— Добре, Lise, ще погледна, но не е ли по-добре да не гледам, а? Защо да подозираме майка ви в такава низост?
— Как низост? В каква низост? Това, че подслушва дъщеря си, е нейно право, а не низост — избухна Lise. — Бъдете уверен, Алексей Фьодорович, че когато стана майка и имам дъщеря като мене, непременно ще я подслушвам.
— Нима, Lise? Това не е хубаво.
— Ах, Боже мой, каква низост има в това? Ако беше някакъв обикновен светски разговор и аз подслушвах, щеше да е низост, а сега собствената й дъщеря се е затворила с младеж… Слушайте, Альоша, да знаете, че и вас ще ви следя, щом се венчаем, и да знаете освен това, че ще разпечатвам всичките ви писма и всичко ще чета… Това да си го знаете отсега…
— Да, разбира се, щом… — мънкаше Альоша — само че не е хубаво…
— Ах, какво презрение! Альоша, мили, да не се караме още от първия път — най-добре да ви кажа цялата истина: разбира се, че е много лошо да се подслушва, и аз, разбира се, не съм права, прав сте вие, но аз въпреки това ще подслушвам.
— Подслушвайте. В нищо няма да ме уловите — засмя се Альоша.
— Альоша, а ще ми се подчинявате ли? И това трябва да се реши предварително.
— На драго сърце, Lise, и непременно, само че не в най-важните неща. В най-важните неща, ако не сте съгласна с мене, аз все пак ще направя така, както и и повелява дългът.
— Правилно. Тогава знайте, че и аз, напротив, не само съм готова да се подчинявам за най-важните неща, но и във всичко ще ви отстъпвам, и още сега ви се заклевам в това — във всичко и цял живот — извика пламенно Lise, — и то с удоволствие, с удоволствие! Освен това кълна ви се, че никога няма да ви подслушвам и никога няма да прочета нито едно ваше писмо, защото вие сте прав, а аз не. И макар че ужасно ще ми се иска да подслушвам, знам го, все пак няма да го направя, след като вие го смятате за неблагородно. Сега вие сте ми като провидение… Слушайте, Алексей Фьодорович, защо сте толкова тъжен през всичките тези дни, и вчера, и днес; знам, че имате грижи, нещастия, но виждам освен това, че имате някаква особена тъга, може би тайна, а?
— Да, Lise, имам и е тайна — тъжно издума Альоша. — Виждам, че ме обичате, щом го отгатнахте.
— Но каква тъга? За какво? Можете ли да ми кажете? — с плаха молба издума Lise.
— Друг път ще ви кажа, Lise… после… — смути се Альоша. — Сега може би няма и да ме разберете. Пък и аз няма да мога да ви го обясня.
— Аз знам освен това, че ви мъчат вашите братя, баща ви?
— Да, и братята ми — изрече Альоша умислен.
— Аз вашия брат Иван Фьодорович не го обичам, Альоша — каза изведнъж Lise.
Альоша отбеляза тези думи с известно учудване, но нищо не каза.
— Братята ми се погубват сами — продължи той, — баща ми също. Погубват и другите заедно със себе си. Това е „земната карамазовска сила“, както се изрази веднъж отец Паисий — земна и необуздана, некултивирана… Дали се носи Дух Божи над тази сила — и това дори не знам. Знам само, че и аз съм Карамазов… Аз съм монах, монах, нали? Монах ли съм Lise? Нали казахте току-що, че съм монах?
— Да, казах.
— Пък аз може би не вярвам в бога.
— Вие ли не вярвате, какво ви става! — тихо и предпазливо изрече Lise. Но Альоша не отговори. Имаше в тези твърде неочаквани негови думи нещо твърде тайнствено и твърде субективно, може би и за самия него неясно, но нещо, което несъмнено го мъчеше.
— И ето сега, на всичко отгоре, моят приятел си отива, първият човек на света напуща земята. Да знаете, да знаете, Lise, как съм свързан, как съм споен душевно с този човек! И ето ще остана сам… Ще дойда при вас, Lise. Отсега нататък ще бъдем заедно…
— Да, заедно, заедно! Отсега нататък винаги заедно, за цял живот. Слушайте, целунете ме, аз позволявам.
Альоша я целуна.
— А сега вървете, Христос да ви е на помощ! (И тя го прекръсти.) Вървете по-скоро при него, дордето е жив. Виждам, че жестоко ви задържах. Днес ще се моля за него и за вас. Альоша, ние ще бъдем щастливи! Ще бъдем ли щастливи, ще бъдем ли?
— Струва ми се, ще бъдем, Lise.
Като излезе от стаята на Lise, Альоша не намери за нужно да се отбие при госпожа Хохлакова и си тръгна, без да се сбогува с нея. Но едва отвори вратата и излезе на стълбите, изневиделица изникна пред него лично госпожа Хохлакова. От първите й думи Альоша се досети, че го е чакала тук специално.
— Алексей Фьодорович, това е ужасно. Всичко това са детски глупости и празни работи. Надявам се, че няма да си въобразите… Глупости, глупости и пак глупости! — нахвърли се тя върху него.
— Само не й го казвайте — рече Альоша, — че ще се развълнува, а това сега е вредно за нея.
— Чувам благоразумните думи на благоразумен млад човек. Трябва ли да ви разбирам така — че вие самият се съгласихте с нея само защото не сте искали от състрадание към нейното болезнено състояние да я ядосате, ако й противоречите?
— О, не, съвсем не, аз говорих с нея съвсем сериозно — твърдо заяви Альоша.
— Сериозност тук е невъзможна, немислима и, първо, никога повече няма да ви приема, а, второ, ще замина и ще я взема с мен, да знаете.
— Но защо? — каза Альоша. — Това няма да е толкова скоро, ще трябва да се чака може би още година и половина.
— Ах, Алексей Фьодорович, това, разбира се, е вярно и за година и половина вие хиляда пъти ще се скарате и ще се разделите с нея. Но аз съм тъй нещастна, тъй нещастна! Макар че е глупост всичко това, но то ме сломи. Сега съм като Фамусов в последната сцена128, вие сте Чацки, тя е Софя и, представете си, нарочно притичах тук, на стълбите, за да ви срещна, а нали там всичко съдбоносно става на стълбите. Чух всичко, едвам издържах. Ето къде било обяснението за ужасите през цялата тази нощ и за всички одевешни истерики! За дъщерята — любов, а за майката — смърт. Лягай и мри. Сега второто и най-важното: какво е това писмо, което ви е писала, покажете ми го веднага, веднага!
— Не, не мога. Кажете как е със здравето Катерина Ивановна, трябва непременно да знам.
— Все лежи и бълнува, не е дошла на себе си; лелите й са тук и само охкат и ме гледат отвисоко, а Херценщубе дойде и толкова се уплаши, че не знаех какво да го правя и как да го спася, мислех дори да пратя за доктор. Откараха го с моята карета. И изведнъж на всичко отгоре и вие с това писмо. Макар че това ще стане чак след година и половина. В името на всичко велико и свято, в името на вашия умиращ старец покажете ми това писмо, Алексей Фьодорович, на мене, майката! Ако искате, дръжте го с пръсти, а аз ще чета от вашите ръце.
— Не, няма да ви го покажа, Катерина Осиповна, дори и тя да позволи, аз няма да ви го покажа. Ще дойда утре, и ако искате, ще говорим за много неща, а сега — прощавайте!
И Альоша бързо слезе по стълбите навън.
II. Смердяков с китара
А и нямаше време. Още когато се сбогуваше с Lise, му се мярна една мисъл: как по най-хитър начин да хване сега брат си Дмитрий, който очевидно се криеше от него? Не беше вече рано, наближаваше три след пладне. С цялото си същество се стремеше Альоша към манастира, към своя „велик“ умирающ, но нуждата да види брат си Дмитрий надделя над всичко: в ума на Альоша от час на час нарастваше убеждението за неминуема ужасна катастрофа, която наближаваше. В какво именно се състоеше катастрофата и какво би искал да каже на брат си в тази минута, може би и той не би могъл да определи. „Нека моят благодетел умре без мене, но поне няма да се укорявам цял живот, че може би съм могъл да спася нещо и не съм го спасил, минал съм и заминал, бързал съм да се прибера. Ако направя така, ще постъпя според неговото велико слово…“
Планът му се състоеше в това, да хване брат си Дмитрий неочаквано, а именно: да се прехвърли като вчера през онзи плет, да влезе в градината и да заседне в същата беседка. „Ако го няма там — мислеше Альоша, — без да се обадя нито на Фома, нито на хазайките, ще се спотая и ще чакам в беседката, ако ще
