Братя Карамазови

одеве. А сега си отиде ужасно горд и тържествуващ, макар да знае, че „се е погубил“. Което ще рече, че сега няма нищо по-лесно да го накараме да приеме същите тези двеста рубли, и то още утре, защото той вече доказа, че има чест, хвърли парите, стъпка ги… Не е могъл да знае, когато ги тъпчеше, че утре пак ще му ги занеса. А в същност тези пари са му ужасно нужни. Макар че сега е горд, все пак още днес ще започне да си мисли от каква помощ се е лишил. През нощта ще мисли още повече, ще сънува, а утре сутринта може би дори ще е готов да тича при мене и да моли за прошка. И точно тогава аз се появявам! „Вие, ще кажа, сте горд човек, доказахте, е, сега ги вземете, простете ни.“ И тогава ще ги вземе!

Альоша го изрече с някакво упоение: „И тогава ще ги вземе!“ Lise изпляска с ръце.

— Ах, наистина, ах, изведнъж го разбрах ужасно добре! Ах, Альоша, откъде знаете всичко това? Такъв млад и вече знае какво се крие в душата… Аз никога не бих се сетила за такова нещо…

— Главното е сега той да се убеди, че е на равна нога с всички нас, макар че взема пари от нас — продължаваше в упоението си Альоша, — и не само на равна нога, но дори и на висша нога…

— „На висша нога“ — прекрасно, Алексей Фьодорович, но говорете, говорете!

— Тоест, не се изразих както трябва… за висшата нога… но нищо, защото…

— Ах, нищо, нищо, разбира се, нищо! Простете, Альоша, мили… Знаете ли, аз досега почти не ви уважавах… тоест уважавах ви, но на равна нога, а сега ще ви уважавам на висша. Мили, не се сърдете на „остроумията“ — подхвана тя тутакси със силно чувство. — Аз съм смешна и малка, но вие, вие… Слушайте, Алексей Фьодорович, няма ли тук, в цялото това наше разсъждение, тоест ваше… не, по-добре наше… няма ли презрение към него, към този нещастник… в това, че сега така разнищваме душата му, като че ли някак отвисоко, а? В това, че така категорично решихме сега, че ще приеме парите, а?

— Не, Lise, няма презрение — твърдо отговори Альоша, сякаш вече подготвен за този въпрос, — като идвах насам, мислих за това. Какво презрение, кажете, след като самите ние сме същите като него, след като всички са като него. Защото и ние сме същите, не сме по-добри. Пък и да бяхме по-добри, пак щяхме да бъдем същите на негово място… Не знам как мислите вие, Lise, но за себе си смятам, че в много отношения съм дребна душа. А той не е, напротив, много е деликатен… Не, Lise, в това няма никакво презрение към него! Знаете ли, Lise, веднъж моят старец каза: за всички хора трябва грижи като за деца, а за някои като за болните в болниците…

— Ах, Алексей Фьодорович, ах, миличък, хайде да се грижим за хората като за болни!

— Хайде, Lise, готов съм, само аз самият не съм много подготвен: понякога съм твърде нетърпелив, а понякога съм сляп. Вие сте друго нещо.

— Ах, не вярвам! Алексей Фьодорович, колко съм щастлива!

— Колко е хубаво, че го казвате, Lise.

— Алексей Фьодорович, вие сте страшно добър, но понякога сте като педант… а в същност изобщо не сте педант. Идете надникнете през вратата, отворете я лекичко и вижте дали не подслушва маминка — пошепна изведнъж Lise с с някакъв нервен, бърз шепот.

Альоша отиде, открехна вратата и съобщи, че никой не подслушва.

— Елате насам, Алексей Фьодорович — продължи Lise, като се изчервяваше все повече и повече, — дайте си ръката, ей така. Слушайте, аз трябва да ви направя едно голямо признание: вчерашното писмо не ви го писах на шега ами сериозно…

И тя затули с ръка очите си. Ясно беше, че много я е срам да направи това признание. Изведнъж хвана ръката му и поривисто я целуна три пъти.

— Ах, Lise, това е прекрасно! — извика радостно Альоша. — Та аз бях напълно сигурен, че сте го писали сериозно.

— Сигурен, представете си! — И тя отстрани веднага ръката му, но без да я пуска от своята ръка, като при това руменееше ужасно и се смееше с тих, щастлив смях. — Аз му целунах ръка, а той казва: „това е прекрасно“. — Но тя го укоряваше несправедливо: Альоша също беше много смутен.

— Аз бих желал да ви се харесвам винаги, Lise, но не знам как да го направя — измънка той набързо и също се изчерви.

— Альоша, мили, вие сте студен и дързък. Виж ти! Благоволил да ме избере за своя съпруга и толкова! Бил вече сигурен, че съм писала сериозно, я го виж! Но това е дързост, да знаете!

— Нима е лошо, че съм бил сигурен? — засмя се изведнъж Альоша.

— Ах, Альоша, напротив, ужасно хубаво е — нежно и щастливо го погледна Lise. Альоша стоеше и ръката му още беше в нейната ръка. Изведнъж се наведе и я целуна право в устните.

— Какво е това? Какво правите! — извика Lise. Альоша съвсем се обърка.

— Простете, ако не трябваше… Може би постъпих ужасно глупаво… Казахте, че съм студен, и аз взех, че ви целунах… Но виждам, че се получи глупаво…

Lise се засмя и закри лицето си с ръце.

— И в тези дрехи! — изтръгна се от нея сред смеха, но изведнъж престана да се смее и стана съвсем сериозна, почти строга.

— Е, Альоша, да почакаме с целувките, защото и двамата още не умеем, а има да чакаме още много дълго — завърши тя изведнъж. — Кажете по-добре, защо ме вземате, мене, такава глупачка, болна глупачка, вие, такъв умен, такъв мислещ, такъв наблюдателен? Ах, Альоша, аз съм ужасно щастлива, защото никак не ви заслужавам!

— Заслужавате ме, Lise. Тези дни ще напусна манастира завинаги. Като вляза в обществото, трябва да се оженя, знам това. И той така ми заръча. Коя по-добра от вас ще взема… и коя освен вас ще ме вземе? Аз вече съм го обмислял. Първо, вие ме познавате от дете и после, имате твърде много способности, каквито на мен съвсем ми липсват. Вашата душа е по-весела от моята; и най-вече сте по-невинна от мене, а пък аз вече съм се сблъсквал с много, много неща… Ах, вие не знаете ли: та и аз съм Карамазов! Какво от това, че се смеете и шегувате, макар и с мене; напротив, смейте се и се шегувайте, аз толкова се радвам на това… Но вие се смеете като малко момиче, а в мислите си сте като мъченица.

— Как мъченица? Как така?

— Да, Lise, например вашият одевешен въпрос: няма ли в нас презрение към онзи нещастник, дето така му анатомираме душата — този въпрос е мъченически… вижте, аз изобщо не мога да го изразя, но у когото се явяват такива въпроси, той самият е способен да страда. Във вашето кресло вие трябва да сте премислили вече много неща…

— Альоша, дайте ми ръката си, защо я отдръпвате — промълви Lise с отпаднал от щастие, някак притихнал гласен. — Слушайте, Альоша, как ще се облечете, като излезете от манастира, с какви дрехи? Не се смейте, не се сърдете, това е много, много важно за мене.

— За дрехите, Lise, още не съм мислил, но с каквито искате, с такива ще се облека.

— Искам да имате тъмносиньо кадифено сако, бяла жилетка от пике и касторена сива мека шапка… Кажете, повярвахте ли одеве, че не ви обичам, като се отрекох от вчерашното си писмо?

— Не, не повярвах.

— О, непоносим човек, непоправим!

— Вижте, аз знаех, че вие… сигурно ме обичате, но се престорих, че ви вярвам, че не ме обичате, за да ви е… по-удобно…

— Още по-лошо! И по-лошо, и по-хубаво. Альоша, аз ужасно ви обичам. Одеве, преди да дойдете, си казах: ще си поискам вчерашното писмо и ако го извади спокойно и ми го даде (както винаги може да се очаква от него), значи, никак не ме обича и нищо не чувствува, а е просто глупаво и недостойно момче и аз съм загубена. Но вие сте оставили писмото в килията и това ме ободри: нали сте го оставили в килията, защото сте предчувствували, че ще си го искам, и за да не ми го дадете? Така ли е? Нали е така?

— Ох, Lise, изобщо не е така, писмото е в мене сега и одеве беше в мене, ей в този джоб, ето го.

Альоша със смях извади писмото и й го показа отдалече.

— Обаче няма да ви го дам, само го вижте.

— Как! Значи, одеве излъгахте; монах, пък излъгахте?

— Може и да съм излъгал — засмя се Альоша, — излъгах, за да не ви дам писмото. То ми е много скъпо — добави изведнъж със силно чувство и пак се изчерви, — то ще остане в мен завинаги и никога никому няма да го дам!

Lise го гледаше с възхищение.

— Альоша — промълви пак, — я погледнете през вратата дали мама не подслушва.