— От малката Обдорска обител, от „Свети Селивестър“ — отговори смирено гостенинът-моиах, като наблюдаваше отшелника с живите си, любопитни, макар и малко изплашени очички.
— Бил съм при твоя Селивестър. Живял съм там. Добре ли е Селивестър?
Калугерът се забърка.
— Неразбрани хора сте вие! Как пазите поста?
— Постите по стар манастирски устав са наредени така: на Велики пост116 в понеделник, сряда и петък трапеза не се слага. Въз вторник и четвъртък дават бял хляб на братята, компот с мед, къпини или кисело зеле и булгур. В събота зелева чорба, каша от грах, каша сокова, всичко с масло. В неделя за чорбата — постна риба с каша. А в страстната седмица от понеделник чак до събота вечер, шест дни, хляб с вода и зеленило сурово и сие с воздержание: аще есть можно и не на всяк день приимати, но яко же речено бысть о первой седмице. А на светия велики петък нищо не ясти, такожде и на велика събота постим ся до третия час и тогава се яде малко хляб с вода и по една чаша вино се пие. В светия велики четвъртък пък ядем постно готвено, пием малко вино и друго сухоядие. Защото в Лаодикия съборът за великия четвъртък тако глаголет: „Яко не достоит в четнредесятницу последней недели четверток разрешите и всю четнредесятницу безчестите.“ Ето как е при нас. Но какво е туй в сравнение с вас, велики отче — прибави калугерът, посъвзел се, — защото и цяла година, дори и на Света Пасха, вие само с хляб и вода се храните и колкото е за нас хлябът за два дека, на вас за цяла седмица ви стига. Воистине дивно е подобно велико въздържание ваше.
— Ами гъби? — попита изведнъж отец Ферапонт, като произнесе буквата „г“ придихателно, почти като „х“.
— Гъби ли? — повтори зачуден монахът.
— Да, да. Ще оставя аз техния хляб, не ми трябва никак и мога да ида и в гората, и там с гъби ще преживея или с диви плодове, а те тук не могат остави хляба си, дето ще рече, дяволът ги държи. Днес поганците ще рекат, че няма защо толкоз да се пости. Надменно и поганско е това тяхно разсъждение.
— Ох, истина е — въздъхна калугерът.
— А дяволи виждал ли си при тях? — попита отец Ферапонт.
— При кого при тях? — плахо запита монахът.
— Аз лани при игумена ходих на Света петдесетница и оттогаз не съм ходил. Видях, на някои седи на гърдите, под расото се крие, само рогцата му се показват; на някои надзърта от джоба, очите му живи, от мен го е страх; у едного се заселил в утробата, в най-нечистото му — корема, а у другиго просто на шията му виси, хванал се там, а той си го носи и не го вижда.
— Вие… виждате ли го? — попита калугерът.
— Казах ти: виждам го, цял го виждам. Като тръгнах да излизам от игумена, гледам — един се крие зад вратата от мене, ама як — аршин и половина и повече на бой, а опашката му дебела, кафеникава, дълга и краят й, не щеш ли, се завря в пролуката на вратата, и аз веднага му тръшнах вратата и му притиснах опашката. Като започна да скимти, да се дърпа, пък аз триж му направих кръст срещу него и го прекръстих. Там си и пукна като смазан паяк. Сега трябва да е изгнил, там в ъгъла, смърди, а те ни виждат, нито го усещат. Цяла година не съм ходил. Само на тебе, като чужденец, ти откривам.
— Страшни са вашите слова! Ами как, велики и блажени отче — ставаше монахът все по-смел, — истина ли е, за вас се носи велика слава, дори до далечните земи, че с духа свети имате непрестанно общение?
— Слиза. Дохожда.
— Но как слиза? В какъв вид?
— Като птица.
— Светият дух в образа на гълъб?
— Онзи е Свети Дух, а този е Светодух. Светодух е друго. Той може и като друга птица да слезе: или като ластовичка, или като щиглец, а някогаж и като синигер.
— А как го разпознавате от синигера?
— Говори.
— А как говори, на какъв език?
— На човешки.
— А какво ви говори?
— Ето днес ми възвести, че един глупак ще ме посети и ще ме разпитва, каквото не бива. Много искаш да знаеш, монаше.
— Ужасни са словата ви, блаженейши и светейши отче — поклати глава монахът. В неговите плахи очички пролича впрочем и недоверчивост.
— А видиш ли ей това дърво? — попита отец Ферапонт, след като помълча малко.
— Виждам, блажени отче.
— Според тебе то е бряст, а според мен друга е картината.
— Че каква? — попита калугерът, като помълча малко в напразно очакване.
— То става нощно време. Видиш ли тези два клона? Нощно време Христос протяга към мен ръцете си и с тия ръце търси мене, явно го виждам и тръпна. Страшно, о, страшно!
— Какво има страшно, щом е сам Христос?
— Може да ме грабне и да ме възнесе.
— Жив ли?
— Ами в духа и славата на Илия117 — не си ли чувал? — ще ме прегърне и ще ме отнесе…
Макар че обдорският монах подир тоя разговор се върна в отредената му килийка при едного от братята в доста голямо недоумение, но неговото сърце несъмнено все пак клонеше повече към отец Ферапонт, отколкото към отец Зосима. Обдорският калугер беше преди всичко за поста, а за такъв велик постник като отец Ферапонт не беше чудно и „чудеса видети“. Неговите думи, разбира се, бяха като че ли малко нещо нелепи, но един Господ знае какво се криеше в тях, в тия думи, а всички Христови юродиви имат какви не още думи и постъпки. За прищипаната дяволска опашка пък не само в иносказателен, но и в пряк смисъл искрено и с удоволствие беше готов да повярва. Освен това той и по-рано, още преди да дойде в манастира, изпитваше голямо предубеждение към старчеството, за което знаеше досега само от приказки, и го смяташе, както и мнозина други, решително за вредно нововъведение. След като престоя пък и в манастира един ден, той успя да забележи и тайния ропот на някои лекомислени и несъгласни със старчеството братя. При това по природа беше монах пъргав, който обичаше да се вре, и твърде любопитен за всичко. Ето защо великото известие за новото „чудо“, извършено от стареца Зосима, го хвърли в извънредно голямо недоумение. Альоша си спомни после как измежду трупащите се около стареца и килията монаси пред очите му се мярна много пъти фигурата на любопитния обдорски гостенин, който се навираше навред по всички групички, вслушваше се във всичко, разпитваше всички. Но тогава не му обърна много внимание и чак отсетне си спомни всичко… Пък и не му беше тогава до него: старецът Зосима, който почувствува пак умора и отново си легна, изведнъж, склапяйки вече очи, си спомни за него и поиска да го доведат. Альоша незабавно дотича. Около стареца бяха тогава само отец Паисий, отец йеромонах Йосиф и Порфирий, послушникът. Старецът отвори уморени очи, взря се в Альоша и изведнъж го попита:
— Чакат ли те твоите, синко?
Альоша се смути.
— Нямат ли нужда от тебе? Обещал ли си някому вчера за днес да отидеш?
— Обещах… на татко… на братята… и на други още…
— Виждаш ли. Непременно иди. Не скърби. Знай, че няма да умра, без да съм казал пред тебе последната си дума на земята. На теб ще кажа тази дума, синко, на теб ще я завещая. На теб, синко мили, защото ме обичаш. А засега върви при ония, на които си обещал.
Альоша веднага се покори, макар че му беше тежко да си тръгне. Но обещанието да чуе последната негова дума на земята и най-вече нему, на Альоша, завещана, разтърси душата му от възторг. Той забърза, за да свърши всичко в града и да се върне по-скоро. Тъкмо в този момент отец Паисий му пошепна напътствено слово, което му направи много силно и неочаквано впечатление. Това стана, когато вече бяха излезли от килията на стареца.
— Помни, млади човече, непрестанно — така направо и без никакви предисловия започна отец
