и до вечерта. Ако все още дебне Грушенка, много е възможно да дойде в беседката…“ Альоша впрочем не разсъждаваше кой знае колко за подробностите на плана, но реши да го изпълни, дори ако се наложи да не отиде днес в манастира…
Всичко мина без усложнения: той се прехвърли през плета почти на същото място като вчера и скришом се промъкна в беседката. Не искаше да го забележат: и хазайката, и Фома (ако е тук) може да са на страната на брат му и да се подчиняват на неговите заповеди, а, значи, или да не го пуснат в градината, или да предупредят овреме брат му, че го търси и пита за него. В беседката нямаше никой. Альоша седна на вчерашното си място и зачака. Той огледа беседката, която му се стори, кой знае защо, много по-срутена от вчера, сега му се видя направо отвратителна. Денят впрочем беше хубав също като вчера. Върху зелената маса се беше отпечатало кръгче от вчерашната, навярно поразляла се чашка коняк. Празни и безполезни мисли, както става винаги по време на скучно очакване, се въртяха в главата му: например защо като влезе сега тук, седна именно на съвсем същото място, на което седя вчера, а не някъде другаде? Най-накрая му стана много тъжно, тъжно от тревожната неизвестност. Но не беше минал и четвърт час и изведнъж някъде много наблизо се чу акорд на китара. Някой имаше или сега беше дошъл само на двайсетина крачки от него, не повече, някъде в храсталаците. Альоша изведнъж си спомни, че като се разделяше вчера с брат си в беседката, видя или някак му се мярна край очите вляво при стобора зелена градинска ниска пейка сред храстите. Явно там сега бяха седнали гостите. Кои? Мъжки глас изведнъж запя със сладникав фалцет един куплет, акомпанирайки си на китара:
Гласът спря. Лакейски тенор и извивките на песента лакейски. Друг, вече женски глас изведнъж издума ласкателно и сякаш плахо, но с голямо кокетство:
— Защо толкова отдавна не сте идвали, Павел Фьодорович, защо толкова ни презирате?
— А, не — отговори мъжкият глас, макар и любезно, но преди всичко с упорито и твърдо достойнство. Явно мъжът държеше положението, а жената се умилкваше. „Мъжът е май Смердяков — помисли си Альоша, — поне по гласа, а дамата е сигурно дъщерята на стопанката на тази къща, дето пристигнала от Москва, носи рокля с шлейф и ходи за супа при Марфа Игнатиевна…“
— Ужасно обичам разни стихове, ако са добре нагласени — продължи женският глас. — Защо не продължавате?
Гласът запя пак:
— Миналия път излизаше още по-добре — забеляза женският глас. — Вие изпяхте за короната: „Да е миличката моя здрава“. Така по-нежно излизаше, днес сигурно сте го забравили.
— Стиховете са глупост! — отсече Смердяков.
— Ах, не, аз много обичам стихчета.
— Щом е стих, то е съществена глупост. Разсъдете сама: кой на тоя свят говори в рими? Пък и да почнем да говорим в рими, макар дори и по заповед на началството, много ли нещо бихме изказали? Стиховете са безсмислица, Маря Кондратиевна.
— Как сте толкова умен във всичко, как сте се изтънчили във всичко! — галеше се все повече и повече женският глас.
— Можех да бъда и много повече от това, можех и много повече да зная, ако да не беше такъв моят жребий от самото детинство. Щях да убия на дуел с пистолет онзи, който ми каже, че съм подлец, защото съм се родил без баща от Смрадливата, а те и в Москва все това ми навираха в очите, препълзяло е оттук благодарение на Григорий Василиевич. Григорий Василиевич натяква, че се бунтувам против рождеството си: „Ти, кай, си й разтворил утробата.“129 Какво ме интересува утробата, бих позволил да бъда убит още там, вътре, само и само да не се пръкна на бял свят. На пазара разправяха, а и вашата майчица също взе да ми разправя, поради голямата си неделикатност, че била чорлава и висока само два аршина и
— Да бяхте военно юнкерче или младичко хусарче, нямаше да говорите така, ами щяхте да измъкнете сабята и да защищавате цяла Русия.
— Аз не само не желая да съм военно хусарче, Маря Кондратиевна, но желая, напротив, унищожението на всички войници.
— А когато дойде неприятелят, кой ще ни защищава?
— Не е и нужно. Дванайсета година е станало великото нашествие на императора Наполеон Французки Първи, баща на сегашния130, срещу Русия, и де да бяха ни покорили тогава същите тези французи: една умна нация щеше да покори една доста глупава и щеше да я присъедини към себе си. Съвсем друг ред даже щеше да има.
— Че да не би там, при тях, да са по-добри от нашите? Аз някое наше конте и за трима млади англичани на англичаните не бих дала — издума нежно Маря Кондратиевна, придружавайки сигурно в този миг думите си с най-мил поглед.
— То е според кой както обожава.
— Пък и вие самият сте като чужденец, същински благороден чужденец, чак ми е неудобно да ви го казвам.
— Ако искате да знаете, по разврат и тамошните, и нашите, всички си приличат. Всички са шмекери, но с тази разлика, че тамошният ходи с лачени ботуши, а нашият подлец смърди в немотията си и не намира нищо лошо в това. Руският народ трябва да се бие, както правилно каза вчера Фьодор Павлович, макар че е луд с все децата си.
— Вие самият казвате, че уважавате Иван Фьодорович.
— А той се изказа за мене, че съм бил вонящ лакей. Смята, че мога да се бунтувам; лъже се. Да имах в джоба си нужната сума, отдавна да ме няма тука. Дмитрий Фьодорович е по-зле от всеки лакей и по поведение, и по ум, и по немотията си и нищо не знае да прави, а пък, напротив, е тачен от всички. Аз, да речем, съм само чорбар, но с малко късмет мога да отворя кафе-ресторант в Москва на Петровка. Защото готвя специално, а никой от тях в Москва освен чужденците не може да поднася специално. Дмитрий Фьодорович е голтак, но да извика на дуел най-важния графски син, онзи ще отиде да се бие с него, а с какво е по-добър от мене? Защото е къде по-глупав от мене! Колко пари е пропилял без никаква употреба!
— На дуел ми се струва, е много хубаво — обади се внезапно Маря Кондратиевна.
