Альоша, аз ще се поразходя в двора; нещо ме заболя главата.
Альоша отиде в спалнята при баща си и седя до леглото му, зад паравана, към един час. Старецът изведнъж отвори очи и дълго гледа Альоша мълчаливо, очевидно мъчейки се да си спомни и да разбере. Внезапно на лицето му се изписа огромно вълнение.
— Альоша — зашепна той разтревожен, — къде е Иван?
— На двора, боли го глава. Той ни пази.
— Дай ми огледалцето, ей го там, дай го!
Альоша му подаде кръглото сгъваемо огледалце, което стоеше на скрина. Старецът се огледа: носът му беше доста подпухнал и на челото над лявата вежда имаше голяма морава подутина.
— Какво казва Иван? Альоша, мили, еднички сине мой, страх ме е от Иван; аз се страхувам повече от Иван, отколкото от онзи. Само от тебе не се страхувам…
— Не се бойте и от Иван, Иван се сърди, но той ще ви защити.
— Альоша, ами онзи? Побягна при Грушенка! Мили ангеле, кажи ми истината: идвала ли е одеве Грушенка, или не е?
— Никой не я е виждал. Това е заблуда, не е идвала.
— Та Митка иска да се жени за нея, да се жени!
— Тя няма да се съгласи.
— Няма, няма, няма, няма да се съгласи, в никакъв случай няма да се съгласи!… — цял потръпна старецът от радост, сякаш в тази минута не можеше да му се каже нищо по-утешително от това. Възхитен, той хвана ръката на Альоша и силно я притисна до сърцето си. Чак сълзи блеснаха в очите му. — Иконичката на света Богородица, за която разправях одеве, си я вземи за тебе. Позволявам ти да се върнеш в манастира… тогава се пошегувах, не се сърди. Боли ме главата, Альоша… Льоша, успокой ми сърцето, бъди ангел, кажи ми истината!
— Пак ли за това, дали е идвала или не? — горчиво изрече Альоша.
— Не, не, не, аз ти вярвам, но виж какво: иди при Грушенка или се срещни с нея някак; разпитай я по- скоро, колкото се може по-скоро, разбери сам със собствените си очи: кого иска тя, мене или него? А? Какво? Можеш ли, или не можеш?
— Ако я видя, ще я питам — измънка смутен Альоша.
— Не, тя няма да ти каже — прекъсна го старецът, — дяволе. Ще почне да те целува и ще каже, че иска тебе… Тя е измамница, тя е безсрамница, не, не бива да ходиш при нея, не бива!
— Пък и няма да е добре, тате, никак няма да е добре.
— Той къде те изпращаше одеве, викаше: „Иди“, когато избяга?
— При Катерина Ивановна ме изпращаше.
— За пари ли? Пари ли да иска?
— Не, не за пари.
— Той няма пари, няма пукната пара. Слушай, Альоша, тази нощ ще го обмисля, а ти засега си върви… Може и да я срещнеш… Само ела непременно утре сутринта; непременно. Утре имам да ти кажа една думичка, ще наминеш ли?
— Ще намина.
— Като дойдеш, престори се, че просто така си дошъл, дошъл си да ме навестиш. Не казвай на никого, че аз съм те викал. На Иван нито дума.
— Добре.
— Прощавай, ангеле, одеве ти ме защити, дорде съм жив, няма да забравя. Утре ще ти кажа една думичка… само че трябва още да си помисля.
— А как се чувствувате сега?
— Още утре, още утре ще съм на крак, съвсем здрав, съвсем здрав, съвсем здрав!…
Минавайки през двора, Альоша видя брат си Иван на пейката при вратата: той седеше и записваше нещо в бележника си с молив. Альоша му каза, че старецът се е събудил и е в съзнание, а него е пуснал да нощува в манастира.
— Альоша, с голямо удоволствие бих се срещнал с тебе утре сутринта — издума приветливо Иван, като се надигна — една приветливост съвсем дори неочаквана за Альоша.
— Утре ще бъда у Хохлакови — отговори Альоша. — А може би ще бъда и у Катерина Ивановна, ако сега не я заваря…
— Значи, сега все пак при Катерина Ивановна! За „сбогом, сбогом“? — усмихна се изведнъж Иван.
Альоша се смути.
— Струва ми се, всичко разбрах от одевешните възклицания и от някои предишни неща. Дмитрий те е молил навярно да отидеш при нея и да й предадеш, че той… е… е, с една дума, „се сбогува“?
— Брате! Как ще свърши целият този ужас с тате и Дмитрий? — възкликна Альоша.
— Не може да се каже с положителност. Може би без нищо: ще се размине. Тази жена е звяр. Във всеки случай старецът трябва да се държи в къщи, а Дмитрий да не се пуща в къщи.
— Брате позволи ми да те питам още нещо: мигар всеки човек има право да решава за другите хора кой от тях е достоен да живее и кой вече не е достоен?
— Откъде накъде намесваш решение според достойнствата? Този въпрос най-често се решава в сърцата на хората не въз основа на достойнствата, а по други причини, много по-натурални. А колкото за правото — кой няма право да желае?
— Но не и смъртта на другия?
— Ами може дори и смъртта. Защо да се лъжем, след като всички хора живеят тъй, а може пък просто да не могат да живеят иначе. Казваш го заради моите одевешни думи, че „двете гадини ще се изядат взаимно“ ли? Позволили аз да те попитам в такъв случай: смяташ ли ме ти и мене като Дмитрий способен да пролея кръвта на Езоп, да го убия де?
— Какво говориш, Иване! Никога не ми е минавало през ум! Пък и Дмитрий не го смятам…
— Благодаря ти поне за това — усмихна се Иван. — Знай, че винаги ще го защитя. Но колкото до моите желания, запазвам си в дадения случай пълна свобода. Довиждане до утре. Не ме осъждай и не гледай на мене като на злодей — прибави той с усмивка.
Те силно си стиснаха ръцете както никога досега. Альоша почувствува, че брат му беше направил пръв крачка към него и че я направи заради нещо, непременно с някакво намерение.
X. Двете заедно
Альоша излезе от къщата на баща си в объркано и потиснато състояние, по-потиснато, отколкото когато влизаше при баща си. Умът му също беше сякаш раздробен и разпилян, а същевременно чувствуваше, че се страхува да съедини разпиляното и да извлече общата мисъл от всички мъчителни противоречия, които преживя този ден. Нещо граничещо почти с отчаяние, което никога не беше се случвало в сърцето на Альоша. Над всичко стоеше като планина главният, съдбовният и неразрешим въпрос: как ще свърши всичко това между баща му и брат му Дмитрий пред тази страшна жена? Сега вече той лично беше свидетел. Лично присъствува и ги видя един срещу друг. Впрочем нещастен, напълно и страшно нещастен можеше да се окаже само брат му Дмитрий: него го дебнеше сигурна беда. Излезе също, че има и други хора, които ги засягаше всичко това, и може би много повече, отколкото можеше да предположи Альоша преди. Получаваше се нещо дори загадъчно. Братът Иван направи към него крачката, за която Альоша толкова отдавна копнееше, и ето че самият той, кой знае защо, чувствува сега, че тази крачка на сближаване го изплаши. А онези жени? Чудно нещо: одеве се беше запътил към Катерина Ивановна извънредно смутен, а сега не чувствуваше нищо подобно; напротив, сам бързаше да отиде при нея, сякаш очакваше тя да го насочи. Обаче сега му беше много по-трудно да й предаде поръката, отколкото одеве: въпросът с трите хиляди беше решен окончателно и брат му Дмитрий, почувствувал се сега безчестен и загубил вече всякаква надежда, разбира се, нямаше да се спре пред никакво падение. При това му каза да предаде на Катерина Ивановна и току-що станалата сцена у баща му.
Беше вече седем часът и мръкваше, когато Альоша влезе у Катерина Ивановна, която живееше в една много просторна и удобна къща на Голямата улица. Альоша знаеше, че живее с две лели. Едната от тях впрочем се падаше леля само на сестра й Агафя Ивановна; тя беше същата онази безсловесна особа в дома
