Позволете, Арина Петровна, позволете, майко, позволете да ви целуна предварително ръчицата.
И той почтително, дори нежно целуна ръка на жена си. Момичето, което беше до прозореца, с негодуване даде гръб на тази сцена, а надменното въпросително лице на съпругата внезапно изрази неочаквана любезност.
— Здравейте, седнете, господин Черномазов126 — рече тя.
— Карамазов, майко, Карамазов (ние сме си прости хора) — пошепна той пак.
— Е, Карамазов или как беше, аз пък все Черномазов… Седнете де и защо ви накара да станете? Дама без крака, каза той, аз крака имам, ами са се подули като диреци, пък самата аз съм станала кожа и кости. По-рано каква дебела бях, а сега като да съм глътнала игла…
— Ние сме си прости хора, прости — подсказа още веднъж капитанът.
— Татко, ах, татко! — заговори изведнъж гърбавото момиче, което досега мълчеше на своя стол, и внезапно закри очи с кърпичка.
— Шут! — тръсна момичето до прозореца.
— Виждате какво ново при нас! — разпери ръце майката и посочи дъщерите. — Като облаци; ще минат облаците и пак си знаем нашето. По-рано, когато бяхме военни, много такива гости ни идваха… Аз, драги, от това не правя въпрос. Кой когото обича, нека си го обича. Дяконицата дохожда тогава и разправя: „Александър Андреевич е човек е превъзходна душа, а Настася, вика, Петровна е изчадие на ада!“ — „Е, викам й, кой когото си обожава, това е, а ти си малка фъшкия, ама белялия“. — „А тебе, казва тя, човек трябва да те държи под чехъл.“ — „Ах ти, черна циганко, й викам, кого си дошла да учиш ти?“ — „Аз, казва, пускам да влезе чист въздух, а ти нечист.“ — „Я попитай, й отговарям аз, всички господа офицери дали е чист въздухът тук, или друг някакъв?“ И така ми тежи още оттогава на душата, че оня ден, както си седя ей тук като сега, гледам, влиза същият, онзи генерал, който на Света неделя идва тука. „Е — казвам му, — ваше превъзходителство, може ли една благородна дама да пуща вътре свободен въздух?“ — „Да — отговаря, — би трябвало да отворите едно прозорче или вратата, защото у вас въздухът е спарен.“ И всички така! Какво са се заяли с моя въздух? Мъртвите още по-лошо миришат. „Аз казвам, не ви развалям въздуха, ще си поръчвам обуща и ще се махна.“ Милички, гълъбчета мои, недейте осъжда майка си! Николай Илич, миличък, какво не ти угодих, само Илюшечка си имам, дето ще си дойде от училище и ме обича. Вчера ми донесе една ябълка. Простете, милички, простете, гълъбчета, родната си майка, простете ми, съвсем самотна останах, пък и защо ли моят въздух ви стана противен?
И горката изведнъж се разрида, сълзи рукнаха от очите й. Щабскапитанът устремно се хвърли към нея.
— Мамичко, мамичко, миличка, стига, стига! Не си самотна ти! Всички те обичат, всички те обожават! — И той почна пак да целува двете й ръце и нежно да я гали по лицето с длани; сетне грабна салфетката и започна да изтрива сълзите от лицето й. На Альоша дори му се стори, че и в неговите очи блеснаха сълзи. — Е, видяхте ли? Чухте ли? — някак изведнъж яростно се обърна той към него, като сочеше с ръка нещастната малоумна.
— Виждам и чувам. — измънка Альоша.
— Татко, татко! Как можеш с него… Остави го, татко! — извика внезапно момчето, като се повдигна на леглото и погледна баща си с пламнали очи.
— Стига най-сетне с тия ваши палячовщини, стига сте показвали глупавите си фокуси, от които никога никаква полза няма… — вече съвсем озлобена извика пак от същия ъгъл Варвара Николаевна и чак тропна с крак.
— Съвсем справедливо се ядосвате този път, Варвара Николаевна, и аз веднага ще ви удовлетворя. Хайде, турнете си шапчицата, Алексей Фьодорович, и аз ще си взема каскета — и да вървим. Трябва да ви кажа нещо сериозно, само че вън от тези стени. Ей тази девойка, която седи там, тя е моята дъщеря Нина Николаевна, забравих да ви я представя — ангел Божи в плът… прелетял при смъртните… ако само можете да го разберете…
— Цял се тресе като припадничав — продължаваше дз негодува Варвара Николаевна.
— А пък тази, дето сега ми тропа с крак и ме нарече одеве шут — и тя също е ангел Божи в плът и справедливо ме нарича така. Хайде, да вървим. Алексей Фьодорович да се оправим…
И като хвана Альоша за ръка, той го изведе от стаята право на улицата.
VII. И на чист въздух
— Въздухът е чист, а пък в моя дворец наистина е задушно, във всякакъв смисъл дори. Да се разходим пешком, уважаеми господине. Много бих искал да ви заинтригувам.
— И аз имам с вас една извънредно важна работа… — обади се Альоша. — Само че не знам как да започна.
— Как няма да позная, че имате работа с мене! Без работа никога нямаше да се веснете у нас. Или наистина сте дошли само да се оплачете от детето? Но това е невъзможно. Става дума за момчето: аз там не можех да ви обясня всичко, а сега тук ще ви опиша таз сцена. Видите ли, моят сюнгер беше по-гъст само до преди една седмица — за брадичката си говоря; защото таз брадичка я нарекоха сюнгер, учениците главно. Та тогава вашият брат, Дмитрий Фьодорович, ме беше хванал за брадата и ме дърпаше, та ме измъкна от кръчмата на площада; там тъкмо тогаз учениците излизаха от училище, а с тях и Илюшка. Като ме видя в този вид, спусна се към мене: „Татко, вика, татко!“ Хваща се за мене, прегръща ме, иска да ме изтръгне, крещи на моя нападател: „Пуснете го, пуснете го, той е моят татко, татко ми, простете му“ — точно така викаше: „Простете му“, и го хвана с ръчички и него и почна неговата ръка, същата ръка да целува… Помня какво му беше личицето в тази минута, не съм го забравил и няма да го забравя!…
— Кълна ви се — извика Альоша, — брат ми най-искрено, изцяло ще ви изрази разкаянието си, дори ще падне пред вас на колене на същия този площад… Аз ще го накарам, иначе не ми е брат!
— Аха, значи, това е само проект. Не направо от него, а само от вашето благородно и горещо сърце произлиза. Така кажете. Не, в такъв случай позволете ми и за височайшето рицарство и офицерско благородство на вашия брат да ви доразкажа, щом той тогава го демонстрира. Спря да ме влачи за сюнгера, пусна ме, значи, на свобода: „Ти, вика, си офицер и аз съм офицер — ако можеш да намериш секундант някой порядъчен човек, изпрати го — ще ти дам удовлетворение, макар че си мерзавец!“ Така ми каза. Наистина рицарски дух! Отидохме си тогава с Илюша, а родословната фамилна картина навеки се е отпечатала в душевната памет на Илюша. Не, къде ти, можем ли ние да останем дворяни? Пък и разсъдете сам, нали имахте честта преди малко да посетите моите палати — какво видяхте там? Три дами, едната без нозе и слабоумна, другата без нозе и гърбава, а третата с нозе, но пък прекалено умна, курсистка, пак иска да върви в Петербург, там по бреговете на Нева да търси правата на руската жена. За Илюша не говоря, още е на девет години и сам-самичък като кукувица, защото да умра аз — какво ще стане с всички тия недра, ви питам? А щом е така, ако го извикам на дуел, той веднага ще ме убие, и тогава? Какво ще стане с всички тях тогава? Ами още по-зле, ако не ме убие, а само ме осакати: не мога да работя, а гърлото все пак ми остава, кой ще нахрани тогава моето гърло, кой ще ги нахрани всички тях? Или Илюша вместо на училище да го изпращам всеки ден да проси милостиня? Та това значи за мен да го извикам на дуел — глупава дума и нищо повече.
— Той ще ви иска прошка, насред площада ще ви се поклони доземи — извика пак Альоша с пламнал поглед.
— Исках да го дам под съд — продължи щабскапитанът, — но разгърнете нашия кодекс и вижте, голямо удовлетворение ли ще получа от провинилия се в лична обида? А пък не щеш ли, Аграфена Александровна ме вика и ми крещи: „Да не си и посмял дори! Ако го дадеш под съд, ще направя така, та пред цял свят да стане явно, че те е бил заради собственото ти мошеничество, тогава самия тебе ще те завлекат в съда.“ А един Господ вижда защо става това мошеничество и по чия заповед действувах като дребна душа — не беше ли по разпореждане на самата нея и на Фьодор Павлович? „И на всичкото отгоре, продължава тя, ще те изпъдя навеки и повече нищо няма да спечелиш от мене. И на моя търговец ще кажа (тя така го нарича стареца — «моя търговец»), и той да те изгони.“ Е, мисля си: ако и търговецът ме изгони, тогава какво ще стане, от кого ще изкарам нещо? Защото само те двамата са ми останали, понеже вашият татко Фьодор Павлович не само престана да ми доверява, поради една друга причина, но на туй отгоре взел и моите
