— От къде на къде?
— Страшно е някак си и храбро, особено когато млади офицерчета с пистолети се стрелят за някоя. Просто картинка. Ах, да пущаха госпожиците да гледат, ужасно бих искала да погледам.
— Хубаво е, когато го мери, но ако него самия го мерят право в мутрата, тогава е най-глупавото чувство. Ще избягате, Маря Кондратиевна.
— Вие бихте ли избягали?
Но Смердяков не я удостои с отговор. След минутно мълчание се чу пак акорд и фалцетът запя последния куплет:
В този миг се случи нещо неочаквано: Альоша изведнъж кихна, онези на пейката веднага се смълчаха. Альоша стана и тръгна към тях. Това беше наистина Смердяков, наконтен, напудрен и едва ли не накъдрен, с лачени обувки. Китарата беше оставена на пейката. А дамата беше Маря Кондратиевна, дъщерята на хазайката; роклята й беше светлосиня, с два аршина шлейф; девойката беше още съвсем младичка и не беше грозна, но с прекалено кръгло лице и със страшни лунички.
— Брат ми Дмитрий скоро ли ще се върне? — каза. Альоша колкото се може по-спокойно.
Смердяков бавно се надигна от пейката, надигна се и Маря Кондратиевна.
— Откъде да знам за Дмитрий Фьодорович, да не съм му пазач — тихо, ясно и пренебрежително отговори Смердяков.
— Но аз просто попитах дали не знаете — обясни Альоша.
— Не знам нищо за неговото пребиваване, нито желая: да знам.
— А брат ми каза, че именно вие му съобщавате за всичко, което става в къщи, и сте обещали да му съобщите, когато дойде Аграфена Александровна.
Смердяков бавно и невъзмутимо го изгледа.
— Ами вие как сте благоволили да влезете сега, тъй като тукашната врата от цял час вече е затворена с мандалото?
— Аз минах от уличката през плета право в беседката… Вие, надявам се, ще ме извините за това — обърна се той към Маря Кондратиевна, — трябваше да намеря по-скоро брат си.
— Ах, можем ли да ви се обиждаме! — възкликна Маря Кондратиевна, поласкана от извинението на Альоша. — Че и Дмитрий Фьодорович често пъти по същия начин влиза в беседката, ние хич и не знаем, а той вече си седи в беседката.
— Сега той много ми трябва и много бих желал да го видя или да науча от вас къде е. Повярвайте, че е по много важна за него самия работа.
— Той не ни се обажда къде ходи — измънка Маря Кондратиевна.
— Макар да идвам тук по лично познанство — почна пак Смердяков, — но той и тук ме притеснява безчовечно с непрестанни разпитвания за господаря: как е, какво става, кой влиза и кой излиза и дали не мога да му съобщя нещо друго. Два пъти ме заплашва дори със смърт.
— Как със смърт? — зачуди се Альоша.
— Че какво е това за него пред вид на характера му, който вчера сам благоволихте да наблюдавате. Ако, казва, изпусна Аграфена Александровна и тя пренощува тук, ти пръв ще се простиш с живота. Страх ме е много от него и ако не ме беше страх още повече, би трябвало да го обадя в градоначалството. Бог знае какво може да направи.
— Тия дни му казал: „Ще те стрия в чутура“ — намеси се Маря Кондратиевна.
— Е, щом в чутура, сигурно са само приказки… — каза Альоша. — Да можех да го срещна сега, бих могъл да му кажа нещо и за това…
— Ето какво единствено мога да ви съобщя — сякаш реши изведнъж Смердяков. — Аз идвам тука по старо съседско познанство и как да не идвам? От друга страна, Иван Фьодорович днес в ранни зори ме прати при него в квартирата, на неговата улица Озьорна, без писмо, ами само Дмитрий Фьодорович непременно да отиде в кръчмата на площада, за да обядват заедно. Аз ходих, но не заварих Дмитрий Фьодорович в квартирата, а часът вече беше осем. „Пиши го бегал“ — това ми казаха хазаите. Сякаш са в някакъв заговор и от двете страни. А сега може би точно в този момент седят в онази кръчма с брат си Иван Фьодорович, тъй като Иван Фьодорович не дойде да обядва в къщи, а Фьодор Павлович обядва преди един час сам и сега легна да почива. Но най-убедително ви моля да не изказвате нищо за мене и за това, което ви съобщих, щото като нищо ще ме убие.
— Брат ми Иван е викал Дмитрий днес в кръчмата? — бързо попита Альоша.
— Точно така.
— В кръчмата „Столичен град“ на площада ли?
— В същата.
— Много е възможно. — Възкликна Альоша доста развълнуван. — Благодаря ви, Смердяков, това е важна новина, веднага отивам там.
— Не ме издавайте — изрече подире му Смердяков.
— О, не, ще се появя в кръчмата уж случайно, бъдете спокоен.
— Но къде отивате, чакайте, ще ви отворя портата — извика Маря Кондратиевна.
— Не, оттука е по-близо, пак ще прескоча през плета. Тази новина страшно потресе Альоша. Той се втурна към кръчмата. Да влезе в кръчмата с неговото облекло не му приличаше, но можеше да запита от стълбите и да ги повика. Обаче едва беше стигнал до кръчмата и изведнъж един прозорец се отвори и брат му Иван извика:
— Альоша, можеш ли веднага да дойдеш тук, при мене, или не? Голяма услуга ще ми направиш.
— Разбира се, мога, само не знам как да вляза с това облекло.
— Аз съм сам в сепаре, ела пред входа, ще те посрещна…
След минута Альоша седеше е брат си. Иван беше сам и обядваше.
