завърша колеж, специално наблягайки върху ботаниката, за да може един ден, като ме плените, да ви предам всичките си знания.
Ларика ме гледа известно време намусено. Свикнах с маниерите й и с прямото й и почти детско поведение, което впоследствие започнах да използвам за не дотам честни дела. Междувременно бях придобил устойчивост към хипнотичния й поглед, така че и този номер не ми минаваше.
В интерес на истината, всички ородромци се държаха малко простодушно. По-късно успях да се възползвам користно от тази тяхна черта, за да се сдобия с влияние в обществото им. Успях да го постигна чрез недотам честни постъпки. Дори нещо повече, но за това — по-късно.
И така. Реших да не си играя с благоразположението й към мен и кимнах престорено:
— Добре. Наистина съм глупав. Но все пак вината не е моя, нали?
— Прав си. Извинявай, че те насилвам. Аз съм биотехнолог и в това се състои работата ми, като понякога забравям, че си човек.
— Това като обида ли да го приема?
Тя кипна.
— Гари!
— Ларика! — Направих в отговор характерния й жест.
Тя прехапа устни, което беше знак, че е нервирана. После се тросна:
— Понякога се питам защо ли изобщо те повериха в мои ръце? Трябваше да те пратят при Готраг. Той щеше да се отнася не толкова добре към теб и нямаше да търпи чисто земната ти склонност към наглост.
Престорих се на обиден. Реших да си поиграя.
— Добре, щом така искаш. Ще говоря лично с Венджър. Може пък да реши да ме прехвърли в друг отдел.
Обърнах се, като се престорих, че желая да ми осигури пробив. След половин минута дочух дишането й близо до мен. Тя застана до рамото ми.
— Знаеш ли, няма смисъл да бъдеш толкова груб. Не мога да разбера, всички ли земляни сте толкова груби в отношенията си? Или просто ти си по-нагъл от останалите?
О, милата! Само ако знаеше на какво са способни хората! Обърнах се към нея, все още играейки.
— Чакам. — Намеквах за пробива.
Като видя, че с увещания няма да стане, се намръщи.
— Никъде няма да ходиш! Ще стоиш с мен. Не забравяй, че засега нареждането е да ми помагаш в лабораторията.
О, така ли скъпа? Щом искаш кавга, тогава ще ти покажа малко от чисто земните нрави и то от най- умерените.
Свъсих вежди и кипнах:
— Слушай, скъпа моя. Нека да ти обясня няколко аспекта от сътрудничеството ни. Аз си предложих услугите дотолкова, доколкото ми стигат способностите за това. Изчерпах запасите си от информация и ти, като видя, че не мога да ти бъда повече от полза, реши да си покажеш гениалността и стократно по-високия умствен потенциал пред мен.
— Това не е вярно…
— Напротив. Откакто съм тук, се държиш с мен, сякаш съм някакво примитивно малоумно същество, взето от Земята за развлечение.
— Не…
— Да. Скъпа моя Ларика, нима не забелязвам онзи снизходителен и може би еднакво съжалителен тон, който използваш, когато разговаряш с мен? Нима мислиш наистина, че глупавият землянин може да бъде третиран като жалък нещастник?
— Ти… — Очите й заблестяха ярко. Дишаше учестено и ясно разбрах противоречивите чувства, които изпитваше в момента. — Никога не съм смятала, че си същество недостойно за уважение. Просто аз…
— Просто какво? — Опулих се насреща й. — Какво? Ахаа. Виждаш ли?
— Ти… ти си едно… — Тя отвори уста и изстреля нещо толкова силно на родния си език, че за момент се стреснах от гнева, който я бе завладял. Сигурно ме бе наругала с най-пищната ородромска фраза, която можеше да съществува.
После бързо напрежението й намаля и почти с извинителен тон каза:
— Гари? Защо си толкова странен и твърдоглав? Караш ме да се чувствам толкова странно, когато съм с теб. Движенията ти, начинът ти на изразяване, подигравките ти, всичко, което търпя с теб, е толкова различно от нашето собствено амплоа. Защо не бъдеш като нас? Толкова ли е трудно?
— Защото съм човек.
— Ти си ородромец.
— Тялом да, но не и умствено. Мозъкът си е мой. Човешки, земен, обикновен, прост мозък, не можещ да се сравнява с вашите умствени възможности. Ларика, колко пъти трябва да ти повтарям, че каквото и да правите с мен, аз ще си остана човек?
— Тогава поискай да се промениш.
— Ха! Имаш предвид да се подложа на промивка? Никога. Взехте ми тялото, искам да запазя мозъка си. — Вече не се преструвах. — А вие? Какво мислите, че представлявате? Това, че сте овладели Галактиката си не означава, че сте всемогъщи. Виж се, Ларика. Умствено може да си стократно по-надарена от всеки среден землянин, но се държиш като дете. Всичките ти действия, начини на изразяване и мимики са детински.
Тя ме гледаше с познатия празен поглед.
— Когато се разсърдиш — продължих аз, — се цупиш като малко момиченце, а ние на Земята започваме да викаме, да крещим и нерядко да употребяваме насилие един срещу другиго. Изглеждаш толкова невинна, че понякога се питам дали не сте просто едни големи деца, надрастнали застрашително развитието си. Но… — Реших да не продължавам. Нямаше никакъв смисъл в това да я виня за неща, независещи от нея. Издишах уморено. — Няма да се карам повече с теб, Ларика. И без това ти си единствената на борда, която се отнася с мен приятелски или може би ме чувства по-близък от останалите. Дори понякога ми се струва, че… — Не изказах на глас предположението си, но с държанието си досега не проявяваше признаци на определена дистанция.
Ларика гледаше замислено в малкия атол, отстоящ на стотина метра от лагуната, на брега на която разговаряхме. За кратко забравих за разговора ни и огледах пищните тревисти растения и редки екзотични дървета, които ни заобикаляха. Стояхме във висока до коленете трева, докато приливът бавно настъпваше към най-високата част на брега на лагуната. Слънцето бавно поемаше своя път към залез, оцветявайки водата във всички цветове на дъгата.
Преглътнах мъчително и казах:
— Прекрасна работа, Ларика. Наистина си направила нещо невероятно.
Тя ме погледна отново с детинския си поглед.
— Благодаря, Гари. С твоя помощ.
Останахме дълго в това състояние, загледани в илюзорния свят. Когато слънцето залезе, Ларика задейства капсулата в ръката си и ни пренесе в лабораторията. После извади малък лъчеструящ кристал от странен уред и го постави до близо десетина други в специален контейнер. После ме хвана за ръката и потънахме в пробива.
7.
Преди да започна с описанието на последните часове от пребиваването ми на кораба на влизане в системата Канопус, искам да се спра върху някои аспекти от поведението на ородромците. Както вече ви споменах, поведението им е чисто и лишено от всякаква измама или прикрити мисли. Те изразяват на глас това, което мислят, независимо дали то ще се хареса на събеседника или не. За разлика от нас, земляните, които сме двулики пред едни или други хора, ородромци никога не лъжат. В самата им същност лъжата е нещо недопустимо заради високия им умствен потенциал, нетърпящ подобна унизителна проява.
Никога през живота си не бях срещал същества, които да бъдат толкова прями едни спрямо други. В
