, че не е идвала и никой изобщо не я е очаквал!
— Но аз я видях… Значи, тя… Ей сега ще разбера къде е… Прощавай, Алексей! Сега на Езоп нито дума за парите, а иди непременно веднага при Катерина Ивановна: „Каза да ви кажа сбогом, сбогом! Сбогом и нищо повече!“ Опиши й сцената.
В това време Иван и Григорий вдигнаха стареца и го сложиха на креслото. Лицето му беше окървавено, но той беше в съзнание и жадно се вслушваше във виковете на Дмитрий. Все още му се струваше, че Грушенка е наистина някъде в къщата. Дмитрий Фьодорович на излизане го изгледа с омраза.
— Не се разкайвам за кръвта ти! — викна той. — Пази се, старче, пази си мечтата, защото и аз имам мечта! Проклинам те и завинаги се отричам от тебе…
Той излетя от стаята.
— Тя е тук, непременно е тук! Смердяков, Смердяков! — хриптеше едва чуто старецът и викаше с пръст Смердяков.
— Няма я тук, не, безумно старче! — злобно му изкрещя Иван. — А, припадна! Вода, кърпа! Бързо, Смердяков!
Смердяков се хвърли за вода. Най-после разсъблякоха стареца, отнесоха го в спалнята и го сложиха в леглото. Превързаха му главата с мокра кърпа. Съсипан от коняка, от силните изживявания и от побоя, той мигом, щом се допря до възглавницата, затвори очи и се унесе. Иван Фьодорович и Альоша се върнаха в салона. Смердяков изнасяше парчетата от строшената ваза, а Григорий стоеше до масата, потънал в мрачни мисли.
— Защо не си намокриш и ти главата и не си легнеш? — обърна се Альоша към Григорий. — Ние тук ще го наглеждаме: брат ми те удари ужасно… по главата.
— Той ме дръзна111 да вдигне ръка! — мрачно и отчетливо изрече Григорий.
— Той и баща си „дръзна“, та тебе! — отбеляза с крива усмивка Иван Фьодорович.
— Аз съм го къпал в коритото… — той ме дръзна! — повтаряше Григорий.
— Дявол да го вземе, ако не бях го дръпнал, може би щеше да го убие. Колко му трябва на Езоп! — пошепна Иван Фьодорович на Альоша.
— Боже опази! — извика Альоша.
— А защо „опази“? — с все същия шепот продължаваше Иван, злобно изкривил лице. — Един гад ще изяде друга гадина112, така им се пада и на двамата.
Альоша изтръпна.
— Аз, разбира се, няма да позволя да се извърши убийство, както не позволих и сега. Остани тук,
