Паисий, — че светската наука, обединена във велика сила, е разчепкала, особено през последния век, всичко небесно, що ни е завещано в свещените книги, и подир жесток анализ у учените от този свят не е останало от цялата предишна светиня абсолютно нищо. Но те го разчепкаха на части, а цялото пропуснаха, и то с достойна за удивление слепота, след като цялото стои пред собствените им очи непоклатимо, както винаги, и вратата адови няма да му надвият118. Нима не е живяло то деветнайсет века, нима не живее и сега в поривите на единичните души и в поривите на масите народни? Дори в душевните пориви на същите тях, атеистите, които са разрушили всичко, живее както винаги непоклатимо! Защото и отреклите се от християнството, и бунтуващите се против него по същество са от същия тоя Христов облик, такива са и останали, защото досега нито тяхната мъдрост, нито жарта на сърцата им не са били в състояние да създадат друг висш образ за човека и неговото достойнство като образа, посочен някога от Христа. А колкото е имало опити, излизали са само уродливи. Запомни особено това, млади човече, защото твоят старец, който си отива, те определя да живееш при хората. Може би, като си спомняш тоя велик ден, няма да забравиш и моите думи, дадени ти за сърдечно напътствие, понеже си млад, а съблазните на света са тежки и не е по силите ти да ги понесеш. Хайде сега, върви, сирота.
С това слово отец Паисий го благослови. Като излизаше от манастира и обмисляше всички тези неочаквани думи, Альоша изведнъж разбра, че в този строг и суров доскоро към него монах е намерил сега нов неочакван приятел и нов ръководител, който горещо го обича — като че ли старецът Зосима, умирайки, бе го завещал нему. „А може наистина това да е станало помежду им“ — изведнъж си помисли Альоша. А неочакваното и учено негово разсъждение, което преди малко изслуша, именно такова и никакво друго, свидетелствуваше само за нетърпеливото сърце на отец Паисий: той вече бързаше колкото може по-скоро да въоръжи младия ум за борба със съблазните и да огради младата душа, завещана нему, с ограда, по- здрава от която той самият не можеше да си представи.
II. При баща си
Най-напред Альоша се запъти към баща си. Като наближаваше, си спомни, че баща му снощи много настояваше да влезе някак скришом от брат си Иван. „Но защо? — помисли сега изведнъж Альоша. — Ако татко иска да ми каже нещо насаме, тайно, защо трябва да влизам скришно? Сигурно вчера във вълнението си е искал да каже нещо друго, но не е могъл“ — реши той. И все пак много се зарадва, когато Марфа Игнатиевна, която му отвори портичката (Григорий се бил разболял и бил на легло в пристройката), му съобщи, че Иван Фьодорович вече от два часа бил излязъл.
— А татко?
— Стана, пие кафе — някак сухо отговори Марфа Игнатиевна.
Альоша влезе. Старецът седеше сам до масата по чехли и със старо сетре и преглеждаше за развлечение, без голямо внимание обаче, някакви сметки. Той беше съвсем сам в цялата къща. (Смердяков също беше излязъл да купува провизии за обяд.) Но не го занимаваха сметките. Макар да беше станал рано сутринта и да се правеше на бодър, все пак видът му беше уморен и отпаднал. Челото му, на което през нощта се бяха подули грамадни морави цицини, беше превързано с червена кърпа. Носът му също се беше подул много през нощта и по него също се бяха образували няколко, макар и не много големи подутини, които обаче придаваха на лицето му някакъв особено злобен и гневен вид. Старецът знаеше това и погледна недружелюбно влизащия Альоша.
— Кафето е студено — извика той рязко, — няма да те каня. Аз самият, братко, днес съм на постна чорба и никого не каня. Защо си дошъл?
— Да питам как сте със здравето — продума Альоша.
— Да. И освен това, аз самият вчера ти казах да дойдеш. Глупост е всичко това. Напразно си се обезпокоил. Така си и знаех впрочем, че веднага ще се домъкнеш…
Той изговори това с най-неприязнено чувство. Междувременно стана от мястото си и загрижено погледна в огледалото (може би за стотен път от сутринта) носа си. Взе да намества по-красиво на челото червената кърпа.
— С червена е по-добре, с бяла е като в болница — сентенциозно отбеляза той. — Е, какво става при вас? Как е твоят старец?
— Много е зле, може би днес ще умре — отговори Альоша, но баща му дори не го чу, пък и на минутата си забрави въпроса.
— Иван излезе — каза той изведнъж. — С всички сили се мъчи да отнеме годеницата на Митка, затова живее тук — прибави злобно, изкриви устни и погледна Альоша.
— Той самият ли ви го каза? — попита Альоша.
— Да, и отдавна ми го каза. Какво си мислиш ти: от три седмици ми го е казал. Да не е дошъл тук, за да ме заколи тайно? Все трябва да е дошъл за нещо.
— Какво приказвате? Защо говорите тъй! — ужасно се смути Альоша.
— Пари не иска наистина, но все едно от мене няма да види пукнат грош. Аз, мили мой Алексей Фьодорович, имам намерение колкото може повече да живея на този свят, да го знаете, и затова всяка копейка ми е нужна, а колкото повече живея, толкова по-нужна ще ми бъде — продължаваше той, като се разхождаше от единия ъгъл на стаята до другия с ръце в джобовете на широкото си, омазнено сетре от жълт летен плат. — Сега за сега съм все пак мъж, на петдесет и пет години само, но искам и още двадесетина години да бъда на мъжка линия, а като остарея, ще стана гаден, няма да ми дохождат вече по своя воля и тогава ще ми потрябват париците. Затова сега събирам все повечко и повечко само за себе си, мили сине мой Алексей Фьодорович, знайте това, защото аз искам да прекарам докрай в моето блудство, знайте това. Блудството е сладко нещо; всички го ругаят, но всички живеят в него, само че го правят тайно, а аз открито. И ето за това мое простодушие всички блудници са се нахвърлили върху мене. А в твоя рай, Алексей Фьодорович, не желая да ида, знай това, пък и неприлично е дори за един порядъчен човек да бъде в твоя рай, даже и да съществува там някъде. Според мене — заспиваш и не се събуждаш повече, това е, поменувайте ме, ако щете, пък ако не щете, дявол ви взел всички. Това е моята философия. Вчера Иван тук добре говори, макар че всички бяхме пияни. Иван е фукльо и не е кой знае колко учен… няма и кой знае какво образование, само мълчи и ти се подсмива мълчаливо — и само на това залага.
Альоша го слушаше и мълчеше.
— Защо не говори с мене? Пък и когато говори, все се превзема, подлец е твоят Иван! А за Грушенка ей сега мога да се оженя, стига да поискам. Защото пари като имаш, стига само да поискаш, Алексей Фьодорович, и всичко става. От това именно се бои Иван и ме дебне да не се оженя и затова насъсква Митка, той да се ожени за Грушка: по такъв начин иска хем мене да опази от Грушка (като че ли ще му оставя пари, ако не се оженя за Грушка!), хем, от друга страна, ако Митка се ожени за Грушка, тогава Иван ще вземе богатата му годеница, това е тя, неговата сметка! Подлец е твоят Иван.
— Колко сте гневен днес. Това е заради вчера; по-добре да бяхте отишли да си легнете — каза Альоша.
— Ето ти казваш това — обади се внезапно старецът, като че ли за пръв път му беше дошло наум, — казваш го, пък аз не ти се сърдя, а на Иван, ако той ми каже същото, ще му се разсърдя. Само с тебе съм имал добри минутки, зер инак съм злобен човек.
— Не сте злобен човек, ами съсипан — усмихна се Альоша.
— Слушай, аз този разбойник Митка щях днес да го тикна в затвора, пък и сега още не знам как ще реша. Разбира се, в днешните модерни времена е прието бащите и майките да се смятат за предразсъдък, но по закон, ми се струва, че и в наше време не е позволено да се скубят за косите старите бащи и да се ритат по мутрите на пода в собствения им дом, пък и да се хвали, че щял да дойде и вече да ме убие — всичко това пред свидетели. Аз, ако поискам, ще го смачкам и мога заради вчера веднага да го тикна в затвора.
— Значи, няма да се оплаквате, нали?
— Иван ме разубеди. Плюл съм и на Иван, но и аз знам едно нещичко…
И като се наведе към Альоша, продължи с поверителен полушепот:
— Ако го тикна в затвора този подлец, тя ще научи, че аз съм го тикнал, и веднага ще хукне при него. А като чуе днес, че ме е бил до смърт, мене, безпомощния старец, тогава може да го зареже и да дойде при мене да ме навести… Ей такива сме по характер — всичко да вършим наопаки. Познавам я цяла-целеничка!
