Ами едно коняче няма ли да пиеш? Вземи си кафенце, студенко е, пък аз ще ти налея вътре четвърт чашка, хубаво е, братко, за вкус.
— Не, няма нужда, благодаря. Ей този хлебец само ще взема, ако позволите — каза Альоша, взе едно малко френско хлебче и го сложи в джоба на подрасника. — А коняк и вие по-добре да не пиете — плахо го посъветва той, като се вгледа в лицето на стареца.
— Имаш право, дразни ме, а не ме успокоява. Само една чашка… тук, от долапчето.
Той отвори с ключа „долапчето“, наля една чашка, изпи я, сетне го заключи и пак прибра ключа в джоба си.
— Стига толкова, от една чашка няма да умра.
— Ето че станахте и по-добър — усмихна се Альоша.
— Хм! Аз тебе и без коняк те обичам, а с подлеците и аз съм подлец. Банка не ще да отиде в Чермашня — защо? Да ме шпионира: дали ще дам на Грушенка много, ако дойде. Всички са подлеци! Но Иван аз изобщо не го разбирам. Отде се е взел такъв? Съвсем не е наша душа. И как ще му оставя нещо! Та аз и завещание дори няма да оставя; това трябва да го знаете. А Митка ще го смачкам като хлебарка. Черните хлебарки нощем с пантофа ги мачкам: като я настъпиш, направо изпращява. И твоят Митка ще изпращи така. Твоят Митка, защото ти го обичаш. Ето, ти го обичаш, но аз не се боя, че го обичаш. А пък ако Иван го обичаше, щях да се страхувам за себе си, че го обича. Но Иван никого не обича, Иван не е наш човек, тия хора като Иван, братко, не са наши хора, те са прах, който се е вдигнал119… Духне вятър, и прахът се измита… Вчера ми беше дошла наум една глупост, когато ти заръчах да дойдеш днес: исках да разбера чрез тебе дали Митка, ако му дам някоя и друга хилядарка, още сега да му ги наброя, дали би се съгласил този просяк и мерзавец да се пръждоса оттук за пет години, а по- добре за трийсет и пет, ама без Грушка, и то съвсем да се откаже от нея, а?
— Аз… аз ще го попитам… — измърмори Альоша. — Ако са три хиляди, тогава може би той…
— Не! Няма нужда вече да питаш, нищо не искам! Отказах се! То вчера ми беше влязло в главата от глупост. Нищо няма да дам, нищичко, на мене самия ми трябват паричките ми — размаха ръка старецът. — И без това ще го смачкам като хлебарка: Недей му казва нищо, че ще вземе да се надява. Пък и ти нямаш никаква работа при мене, хайде, отивай си. Ами онази, годеницата, Катерина Ивановна, дето толкова я кри от мене, дали ще се омъжи за него, или не? Ти вчера ходи при нея, струва ми се?
— Тя за нищо на света не иска да го остави.
— Ето на, тия нежни госпожици такива именно мъже обичат, гуляйджии и подлеци! Отрепки са, ще ти кажа, тези бледи госпожици, по-добре… Е-хе, да ми е мене неговата младост и тогавашното мое лице (защото аз бях по-голям хубавец от него на двайсет и осем години), и аз точно като него щях да побеждавам. Мерзавец е той! А Грушенка все пак няма да я получи, няма да я получи… На прах ще го стрия!
Той пак освирепя при последните думи.
— Върви си и ти, нямаш повече работа днес при мене — остро отсече той.
Альоша пристъпи да се сбогува и го целуна по рамото.
— Какво е това? — зачуди се малко старецът. — Нали ще се видим пак; или мислиш, че няма да се видим?
— Съвсем не, аз само тъй, случайно.
— То и аз, нищо де, и аз само тъй… — загледа го старецът. — Я слушай, слушай — извика той подире му, — ела скоро някой ден на чорба, чорба ще ти сваря, специална, не като днешната, непременно ела! Още утре, чуваш ли, утре ела!
И щом Альоша излезе, той пак отиде при долапчето и гаврътна още половин чашка.
— Повече няма! — измърмори той, хлъцна, пак заключи, прибра ключа в джоба си и тръгна към спалнята, където безсилен се отпусна на леглото и моментално заспа.
III. Свързал се с учениците
„Слава Богу, че не ме попита за Грушенка — помисли на свой ред Альоша, като излизаше от баща си и се отправяше към къщата на госпожа Хохлакова, — иначе май трябваше да му разкажа за вчерашната среща с нея.“ Альоша почувствува болка, че през нощта борците са се изпълнили с нови сили, а сърцата им с настъпването на деня пък се бяха вкаменили: „Татко е гневен и озлобен, намислил е нещо и държи на него, а как ли е Дмитрий? И той през тая нощ трябва да се е съвзел, и той сигурно е гневен и озлобен и също е намислил нещо, разбира се… О, днес непременно трябва да го намеря, каквото ще да става…“
Но Альоша не можа дълго време да мисли: неочаквано по пътя му се случи един инцидент, който наистина външно не беше много значителен, но много го изненада. Щом мина през площада и свърна в малката уличка, за да излезе на Михайловска, успоредна на Голямата, но отделена от нея само с една канавка (целият ни град беше прорязан от канавки), той видя долу пред мостчето една групичка ученици, все малолетни деца, от девет до дванадесет години, не повече. Те се връщаха от училище с чантичките си на гръб, някои с кожени торбички с ремък през рамото, едни облечени е куртки, други — с палтенца, а трети с високи ботуши с нагънати кончови, с каквито особено обичат да се перчат някои малки деца, разглезени от богатите си бащи.
Цялата група оживено разговаряше за нещо, изглежда, че се съвещаваха. Альоша никога не можеше да мине безчувствено покрай деца, и в Москва ставаше така, и макар да обичаше най-вече тригодишните или около тази възраст, но и учениците на десет-единадесет години много му харесваха. И затова, колкото и да беше угрижен сега, изведнъж му се дощя да свърне към тях и да си поприказват. Както наближаваше, се вглеждаше в румените им оживени личица и изведнъж видя, че всички момченца държат камък в ръка, а някои дори по два. А отвъд канавката, на около тридесет крачки от групата, стоеше до стобора едно момче, също ученик, също с торбичка през рамо, на ръст около десетгодишно, не повече или дори по-малко — бледичко, е болнав вид и искрящи черни очички. То внимателно и изпитателно наблюдаваше групата от шестима ученици, очевидно негови другарчета, които бяха излезли сега с него от училището, но с които явно беше във вражда. Альоша се приближи и като се обърна към едно къдраво русо, румено момченце с черна куртка, изгледа го и му рече:
— Когато аз носех торбичка като вас, носехме ги от лявата страна, за да ни е лесно да бъркаме с дясната ръка вътре; а вашата торбичка ви е отдясно и ви е трудно да бъркате вътре.
Альоша без всякаква предумишлена хитрост започна направо с тази делова забележка, пък и един възрастен човек не може да започне другояче, ако трябва да спечели бързо доверието на детето и особено на цяла група деца. Трябва да се почне именно сериозно и делово и така, че да бъдеш съвсем на равна нога. Альоша разбираше това инстинктивно.
— Та той е левак — отговори веднага друго момченце, едро и здраво, на около единадесет години. Другите пет момчета впериха очи в Альоша.
— Той и камъни хвърля с лявата ръка — обади се трето момче. Тъкмо в този миг насред групата долетя един камък, леко закачи — момчето-левак, но удари встрани, макар че беше хвърлен ловко и енергично. Хвърлило го беше онова момче отвъд канавката.
— Удряй сега, право в него мери, Смуров! — почнаха да викат всички. Но Смуров (левакът), и без това веднага си върна, хвърли камък по момчето отвъд канавката, но не улучи, камъкът удари в земята. Момчето отвъд канавката веднага запрати нов камък в групата, този път право в Альоша, и доста силно го удари в рамото. На момчето отвъд канавката джобовете му бяха пълни с приготвени камъни. Това личеше от тридесет крачки по издутите джобове на палтенцето му.
— Той вас, вас мери, нарочно вас мери. Вие нали сте Карамазов, Карамазов, а? — почнаха да викат децата и да се смеят. — Хайде всички заедно по него, бий!
И шест камъка наведнъж полетяха от групата. Един улучи момчето в главата и то падна, но веднага скочи и настървено започна да отговаря с камъни срещу групата. От двете страни започна непрекъсната престрелка, мнозина от групата също имаха приготвени камъни в джобовете си.
— Какво правите! Не ви ли е срам, господа! Шестима против един, та вие ще го убиете! — извика Альоша.
Той изскочи и застана срещу политналите камъни, за да заслони момчето зад канавката. Трима- четирима за миг се укротиха.
