какво си се удостоил? Само че защо така е определил засега да си мирянин? Значи, предвижда нещо в съдбата ти! Разбери, Алексей, че макар и да се върнеш в света, то е като за възложено ти послушание от твоя старец, а не за суетно лекомислие и не за мирско веселие…
Отец Паисий излезе. Че старецът си отива, в това Альоша не се съмняваше, макар че може би щеше да живее още ден-два. Альоша твърдо и пламенно реши, че въпреки обещанията, които даде, да се срещне с баща си, с Хохлакови, с брат си и с Катерина Ивановна — утре изобщо няма да излиза от манастира и ще остане при стареца си до самата му кончина. Сърцето му пламна от любов и той горчиво се укори, че е могъл за миг там, в града, дори да забрави оня, когото беше оставил в манастира на смъртен одър и когото почиташе най-много от всички на света. Той влезе в стаичката на стареца, коленичи и се поклони доземи на спящия. Старецът тихо, неподвижно спеше и едва чуто дишаше. Лицето му беше спокойно.
Като се върна в другата стая — същата, в която сутринта старецът прие гостите, — Альоша, почти без да се съблича, сваляйки само обувките си, легна на коженото кораво и тясно диванче, на което спеше винаги, от много време вече всяка нощ, като си донасяше само възглавница. Дюшека пък, за който викаше одеве баща му, отдавна вече беше забравил да си постила. Сваляше си само подрасника и се завиваше с него вместо с одеяло. Но преди да легне, падна на колене и дълго се моли. В горещата си молитва той не молеше Бога да му разясни смута му, а само жадуваше за радостно умиление, предишното умиление, което винаги спохождаше душата му подир хвала и славене на Бога, което беше най-често цялата му вечерна молитва. Тази радост, която го спохождаше, водеше подире си лек и спокоен сън. Молейки се и сега, той изведнъж случайно напипа в джоба си онзи малък розов плик, който му предаде слугинята на Катерина Ивановна, когато го настигна навън. Той се смути, но довърши молитвата. После след известно колебание разтвори плика. Там имаше писъмце до него, подписано от Lise. — същата онази дъщеричка на госпожа Хохлакова, която сутринта толкова му се присмиваше пред стареца.
„Алексей Фьодорович — пишеше тя, — пиша ви тайно от всички, и от мама, и знам колко е лошо. Но не мога повече да живея, ако не ви кажа това, което се роди в сърцето ми, а освен нас двамата никой не бива да го знае засега. Но как ще ви кажа това, което тъй искам да ви кажа? Казват, че хартията не се изчервява, уверявам ви, че това не е истина и че се изчервява също като мен сега. Мили Альоша, обичам ви, обичам ви още от дете, от Москва, когато вие съвсем не бяхте такъв, какъвто сте сега, и ви обичам завинаги. Избра ви сърцето ми, за да живея с вас, а на старини да свършим заедно живота си. Разбира се, с условието, че ще напуснете манастира. А колкото за годините ни, ще почакаме колкото е казано в закопа. Дотогава аз непременно ще оздравея, ще ходя и ще танцувам. За това дума да не става.
Виждате ли как съм обмислила всичко, едно само не мога да измисля: какво ще си помислите за мене, когато прочетете това? Аз все се смея и лудувам, одеве ви ядосах, но уверявам ви, че сега, преди да взема перото, се помолих пред иконата на Богородица, а и сега се моля и едва не плача.
Моята тайна е в ръцете ви, утре, като дойдете, не знам как ще ви погледна. Ах, Алексей Фьодорович, ами ако пак не се сдържа като някоя глупачка и се засмея както днес, щом ви погледна? Вие ще ме вземете за отвратителна подигравчийка и няма да повярвате на писмото ми. И затова, моля ви, мили, ако имате състрадание към мене, когато влезете утре, не ме гледайте право в очите, защото като срещна вашите очи, може би непременно изведнъж ще се разсмея, а при това ще бъдете и с тази дълга дреха… Дори и сега ме побиват тръпки, като си помисля за това, ето защо, като влезете, известно време изобщо не ме поглеждайте, а гледайте към маминка или към прозореца…
Ето, аз ви написах любовно писмо, Боже мой, какво направих! Альоша, не ме презирайте и ако съм направила нещо много лошо и съм ви огорчила, извинете ме. Сега тайната на моята може би навеки пропаднала репутация е във вашите ръце.
Днес непременно ще плача. Довиждане, до ужасното виждане! Lise.
P.S. Альоша, само че непременно, непременно, непременно елате! Lise.“
Альоша прочете писмото с учудване, прочете го два пъти, помисли малко и някак тихо, сладко се засмя. После трепна — този смях му се стори греховен. След миг обаче пак се засмя, все тъй тихо и все тъй щастливо. Той сложи бавно писмото в плика, прекръсти се и легна. Смутът в душата му изведнъж мина. „Господи, помилуй всичките одевешните, съхрани ги, нещастните и буйните, и ги насочи. У теб са пътищата и с тези пътища ги спаси. Ти си любов, ти на всички ще изпратиш и радост!“ — шепнеше Альоша, като се кръстеше, и постепенно заспиваше безметежен сън.
Част втора
Книга четвърта
Изстъпления
I. Отец Ферапонт
Рано сутринта, преди още да се съмне, Альоша биде събуден. Старецът се беше събудил и се почувствува много слаб, макар че поиска от леглото да бъде пренесен на креслото. Той беше в пълно съзнание; лицето му, макар и много уморено, беше ясно, почти радостно, а погледът — весел, приветлив, зовящ. „Може и да не изкарам настъпилия днешен ден“ — каза той на Альоша; сетне пожела да се изповяда и да се причести веднага. Негов духовник беше винаги отец Паисий. Като се извършиха двете тайнства, почна маслосветът. Събраха се йеромонасите, килията малко по малко се изпълни с калугери. Междувременно започваше денят. Почнаха да идват и от манастира. Когато свърши службата, старецът пожела да се прости с всички и всички целуна. Понеже килията беше тясна, дошлите по-рано излизаха и отстъпваха място на следващите. Альоша стоеше до стареца, който пак беше седнал в креслото. Той говореше и поучаваше, доколкото можеше, гласът му, макар и слаб, беше още доста твърд. „Толкова години съм ви поучавал и следователно толкова години съм ви говорил гласно, че като да свикнах вече да говоря, а като говоря — и да ви поучавам, и дотам съм свикнал, че да мълча ми е станало почти по-трудно, отколкото да говоря, отци и братя мили, дори и сега, при моята слабост“ — пошегува се той, като се вглеждаше с умиление в струпалите се около него. Альоша отсетне си припомняше едно-друго от онова, което той каза тогава. Но макар да говореше разбрано, макар и с глас доста твърд, речта му беше малко несвързана. Той говори за много неща и сякаш искаше всичко да каже, всичко да изкаже още веднъж, в предсмъртния час, от всичко недоизказано в живота, и не само за поучение, а като че ли жадувайки да сподели радостта и възторга си с всички, да излее още веднъж приживе сърцето си…
„Обичайте се, отци — учеше ги старецът (доколкото помнеше отсетне Альоша). — Обичайте народа божи. Зер не сме ние по-свети от миряните, щото сме дошли и между тези стени сме се затворили, а, напротив, всеки, що е дошъл тук, вече с това само, че е дошъл тук, е узнал за себе си, че е по-лош от всички миряни и от всички и всичко на земята… И колкото по-дълго сетне калугерът живее между тези стени, толкова по-чувствително трябва да съзнава това. Защото в противен случай нямало е защо да дохожда тук. А когато узнае, че не само е по-лош от всички миряни, но и пред всички хора за всички и всичко е виновен, за всички грехове хорски, световни и еднолични, само тогава целта на нашето единение ще се постигне. Защото, знайте, мили мои, че всеки един от нас е несъмнено виновен за всички й всичко на земята не само поради общата световна вина, а еднолично всеки за всички хора и за всеки човек на тази земя. Това съзнание е венец на пътя иночески, а и на всеки човек на земята. Защото иноците не са други човеци, а само такива, каквито всички хора на земята би трябвало да бъдат. Само тогава би се умилило нашето сърце в любов безконечна, вселенска, незнаеща насита. Тогава всеки от вас ще може да спечели целия свят с любовта си и със сълзите си да умие греховете световни. Всеки да обикаля около сърцето свое, всеки пред себе си да се изповядва непрестанно. От греха си не се бойте, дори и когато го съзнаете, стига само покаяние да има, но пазарлъци с Бога не правете. Пак повтарям: не се гордейте. Не се гордейте пред малки, не се гордейте и пред големи. Не мразете и ония, що ви отхвърлят, що ви позорят, що ви хулят и клеветят. Не мразете атеистите, злоучителите, материалистите, дори и злите от тях, не само добрите, защото и между тях има мнозина добри, най-вече в наше време. Споменувайте ги в молитвата си така: спаси всички, Господи, за които няма кой да се помоли, спаси и ония, що не искат да ти се молят. И
