разписки и иска да ме мъкне по съдилища. Вследствие на всичко това повече не гъкнах, и вие видяхте недрата. Но сега позволете да попитам: много ли ви ухапа пръста одеве Илюша? В моите палати не посмях да вляза пред него в тия подробности.
— Да, много, и беше много ядосан. Отмъстил си е на мен, като Карамазов, заради вас, това ми е ясно сега. Но да бяхте видели как се биеше с камъни с другите ученици! Това е много опасно, те могат да го убият, деца са, глупави, камъкът хвърчи и може да пробие главата на човека.
— Наистина днес са го ударили с камък — не в главата, но в гърдите, малко над сърцето, стана му синина, дойде си, плаче, охка и ето, разболя се.
— И знаете ли, той там пръв нападаше всички, беше се озлобил заради вас, те казват, че преди наръгал едно момче, Красоткин, с ножче в бедрото…
— Чух и това, опасно става: Красоткин е тукашен чиновник, може да си имаме главоболия…
— Аз бих ви посъветвал — продължи с жар Альоша — известно време изобщо да не го пращате на училище, докато се успокои… и му мине гневът…
— Гняв, да! — подзе щабскапитанът. — Именно гняв! Такова малко същество, а голям гняв. Вие не знаете всичко това. Позволете ми да ви обясня тази история по-специално. Работата е там, че след това събитие всички ученици в училището почнали да му викат Сюнгера. Децата в училище са безмилостни: поотделно са ангели Божи, а заедно, особено в училището, много често са безмилостни. Почнали да го дразнят, а у Илюша се надигнал благородният дух. Някое обикновено момче, слаб син, би се примирил, би се срамувал заради баща си, а този сам против всички се възбунтувал заради баща си. Заради баща си и за истината, за правдата. Защото какво му е било тогава, когато целуваше ръцете на вашия брат и му викаше: „Простете на татко, простете на татко“ — това един Господ знае и аз. Такива са нашите деца — тоест не вашите, ами нашите, дечицата на презрените, на благородните бедняци, научават правдата на земята още от деветгодишна възраст. Богатите къде ти: те цял живот не могат да достигнат такива дълбини, а моят Илюшка в същата оная минута на площада, когато му целуваше ръцете, в същата минута разбра цялата истина. Влезе в него тая истина и го смаза завинаги — изрече щабскапитанът разпалено и като че ли пак в изстъпление, като блъсна с десния юмрук лявата си длан, сякаш искаше да покаже как е смазала „истината“ неговия Илюша. — Същия ден го втресе, цяла нощ бълнува. През целия този ден почти не говори с мене, дори повечето мълчеше, само че го забелязах: гледа ме, гледа ме от ъгъла, и все се извръща към прозореца и се преструва, че уж си учи уроците, а аз виждам, че не са му те в ума. На другия ден се напих и много работи не помня, какво да се прави, от скръб. Майка му, и тя тогава взе да плаче — майка му много я обичам, — е, и аз от мъка се насмуках с последните си пари. Вие, господине, недейте ме презира: у нас, в Русия, пияните хора са най-добрите. Най-добрите хора у нас са най-пияни. Лежа си така и на Илюша този ден не му обърнах много внимание — а то именно този ден момчетата го взели на подбив в училището още от утринта. „Ей, Сюнгер — викат му, — баща ти го измъкнали от кръчмата за сюнгера, а ти си тичал до него и си молил за прошка.“ На третия ден се върна пак от училище, но гледам го, пребледнял, не прилича на себе си. Какво ти е, казвам. Мълчи. Е, нямаше как там, в нашите палати, да говорим, защото веднага майка му и момичетата ще вземат участие — момичетата при това всичко вече научили, дори още първия ден. Варвара Николаевна започна да ръмжи: „Шутове, палячовци, можете ли вие нещо умно да направите?“ — „Тъй вярно, казвам, Варвара Николаевна, можем ли ние нещо умно да направим?“ Този път с това се измъкнах. А надвечер изведох детето да се поразходим. Ние с него, трябва да ви кажа, всяка вечер и преди излизахме на разходка, точно по същия път, по който вървим сега е вас, от нашата порта до оня голям камък, дето е там сам-самин на пътя до плета и отдето започват градските ливади: място пустинно и прекрасно. Вървим ние с Илюша, ръчичката му в моята ръка, както винаги; той има мъничка ръчичка, пръстенцата му тънички и студенички — зер той ми е с болни гърдички. „Тате, казва, тате!“ — „Какво?“ — казвам му; гледам, очичките му искрят. „Тате, какво те направи той тогава, тате!“ — „Какво да се прави, Илюша“ — казвам. „Недей се помирява с него, тате, недей. Учениците казват, че ти бил дал десет рубли за това.“ — „Не — казвам, — Илюша, аз пари от него няма да взема сега за нищо на света.“ Тогава той се разтрепери цял, хвана ръката ми с двете си ръчички и почна да я целува. „Тате, казва, тате, извикай го на дуел, в училището ме подиграват, че си бил страхливец и няма да го повикаш на дуел, а ще вземеш от него десетте рубли.“ — „На дуел, Илюша, не мога да го извикам“ отговорих му и му излагам накратко всичко, което и на вас изложих сега по този въпрос. Той ме изслуша. „Татко, казва, татко, все пак недей се помирява с него: аз ще порасна, ще го повикам на дуел и ще го убия!“ А очичките му искрят и горят. Е, все пак съм и баща, трябва да му кажа справедлива дума. „Грехота е — казвам му аз — да се убива, макар и на дуел.“ — „Татко, казва, татко, аз ще го надвия, когато стана голям, ще му перна сабята, ще се хвърля върху него, ще го надвия, ще замахна със сабята и ще му кажа: мога сега да те убия, но ти прощавам, ето!“ Виждате ли, виждате ли, господине, какво процесче е станало в главичката му през тия два дни, денонощно е мислил именно за това отмъщение със сабята и нощем, види се, все за това е бълнувал. Само че започна да се връща от училище пребит, всичко това научих завчера и вие сте прав; повече няма да го пращам в това училище. Научавам се, че излизал сам срещу целия клас и сам предизвиквал всички, озлобил се е и сърцето му се е запалило — тогава вече се уплаших за него. Пак излизаме да се разходим. „Тате, пита, тате, нали богатите са най-силните на света?“ — „Да, казвам, Илюша, няма на света по-силен от богатия.“ — „Тате, казва, аз ще стана богат, ще стана офицер и ще победя всички, царят ще ме награди, ще се върна тук и тогава никой няма да посмее…“ След туй помълча малко и казва — а устничките му все потрепват: „Тате, казва, колко е лош нашият град, тате!“ — „Да, казвам, Илюшка, не е много свестен нашият град.“ — „Тате, да се преселим в друг град, в някой хубав град, казва, където не ни познават.“ — „Ще се преселим, казвам, ще се преселим, Илюша — само пари да посъбера.“ Зарадвах се на случая да го отвлека от тези тъмни мисли и започнахме да мечтаем как ще се преселим в друг град, ще си купим конче и каручка. Ще качим маминка и сестрите на каручката, ще ги загърнем, а ние ще тръгнем пеша до каручката, понякога ще качвам и тебе, а аз ще вървя отстрани, защото ще трябва да си щадим кончето, не бива да се качваме всички, и така ще заминем. Той се възхити от това и най-вече, че ще си имаме наше конче и той ще замине с него. А знае се, че руското момче направо се ражда заедно с кончето. Дълго си бъбрихме така, слава Богу, мисля си, развлякох го, утеших го. Това беше онази вечер, а снощи друго излезе. Сутринта пак отиде на това училище, но се върна мрачен, много мрачен. Вечерта го взех за ръчица, изведох го на разходка, той мълчи, не приказва. Излезе вятър, слънцето се скри, повя на есен, а почна и да се здрачава — ние вървим, и на двама ни е тъжно. „Е, момчето ми, казвам му, как ще се приготвим с тебе за път?“ Искам пак да го насоча към вчерашния разговор. Мълчи. Само пръстенцата му усещам, че потрепериха в ръката ми. „Е, мисля си, лошо, има нещо ново.“ Стигнахме както сега до същия тоя камък, седнах аз на камъка, а в небесата сума хвърчила пуснати, фучат, плющят, към тридесетина хвърчила се виждат. Зер сега е сезонът на хвърчилата. „Е, казвам, Илюша, време е и ние да пуснем ланското хвърчило. Аз ще го поправя, къде си го прибрал?“ Мълчи моето момче, гледа настрана, обърнало ми гръб. И току изведнъж духна вятър, вдигна се прах… Че като ми се хвърли изведнъж на шията, прегърна ме с ръчички и ме стисна. Знаете ли, когато децата са мълчаливи и горди и дълго време таят сълзите у себе си, пък изведнъж не издържат, като им дойде голяма скръб, тогава сълзите им потичат не, а направо бликват като порой. С такива топли сълзи ми измокри цялото лице. Ридае чак истерично, почна да трепери и да се гуши в мен, а аз седя на камъка… „Татенце, вика, татенце, мило татенце, как те унизи той!“ Тогава заплаках и аз, седим двамата и треперим прегърнати. „Татенце, казва, татенце!“ — „Илюша — казвам му, — Илюшечка!“ Никой не ни видя тогава, само Бог ни видя, дано ми го запише във формуляра. Благодарете на вашия брат, Алексей Фьодорович. Не, аз моето дете за ваше удоволствие няма да го бия!
Той завърши пак с предишното си злобно и юродивско извъртане. Альоша почувствува обаче, че вече му има доверие и че ако на негово място беше друг, нямаше да седне да „разговаря“ с него така и нямаше да му съобщи онова, което сега му съобщи. Това обнадежди Альоша, чиято душа трепереше от сълзи.
— Ах, как бих искал да се помиря с вашето момче! — възкликна топ. — Ако можехте да го направите…
— Точно така — измърмори щабскапитанът.
— Но сега нещо съвсем друго, съвсем друго, слушайте — продължи да възклицава Альоша, — слушайте! Имам едно поръчение за вас: същият този мой брат, този Дмитрий, оскърби и своята годеница, една много благородна девойка, за която сигурно сте чували. Аз имам право да ви открия, че е оскърбена, дори съм длъжен да го направя, защото тя като научи за нанесената ви обида и разбра всичко за нещастното ви положение, ми поръча сега… одеве… да ви донеса тази помощ от нея… но само от нея, не от Дмитрий,
