той разбираше, че онзи до последния миг сам не предполагаше, че ще смачка и ще запокити банкнотите. Той повече не се обърна нито веднъж и Альоша знаеше, че няма да се обърне. Не искаше да го гони и да го вика — и знаеше защо. А когато онзи се изгуби от очи, Альоша вдигна двете банкноти от земята. Те бяха само много смачкани, сплескани и затъпкани в пясъка, но бяха съвсем цели, дори зашумоляха като нови, когато Альоша започна да ги разгъва и оправя. Като ги оправи, той ти сгъна, прибра ги в джоба си и тръгна към Катерина Ивановна да докладва за изпълнението на поръчението й.
Книга пета
Pro и Contra127
I. Годявката
Госпожа Хохлакова пак посрещна Альоша първа. Тя бързаше: беше се случило нещо сериозно: истерията на Катерина Ивановна свършила с припадък, после настъпила „ужасна, страшна слабост, тя легна, затвори очи и взе да бълнува. Сега е в огън, изпратихме за Херценщубе, за лелите. Лелите са вече тук, а Херценщубе още го няма. Всички седят в стаята при нея и чакат. Ще стане нещо, а тя е в безсъзнание. Ами ако е треска!“
Възкликвайки тъй, госпожа Хохлакова изглеждаше сериозно изплашена: „Това вече е сериозно, сериозно!“ — прибавяше тя към всяка дума, сякаш всичко, което й се беше случило преди, е било несериозно. Альоша я изслуша с огорчение; той почна да й разправя и своите приключения, но тя го прекъсна още на първите думи: нямала време, молеше го да постои при Lise и там да я почака.
— Lise, мили Алексей Фьодорович — му зашепна тя почти на ухото, — Lise страшно ме учуди ей сега, но ме и умили и затова сърцето ми й прощава всичко. Представете си, щом излязохте, тя изведнъж почна да се разкайва искрено, че ви се била присмивала вчера и днес. Но тя не се е присмивала, само се шегуваше. Обаче така сериозно се разкайваше, почти до сълзи, та чак се учудих. Никога досега не се е разкайвала сериозно, когато ми се е присмивала, а все на шега. А знаете ли, тя непрестанно ми се смее. А сега се разкайва сериозно, сега всичко е тръгнало на сериозно. Тя цени извънредно много вашето мнение, Алексей Фьодорович, и ако можете, не й се сърдете и бъдете снизходителен. Аз самата все това правя, жаля е, защото е такава умничка, вярвате ли! Тя казваше ей сега, че сте й бил приятел от нейното детство, „най- сериозният приятел на моето детство“, представете си — най-сериозният, а аз? В това отношение тя има извънредно сериозни чувства и дори спомени, и най-вече — тези фрази и думички, тези най-неочаквани думички, дето когато най-малко очакваш, току някоя изскочи. Ето наскоро за бора например: имаше в нашата градина в нейното ранно детство един бор, който може да е там и сега, та няма защо да говоря в минало време. Боровете не са хора, те бавно се променят, Алексей Фьодорович. „Мамо, казва, аз помня този бор (сосна) като насън (со сна)“ — тоест „сосна като со сна“ — това тя малко по-инак го изрази, защото става бърканица, „сосна“ е глупава дума, само че тя ми наговори по този повод нещо толкова оригинално, че аз решително не се наемам да го предам. Пък и всичко съм забравила. Е, довиждане, аз съм много потресена и сигурно полудявам. Ах, Алексей Фьодорович, аз съм се побърквала два пъти в живота си и са ме лекували. Идете при Lise. Ободрете я, както винаги прекрасно умеете да го направите. Lise — извика тя, като отиде до нейната врата, — ето, доведох ти толкова оскърбения от тебе Алексей Фьодорович и той никак не се сърди, уверявам те, напротив, чуди се как си могла да помислиш такова нещо!
— Мега, maman! Влезте Алексей Фьодорович.
Альоша влезе. Lise гледаше някак сконфузено и изведнъж цялата се изчерви. Тя явно се срамуваше от нещо и както става винаги в такива случаи, заговори бързо за съвсем други неща, сякаш само от тези други неща се интересуваше в момента.
— Мама неочаквано ми разправи сега, Алексей Фьодорович, цялата история с тия двеста рубли и поръчението, с което са ви натоварили… за онзи беден офицер… разправи ми и цялата ужасна история, как бил обиден, и знаете ли, макар че мама разправя много неразбрано… несвързано… но аз слушах и плаках. Е какво, как, предадохте ли тези пари и как е сега онзи нещастник?…
— Там е работата, че не ги предадох, и това е цяла история — отговори Альоша, от своя страна сякаш най-много загрижен именно от това, че не е предал парите, обаче Lise много добре видя, че и той гледа встрани и също явно се мъчи да говори за странични неща. Альоша седна до масата и започна да разправя, но още от първите думи напълно престана да се стеснява и увлече на свой ред и Lise. Той говореше под влияние на силното чувство и скорошното извънредно силно впечатление и сполучи да разправи всичко добре и подробно. Той и преди, още в Москва, още когато Lise беше дете, обичаше да ходи при нея да й разправя ту за нещо, което току-що му се беше случило, ту за нещо прочетено, ту да си спомня нещо от своето детство. Понякога дори двамата мечтаеха заедно и съчиняваха цели истории, но повечето весели и смешни. Сега и двамата сякаш изведнъж се пренесоха в миналите московски дни от преди две години. Lise беше трогната извънредно много от неговия разказ. Альоша успя да опише пред нея с пламенно чувство образа на „Илюшечка“. А когато завърши най-подробно сцената как онзи нещастен човек тъпчеше парите, Lise плесна с ръце и викна с неудържимо чувство:
— И вие не предадохте парите, оставихте го да избяга! Боже мой, да бяхте тичали подире му да го настигнете…
— Не, Lise, по-добре, че не тичах — каза Альоша, стана от масата и се заразхожда угрижен из стаята.
— Как по-добре, защо по-добре? Сега те са без хляб и ще загинат!
— Няма да загинат, защото тези двеста рубли все пак няма да им се разминат. Той въпреки всичко ще ги вземе утре. Утре непременно ще ги вземе — изрече Альоша, крачейки в размисъл. — Знаете ли, Lise — продължи той и се спря изведнъж пред нея, — и аз самият направих тук една грешка, но и тя излезе за хубаво.
— Каква грешка и защо за хубаво?
— Защото този човек е страхлив и слабохарактерен. Измъчен е много и е много добър. И сега все си мисля от какво се обиди изведнъж и стъпка парите, защото, уверявам ви, до последния миг не подозираше, че ще ги стъпче. И мене ми се струва, че той се обиди от много неща… пък и не можеше да е другояче в неговото положение… Най-напред се обиди дори от това, че прекалено се зарадва пред мен на парите и не скри това. Да беше се зарадвал, но по-малко, да не беше показал това, да беше почнал да прави фасони като други някои, приемайки парите, да се превзема, е, тогава можеше да понесе и да приеме, но той се зарадва много искрено и това именно го ядосаха. Ах, Lise той е искрен и добър човек, а тъкмо там е цялата беда в такива случаи! През цялото време докато говореше, гласът му беше такъв слаб, отпаднал и приказваше някак бързо-бързо, все някак непрекъснато се хилеше с един ситен смях или пък плачеше… да, наистина плачеше, толкова беше възхитен… и за дъщерите си говори… и за мястото, което щели да му дадат в другия град… И щом си изля душата, изведнъж се засрами, че така ми разкри цялата си душа. И затова тутакси ме намрази. А той е от ужасно срамежливите бедняци. Най-вече обиди се, че много бързо ме взе за свой приятел и бързо ми се предаде; уж се нахвърляше върху ми, плашеше ме, а изведнъж, щом видя парите, почна да ме прегръща. Защото той ме прегръщаше, през цялото време ме докосваше с ръце. Именно по този начин трябва да е почувствувал цялото това унижение, а тъкмо тогава аз направих тази грешка, много важна: казах му, че ако не му стигнат парите за преселване в друг град, ще му дадат още и дори аз самият ще му дам от моите пари, колкото иска. Ето това го слиса изведнъж: от къде на къде и аз се намерих да му помагам? Знаете ли, Lise, това е ужасно тежко за един обиден човек, когато всички почнат да го гледат като благодетели… така съм чувал, старецът ми е казвал. Не знам как да го изразя, но и аз често съм го виждал. Пък и аз точно така го усещам. Но най-важното е, че макар той и да не знаеше до последния миг, че ще стъпче банкнотите, но все го е предчувствувал, без друго го е предчувствувал. Затова и възторгът му беше толкова голям, защото го е предчувствувал… И макар че всичко стана толкова лошо, все пак е за хубаво. Мисля дори, че е за още по-хубаво; по-добре не можеше и да стане…
— Защо, защо по-добре не е можело да стане? — възкликна Lise, като гледаше Альоша с голямо учудване.
— Защото, Lise, ако не беше ги стъпкал, а беше ги взел тези пари, като си отидеше в къщи, след някой и друг час щеше да заплаче за своето унижение, непременно така щеше да стане. Щеше да заплаче и щеше може би още утре рано-рано да дойде при мене и може би да ми хвърли банкнотите и да ги стъпче като
