— Ти за своята любов ли говориш, Иване?
— Любов, ако щеш, да, аз се влюбих в госпожицата, в пансионерката. Измъчих се с нея и тя ме мъчеше. Треперех й… и изведнъж всичко рухна. Одеве говорих вдъхновено, а като излязох навън, се разсмях с глас — вярваш ли? Буквално ти казвам.
— Ти и сега така весело го говориш — отбеляза Альоша, като се вглеждаше в неговото наистина изведнъж развеселено лице.
— Та откъде да знам, че изобщо не я обичам! Хе-хе! И ето излезе, че не я обичам. А как ми харесваше тя! Дори тогава, когато произнасях речта си. И знаеш ли, и сега ми харесва ужасно, а същевременно колко ми е лесно да замина. Мислиш, че само се хваля?
— Не. Само че това може би не е било любов.
— Альошка — засмя се Иван, — не се впущай да разсъждаваш за любовта! Не ти прилича. Ами одеве, одеве как хубаво го каза, а! Пък аз забравих да те целуна за това… Как ме е мъчила тя! Наистина, бях пред изстъпление. О, тя знаеше, че я обичам! Тя обичаше мене, а не Дмитрий — весело настояваше Иван. — Дмитрий е само изстъпление. Всичко, което й говорих одеве, е самата истина. Само че най-важното е, че са й потребни може би петнадесет или двадесет години, за да се досети, че изобщо може би не обича Дмитрий, а само мене, когото мъчи. А може и да не се досети никога, дори въпреки днешния урок. И още по-добре: станах и си отидох завинаги. Впрочем, как е тя сега? Какво стана там, след като си отидох?
Альоша му разправи за истерията и че сега е май в безсъзнание и бълнува.
— Да не лъже Хохлакова?
— Струва ми се, не.
— Трябва да се разпита. Впрочем от истерия никой не е умрял. Пък и нека е истерия. Бог от любов е пратил на жената истерията. Повече няма да отида там. Защо да се навирам отново.
— Все пак ти одеве й каза, че никога не те е обичала.
— Нарочно. Альошка, ще поръчам шампанско, да пием за моята свобода. Да знаеш само колко се радвам!
— Не, братко, по-добре да не пием — каза изведнъж Альоша, — освен това ми е някак тъжно.
— Да, тебе отдавна ти е тъжно, отдавна го виждам.
— Значи, утре сутринта непременно заминаваш?
— Сутринта ли? Не съм казал, че сутринта… Но впрочем може и сутринта. Вярваш ли, днес обядвах тука само за да не обядвам със стареца — толкова ми е станал противен. Само заради него отдавна бих заминал. Но защо се безпокоиш толкова, че заминавам. Ние с тебе имаме още Бог знае колко време до заминаването. Цяла вечност време, безсмъртие!
— Щом заминаваш утре, каква вечност?
— Че какво ни засяга това нас двамата? — засмя се Иван. — Ние нашето все пак ще успеем да си го кажем, нашето, за което сме дошли тук. Какво гледаш учудено? Отговаряй: за какво сме се събрали тук? Да говорим за любовта към Катерина Ивановна, за стареца и Дмитрий? За чужбина? За съдбоносното положение на Русия? За император Наполеон? Така ли, за това ли?
— Не, не за това.
— Сам разбираш, значи, за какво. Другите както искат, а ние, с жълтото по устата, преди всичко трябва да разрешим предвечните въпроси, това ни е грижата. Цяла млада Русия сега говори само за вечните въпроси. Именно сега, когато старите изведнъж до един са се хванали да се занимават с практическите въпроси. Ти за какво ме гледа е очакване цели три месеца? За да ме изпиташ: „Како веруеши135, или изобщо не веруеши“ — ето към какво се свеждаха вашите тримесечни погледи, Алексей Фьодорович, нали?
— Май е така — усмихна се Альоша. — Нали не ми се присмиваш сега, братко?
— Аз ли да ти се присмивам? Как ще огорчавам сега братчето си, което ме е гледало три месеца с толкова очакване. Альоша, погледни ме в очите: аз самият съм съвсем същото малко момченце като тебе, само дето не съм послушник. Досега руските момчета как действуваха? Някои тоест. Ето например, тукашната вонеща кръчма, ето, съберат се, седнат в ъгъла. Преди това цял живот не са се познавали, а като излязат от кръчмата, сто години пак няма да се познават, е, и за какво ще разсъждават през тази минута в кръчмата? За световните въпроси, разбира се: има ли бог, има ли безсмъртие? А които не вярват в бога, е, те пък за социализма и анархизма ще заговорят, за преобразуването на цялото човечество по нов образец, но от всичко това все същият дявол излиза, все същите въпроси, само че от другия край. И много, много най-оригинални руски момчета само това правят, да говорят по вечните въпроси у нас, в наше време. Не е ли така?
— Да, за истинския русин въпросите има ли бог и има ли безсмъртие или, както казваш ти, въпросите от другия край, са, разбира се, най-важните въпроси и на първо място, и така е и редно — проговори Альоша, като се вглеждаше в брат си с все същата блага и изпитателна усмивка.
— Виж какво, Альоша, понякога никак не е умно да си русин, но все пак по-глупаво нещо от това, с което сега се занимават руските младежи, не може да си представи човек. Но аз ужасно обичам едно руско момче — Альошка.
— Как хубаво го извъртя — засмя се изведнъж Альоша.
— Е, казвай откъде да започнем, ти заповядай — от бога ли? Дали съществува бог, така ли?
— Откъдето искаш, оттам почвай, ако щеш, от „другия край“. Ти вчера провъзгласи у татко, че няма бог — изпитателно погледна брат си Альоша.
— Вчера на обяд у стария нарочно го дразних с това и видях как ти пламнаха очичките. Но сега съм готов да поговоря с тебе и го казвам съвсем сериозно. Искам, Альоша, да се сближим с тебе, защото нямам приятели, искам да опитам. Е, представи си, че и аз може би приемам Бога — засмя се Иван, — за тебе това е неочаквано, нали?
— Да, разбира се, стига и сега да не се шегуваш.
— „Да не се шегуваш.“ И вчера казаха у стареца-монах, че съм се бил шегувал. Знаеш ли, драги мой, имало един стар грешник от осемнадесетото столетие, който изрекъл, че ако нямало бог, той трябвало да се измисли, s’il n’existait pas Dieu il faudrait l’inventer. И наистина човекът е измислил бога. И не това е странното, не това би било удивителното, че Бог действително съществува, но удивителното е, че такава мисъл — мисълта за необходимостта от бога — е могла да влезе в главата на такова диво и злобно животно, каквото е човекът, толкова е свята тя, толкова е трогателна, толкова е премъдра и толкова прави чест на човека. Колкото до мене, аз отдавна съм решил да не мисля за това: човекът ли е създал бога, или бог — човека? Няма да се спирам, разбира се, на всички съвременни аксиоми на руските момчета по този въпрос, всички до една известни от европейските хипотези, защото онова, което там е хипотеза, за руското момче става веднага аксиома, и не само за момчетата, но дори и за техните професори, защото и нашите руски професори сега много често са също като руските момчета. Затова оставям настрана всички хипотези. Защото каква е сега нашата задача с тебе? Задачата е колкото може по-бързо да ти обясня какво представлявам, тоест що за човек съм, в какво вярвам и на какво се надявам, така е, нали? И затова ти заявявам, че приемам бога направо и просто. Ето какво трябва да се отбележи обаче: ако има бог и ако той наистина е създал земята, то, както ни е добре известно, той я е създал според Евклидовата геометрия, а човешкият ум има понятие само за трите измерения на пространството. А пък имало е и има дори и сега геометрици и философи, и дори измежду най-забележителните, които се съмняват, че цялата вселена или още по-широко — цялото битие е било създадено само според Евклидовата геометрия, осмеляват се дори да мечтаят, че две успоредни линии, които според Евклид в никакъв случай не могат да се пресекат на земята, може да се пресекат някъде в безкрайността. Аз, драги, съм решил, че щом дори това не мога да разбера, как ще мога да разбера нещо за бога? Смирено признавам, че нямам никакви способности да разрешавам такива въпроси, моят ум е евклидовски земен и затова къде ти ще решаваме неща, които са извън нашия свят. Пък и тебе те съветвам да не мислиш никога за тях, приятелю Альоша, и най-вече относно бога: има ли го, или го няма. Всичко това са въпроси съвсем несвойствени за ум, създаден само за трите измерения. И тъй аз приемам бога и не само на драго сърце, но нещо повече, приемам и премъдростта му, и целта му, вече съвсем неизвестни нам, вярвам в реда, в смисъла на живота, вярвам във вечната хармония, в която всички сме щели да се слеем, вярвам в Словото, към което се стреми вселената и което самото „бе к Богу“, и което самото е бог136 и прочие, и прочие, и така нататък до безконечност. За тези неща са изприказвани много думи. Струва ми се, вече съм на прав път — а? Е,
