който я изостави, не и от мене, неговия брат, и от никой друг, а от нея, само от нея! Тя ви моли да приемете пейката помощ… вие двамата сте обидени от един и същи човек… Тя си спомнила за вас чак когато понесла от него същата обида (поради обидата), каквато и вие от него! Това значи, че сестрата се притичва на помощ на брата… Тя ми поръча именно да ви придумам да приемете от нея тези двеста рубли като от сестра. Никой няма да научи за това, никакви несправедливи клюки няма да има… ето тези двеста рубли и заклевам ви, трябва да ги приемете, иначе… иначе ще рече, че всички трябва да бъдат врагове помежду си на този свят! Но има на света и братя, нали… Вие сте благородна душа… трябва да разберете това, трябва!…
И Альоша му подаде двете новички пъстри банкноти от по сто рубли. Двамата стояха тъкмо до големия камък пред стобора и наоколо нямаше никой. Банкнотите направиха на щабскапитана, изглежда, страшно впечатление: той потръпна, но най-напред като че ли само от учудване, нищо подобно и през ум не му беше минавало и такъв изход изобщо не беше очаквал. Помощ от някого, и при това тъй значителна, не беше и сънувал дори. Той взе банкнотите и около една минута почти не беше в състояние дори да отговори, нещо съвсем ново пробягна по лицето му.
— Това за мене, за мене, толкова пари, двеста рубли! Господи Боже! Та аз от четири години не съм виждал толкова пари, Господи! И казва, че ми е сестра… но истина ли е това, истина ли е?
— Кълна ви се, че всичко, което ви казах, е истина! — извика Альоша.
Щабскапитанът се изчерви.
— Слушайте, гълъбче мое, слушайте, ако ги приема, нали няма да съм подлец? Във вашите очи, Алексей Фьодорович, нали няма, няма да съм подлец? Не, Алексей Фьодорович, изслушайте ме, изслушайте ме — бързаше той, като всяка минута докосваше Альоша с двете си ръце, — вие ме придумвате да приема, защото ми ги изпраща „сестра“, но вътре в себе си няма ли да почувствувате към мене презрение, ако ги приема, а?
— Но не, разбира се, не! Кълна се в спасението на душата си, че не! И никой няма да научи това никога, само ние: аз, вие и тя, и още една дама, нейна голяма приятелка…
— Каква ти дама! Слушайте, Алексей Фьодорович, изслушайте ме, защото сега е дошла минутата, когато трябва да ме изслушате, защото вие дори не можете да разберете какво значат за мене тези двеста рубли — продължи бедният човек, като постепенно изпадаше в някакъв объркан, почти налудничав възторг. Той изглеждаше съвсем слисан, говореше извънредно бързо, сякаш се боеше, че няма да успее да каже всичко. — Освен дето са честно получени, от една толкова уважавана и свята „сестра“, знаете ли, че сега и нашето майче, и Ниночка, моя, гърбавичък ангел, щерка ми, ще мога да ги лекувам? Идва доктор Херценщубе и от добро сърце ги преглежда и двете цял час. „Не разбирам, казва, нищо“, обаче една минерална вода, която имало в тукашната аптека (той я предписа), щяла да й бъде от полза, предписа също лекарства за бани за краката. Минералната вода струва тридесет копейки, но трябва да се изпият някъде към четиридесет кани. Та взех рецептата и я сложих на полицата под иконите и там си остана. А за Ниночка предписа да я къпем в някакъв разтвор, топли бани, и то всекидневно, сутрин и вечер, но къде можем ние да проведем такова лечение у дома, в нашия дворец без прислуга, без помощ, без съдини и без вода? А Ниночка цялата е схваната от ревматизъм, още не съм ви го казвал, нощем я боли цялата дясна страна, измъчва се и, вярвате ли, този ангел Божи се крепи, за да не ни тревожи, не стене, за да не ни събуди. Ядем, каквото се случи, каквото ни падне и тя ще вземе най-мизерния залък, дето е само за кучета. „Не заслужавам, иска да каже, този залък, аз ви го отнемам, само съм ви бреме.“ Ето какво иска да изрази, нейният ангелски поглед. Ние й помагаме, а на нея й тежи: „Не заслужавам, не заслужавам, недостойна съм аз, безполезна саката“ — а как да не заслужава, след като за: всички нас с ангелската си кротост се моли на Бога, без нея, без нейната тиха реч у нас щеше да е ад, дори Варя поомекна покрай нея. А Варвара Николаевна, и тя не е за осъждане, и тя е ангел, и тя е нещастна. Дойде си лятос, имаше шестнадесет рубли, от уроци ги спечелила и ги турила настрана за път, та през септември, тоест сега, да се върне в Петербург с тях. А ние взехме парите и ги изхарчихме и тя сега няма е какво да се върне, такива работи. Пък и не може да се върне, защото блъска за нас като каторжница, зер ние сме я впрегнали като кон, шета на всички, кърпи, мие, мете пода, слага майка си в леглото, а майка й е капризна, майка й е плачлива, майка й е побъркана!… И ето сега с тези двеста рубли аз мога да взема слугиня, разбирате ли вие, Алексей Фьодорович, мога да започна лечение на милите си същества, ще изпратя курсистката в Петербург, ще купя месо, ще започнем нова диета. Господи, това е мечта!
Альоша се радваше ужасно, че бе донесъл толкова щастие и че беднякът се съгласи да бъде ощастливен.
— Чакайте, Алексей Фьодорович, чакайте! — хвана се пак щабскапитанът за новата си мечта и пак задърдори в безумна скороговорка. — Ами знаете ли, че ние с Илюшка комай наистина сега ще можем да осъществим мечтата си: ще купим конче и каручка, и то врано конче, той искаше непременно да е врано конче, и ще заминем, както си разправяхме оня ден. Аз имам в К-ска губерния един познат адвокат, приятел от детинство, предадоха ми по сигурен човек, че ако отида там, можел да ми даде в кантората си място за деловодител, отде да знам, може и наистина да ми даде… Тогава ще качим майката, ще качим Ниночка, ще турим Илюшечка да кара коня, а пък аз пешком, пешком — и всички ще ги закарам там… Господи, да мога само още един малък дълг да си получа, могат да стигнат и за това!
— Ще стигнат, ще стигнат — извика Альоша. — Катерина Ивановна ще ви изпрати още, колкото искате, а знаете ли, и аз имам пари, вземете, колкото ви трябват, като от брат, като от приятел, после ще ми ги върнете… (Вие ще забогатеете, ще забогатеете!) И знаете ли, че никога нищо по-добро не бихте могли дори да измислите от това преселване в друга губерния! В това е вашето спасение, а главно за вашето момче, и знаете ли, по-скоро заминете, преди да е дошла зимата, преди студовете, и ни пишете оттам — да си останем като братя… Не, това не е мечта!
Альоша понечи да го прегърне, толкова беше доволен. Но като го погледна, изведнъж се спря: щабскапитанът стоеше с изопната шия, с опънати уста, с екзалтирано и пребледняло лице и шепнеше, като че искаше да изговори нещо; звуковете не се чуваха, а той все шепнеше с устни и това беше някак странно.
— Какво има! — изтръпна, без да знае защо, Альоша.
— Алексей Фьодорович… аз… вие… — ломотеше задъхан щабскапитанът, като го гледаше странно и налудно право в очите с вид на човек, който е решил да се хвърли от някъде, а в същото време устните му сякаш се усмихваха — аз… вие… А не желаете ли да ви покажа ей сега едно фокусче! — пошепна той изведнъж с бърз, твърд шепот и думите му вече потекоха гладко.
— Какво фокусче?
— Фокусче, един фокус-мокус — продължаваше да шепне щабскапитанът, устата му се изкриви наляво, лявото му око примижа, той не откъсваше поглед от Альоша, като да беше го приковал в него.
— Но какво ви става, какъв фокус! — извика Альоша вече съвсем уплашен.
— Ами такъв, на, гледайте! — изскимтя внезапно щабскапитанът.
И като му показа двете пъстри банкноти, които през целия разговор държеше за крайчеца с големия пръст и показалеца на дясната си ръка, той изведнъж ги сграбчи настървено, смачка ги и здраво ги стисна в юмрука на дясната си ръка.
— Видяхте ли, видяхте ли! — изкрещя той на Альоша, блед и обезумял и като вдигна нагоре юмрука си, с всичка сила запрати двете смачкани банкноти в праха. — Видяхте ли! — изкрещя пак, като ги посочи с пръст. — А така, а така!…
И изведнъж вдигна десния си крак и с дива злоба взе да ги тъпче с тока на обувката и при всеки удар на крака викаше задъхан:
— На̀ ви парите! На ви парите! На ви парите! На̀ ви парите! — Изведнъж отскочи назад и се изправи пред Альоша. Целият му вид изразяваше неописуема горест.
— Доложете на ония, които са ви изпратили, че Сюнгера не си продава честта! — извика той, като простря ръка във въздуха. После бързо се обърна и хукна да бяга; но не измина и пет крачки, пак се обърна цял и присмехулно махна на Альоша с ръка. Отново, неминал още пет крачки, той за последен път се обърна, този път без изкривен смях на лицето, а, напротив, цялото му лице се тресеше от сълзи. През плач, със задъхан, прекъслечен глас той бързо извика:
— А какво щях да кажа на моето момче, ако бях взел тези пари за нашия позор? — И като изговори това, спусна се да бяга, този път вече без да се обърне. Альоша гледаше подире му с неизразима скръб. О,
