— Ех, госпожице, каква добра, благородна сте спрямо мене. Но ето сега може би ще ме разлюбите мен, глупачката, заради моя характер. Дайте ми вашата мила ръчица, госпожице ангел мой — нежно се примоли тя и сякаш с благоговение взе ръчицата на Катерина Ивановна. — Ето аз, мила госпожице, ще взема ръчицата ви и ще я целуна също както вие на мене. Вие три пъти ме целунахте, а аз трябва триста пъти да ви целуна, за да сме квит. Така да бъде, пък после, каквото даде Господ, може би ще ви бъда пълна робиня и ще пожелая във всичко робски да ви угодя. Каквото Бог рече, това да бъде, без никакви сговаряния и обещания помежду ни. Ръчицата ви, милата ви ръчица, ръчицата ви! Госпожице моя мила, хубавице на хубавиците моя невиждана!
Тя нежно поднесе тази ръчица към устните си — наистина със странна цел: да „станат квит“ с целувките. Катерина Ивановна не си дръпна ръката; тя с боязлива надежда изслуша последното, макар пак твърде странно изразено обещание на Грушенка „робски“ да й угоди; гледаше я напрегнато в очите: тя виждаше в тези очи все същия простодушен, доверчив израз, все същата чиста веселост… „Може би е прекалено наивна!“ — светна надежда в сърцето на Катерина Ивановна. Междувременно Грушенка, сякаш възхитена от „милата ръчица“, бавно я поднасяше към устните си. Но точно при устните си изведнъж задържа ръчицата два-три мига, сякаш обмисляше нещо.
— Знаете ли какво, госпожице ангел мой — изведнъж пропя с най-нежен и сладникав гласец, — знаете ли какво: няма да ви целуна ръчицата. — И се разсмя с къс, много весел смях.
— Както искате… Какво ви стана? — трепна изведнъж Катерина Ивановна.
— Останете си със спомена, че вие сте ми целували ръката, а аз вашата — не. — Внезапно нещо проблесна в очите й. Тя гледаше ужасно внимателно Катерина Ивановна.
— Безсрамница! — проговори внезапно Катерина Ивановна, сякаш изведнъж разбра нещо, цялата пламна и скочи от мястото си. Без да бърза, стана и Грушенка.
— Ей сега ще разправя на Митя как сте ми целували ръката, а аз вашата — не. Ах, как ще се смее!
— Мръсница, вън!
— Ох, колко е срамно, госпожице, ох, колко е срамно, това дори е непристойно за вас, такива думи, мила госпожице!
— Вън, продажна твар! — изкрещя Катерина Ивановна. Всяка чертица на нейното съвсем разкривено лице трепереше.
— Е, чак пък продажна! Вие самата като девица сте ходили по тъмно при кавалерите за пари, ходили сте да продавате красотата си, знам аз.
Катерина Ивановна извика и понечи да се нахвърли върху нея, но Альоша я задържа с всичка сила:
— Нито крачка, нито дума! Не говорете, не отговаряйте нищо! Тя ще си отиде, веднага ще си отиде!
В този миг в стаята се притекоха на вика двете сроднички на Катерина Ивановна, дотича и прислужницата. Всички се спуснаха към нея.
— Да, ще си отида — изрече Грушенка, като грабна от дивана наметката си. — Альоша, мили, я ме изпрати!
— Отивайте си, отивайте си по-скоро! — долепи пред нея умолително ръце Альоша.
— Мили Альошенка, изпрати ме! По пътя ще ти кажа нещо от хубаво по-хубаво! Заради тебе, Альошенка, направих тази сцена. Изпрати ме, гълъбче, после ще ти хареса.
Альоша се отвърна, кършейки ръце. Грушенка избяга със звънлив смях.
Катерина Ивановна беше в истеричен припадък. Тя ридаеше, спазми я задушаваха. Всички се суетяха около нея.
— Аз ви предупреждавах — говореше й по-възрастната леля, — възпирах ви от тази крачка… много сте припряна… как можахте да се решите на такава крачка! Вие не познавате тези твари, а за тази се говори, че е най-лоша от всички… Не, вие сте крайно своеволна!
— Това е тигър! — развика се Катерина Ивановна. — Защо ме задържахте, Алексей Фьодорович, щях да я пребия, да я пребия!
Тя нямаше сили да се сдържа пред Альоша, а може би и не искаше да се сдържа.
— Камшик за нея, ешафод, с палач, пред всички!…
Альоша заотстъпва към вратата.
— Но, Боже — извика внезапно Катерина Ивановна и плесна с ръце, — ами той! Как е могъл да бъде толкова безчестен, толкова безчовечен! Той е разказал на тази твар онова, което се случи там, в онзи съдбоносен, навеки проклет, проклет ден! „Ходили сте хубостта си да продавате, мила госпожице!“ Тя знае! Брат ви е подлец, Алексей Фьодорович!
Альоша искаше да каже нещо, но не намираше нито дума. Сърцето му се свиваше от болка.
— Вървете си, Алексей Фьодорович! Срам ме е, ужасно ми е! Утре… моля ви на колене, утре елате. Не ме осъждайте, простете ми, не знам какво ще направя със себе си!
Альоша излезе навън почти олюлявайки се. И на него му идеше да плаче като нея. Изведнъж го настигна слугинята.
— Госпожицата забравила да ви предаде това писъмце от госпожа Хохлакова, от обед е в нея.
Альоша взе машинално мъничкия розов плик и го пъхна почти несъзнателно в джоба си.
XI. Още една пропаднала репутация
От града до манастира нямаше повече от верста и нещо. Альоша тръгна бързо по пустия в този час път. Беше вече почти нощ, на тридесет крачки вече мъчно можеше нещо да се различи. По средата на пътя имаше кръстопът. На кръстопътя под една самотна върба се мярна някаква фигура. Альоша тъкмо излизаше на кръстопътя и фигурата скочи от мястото си, хвърли се към него и бясно извика:
— Кесията или живота!113
— Ти ли си, Митя! — учуди се Альоша, който все пак доста изтръпна.
— Ха-ха-ха! Не очакваше ли? Мисля си: къде да те причакам? Пред нейната къща? Оттам минават три пътя и може да те изпусна. Измислих най-после да чакам тук, защото непременно щеше да минеш оттук, друг път за манастира, няма. Хайде, казвай истината, смачкай ме като хлебарка… Но какво ти е?
— Нищо, брате… от уплаха. Ах, Дмитрий! Одеве тази кръв на тате. — И Альоша заплака, отдавна му се плачеше и сега изведнъж сякаш нещо се скъса в душата му. — Насмалко да го убиеш… прокле го… и ето сега… сега… игра си играеш… „кесията или живота“!
— Е, и какво? Неприлично ли е, а? Не подхожда за случая?
— Не… аз само тъй…
— Чакай. Погледни каква нощ: виждаш ли каква мрачна нощ, облаци, какъв вятър излезе? Сгуших се тук, под върбата, чакам те и изведнъж си помислих (честен кръст): какво още се бавя, какво чакам? Ето върбата, имам кърпа, имам риза, веднага мога да свия въже, презрамки на всичкото отгоре, и — няма да обременявам повече земята, няма да я безчестя с долното си присъствие! Но изведнъж те чувам, че идваш — Господи, сякаш нещо ме осени: ето че има, значи, човек, когото и аз обичам, ето го, ето това човече, милото ми братче, което аз обичам най-много от всички на света, което единствено обичам! И така те обичах, така те обичах в този миг, че си помислих: ей сега ще му се хвърля на врата. Но ми дойде глупава мисъл: „Ще се пошегувам с него, да го изплаша.“ И се развиках като глупак: „Кесията!“ Прости ми тая щуротия, това е само глупост, а в душата ми… също е едно… Е, дявол го взел, говори какво стана там? Какво каза тя? Мачкай ме, удряй ме, не ме щади! Побесня ли тя?
— Не, не е това… там стана съвсем друго, Митя. Там… там сега ги заварих двете заедно.
— Кои двете?
— Грушенка у Катерина Ивановна.
Дмитрий Фьодорович се втрещи.
— Невъзможно! — извика той. — Ти бълнуваш! Грушенка при нея?!
Альоша разказа всичко, което му се беше случило от минутата, когато влезе у Катерина Ивановна. Той разказва десетина минути и не може да се каже, че много плавно и последователни, но все пак го предаде ясно, като намираше най-важните думи, най-важните движения и ярко предаваше, често само с една подробност, собствените си чувства. Брат му Дмитрий слушаше мълчаливо, гледаше го втренчено със страшна неподвижност, но за Альоша беше ясно, че той вече е разбрал всичко, проумял е целия факт. Но
