отношенията си с Ларика си позволявах да използвам земните си навици за шикалкавене или поприскриване на истината, но при Готраг или Раган не смеех да се развихрям. Във всяко едно отношение Ларика правеше реверанси спрямо мен и ме търпеше в моменти, при които земно момиче щеше незабавно да реагира. Понякога ми се искаше да й обясня, че прекаленото им простодушие не е чак толкова благородно качество, но самите те не знаеха какво е благородство. За нас хората благородството е белег на величие, а за тях — просто ежедневие.
Понякога ми се струваше, че ще полудея от безочливата прямост и вътрешно равновесие, което царуваше в тях. Много често ми се налагаше да се срещам с различни членове на екипажа, на които Ларика ме представяше и винаги реакцията им бе една и съща, когато започвах разговора по типично земния маниер на привидна далновидност или първоначалните глупости за това какво прави, как я кара или има ли проблеми. В тези случаи Ларика изпадаше в неловко положение, поне така смятам, а в очите на непознатите прочитах нещо като отегчение, че ме виждат. В отговор получавах директна поправка за това как трябва да се изразявам или защо говоря несвързано или нещо от този род. През последните часове успях да навляза в социалните им кодекси, както от подробните обяснения на Ларика, така и от собствено наблюдение. Според общите ми заключения обществото им се състоеше от три слоя хора, т.е ородромци. Към първия слой спадат представителите на управляващата класа. Към тях се числят доброволно пожелали и избрани чрез гласуване субекти, поемащи всички функции за изхранването на населението, което наброява близо 20 милиарда души. /По-късно ще дам подробности/.
Към втората класа спадат ородромци, изпълняващи научни длъжности или нещо като академично съсловие от най-големите интелекти, занимаващи се с развитието на технологията на цивилизацията им. От тях идва всичко свързано със съществуването им. От своя страна тази класа се дели на две части. Първата работи постоянно на планетата, докато втората група, съставляваща онези 14 процента, пръснати из космоса /към които спадаше и Ларика/ имат тежката задача да усвояват най-добрите постижения на чуждите раси, като ги преработят и установят дали ще могат да се използват за благото на Ородром. След събирането на необходимата информация от световете, корабите на тази група се връщат на Ородром, предават научената информация на първата група, която се заема с реализирането им за Ородром и се отправя отново към дълбините на космоса. По-късно разбрах, че заради тази причина ще виждам Ларика доста рядко за дълги периоди от време, което никак не ми харесваше. /Е, накрая успях да уредя нещата така, че тя никога повече да не ме остави сам на Ородром, но… за това по-късно./
Към третия клас спадаха всички останали жители на Ородром, които населяваха и останалите колонии, пръснати из системата на Каполус.
8.
Извършвах обичайните проверки на илюзорните кристали в лабораторията на Ларика, докато тя се занимаваше с нещо из кораба, когато неусетно зад гърба ми изскочи Раган.
— Какво правиш, Гари? — запита той по типично земен начин въпреки, че много добре виждаше. Не разбрах дали подигравателно ме имитираше, но кимнах по техен маниер.
— Нали виждаш? Защо ми задаваш глупави въпроси?
Той се ухили.
— Навлязохме в системата Канопус! Искаш ли да видиш крайната планета?
Бързо оставих настрана кристала, който държах, и заклатих глава потвърдително.
— Как? Досега не съм имал възможност да наблюдавам открития космос. Нали ми го забраняваха!
— Знам това, но лично Венджър нареди да се запознаеш от близо с характеристиките на планетата ни. Ела с мен.
— Ами Ларика? Каза да стоя тук, докато се върне.
— Излишно е. Вече знае. Хайде.
Застанах до него, изпълнен с любопитство, и изчаках да потънем в пробива. След секунди се озовах в дълго, подобно на коридор място, едната страна, на което бе покрито с малки илюминатори. И други членове на екипажа се намираха тук, затова бяха останали едва три-четири празни места. Раган ме подкани с ръка и аз развълнувано се залепих на един от илюминаторите.
Трудно ми е да опиша чувствата, които ме изпълниха, когато пред погледа ми се ширна необятното космическо пространство.
Раган ми посочи една бавно нарастваща по обем точка вдясно от мен. Условно казано „вдясно“ защото заради кръглата форма на кораба им понятия като „дясно“ и „ляво“ губеха смисъла си.
Постепенно точката се уголеми, нарастна като изгряващо черно слънце пред очите ми и докато успея да премигам няколко пъти, достатъчно за да загубя ориентация за кратко време, пред очите ми се появи огромно жълтеникаво-червено кълбо. Въпреки слабите си познания по астрономия, успях да разбера, че онези странни вихри, които зърнах за малко под екватора на планетата, бяха атмосферни явления. Раган явно бе забелязал какво разглеждам, защото обясни:
— Атмосферни вихри, подобни на тези на вашия Юпитер. За разлика от нейните обаче, тези на нашата Алурия се движат със скорост, надвишаваща еквивалентната на земна 180000-на скорост. Той посочи малко тъмно петънце на двадесетина градуса над екватора. — Виждаш ли това тъмно място? Преди много години, още в зората на овладяването на космоса от нас, на това място имаше огромен град. Населението му наброяваше 27 милиона. Високо развит, впил здраво металните си корени в недрата на планетата, извличащ от нея всякакви минерали, нужни за поддържане на енергогенераторите, които захранваха всяка машина. За съжаление на седем километра дълбочина, шилото на една от пробиващите машини срещна огромен източник на неизвестен дотогава газ. След пробива газът не бе овладян и излезе на повърхността като се свърза по химичен път с атмосферата. Броени часове по-късно атмосферното съдържание на газове рязко се променило, като над основния енергогенератор се зародил вихъра, който виждаш. Преди да успеят да евакуират населението на града, вихърът застигнал корабите и останалото население, скрито под повърхността в специални бункери и отнесло целият град като прашинка. Бункерите буквално били изтръгнати заедно със скалния пласт над тях. — Той ме погледна. — Досещаш се какво е станало по-късно с тях, нали?
Кимнах мълчаливо. Какво можех да кажа? На Земята ураганите и торнадото причиняват истински бедствия, но да загинат 27 милиона души само за броени минути си бе истинска катастрофа.
Запитах колебливо:
— Има ли сега колонисти на нея?
— Не. Вихърът кръстосва планетата из всичките й краища, без да се задържа на определено място. Не можем да създадем толкова здрави съоръжения, които да издържат на мощта му. Ако не беше той, сега на Алурия щеше да живее 50 процента от населението на Ородром. Планетата е богата на минерали, които захранват машините ни. За съжаление сега успяваме да изпращаме долу само роботи, с чиято помощ изпомпваме ресурсите й.
— Предполагам, че не ви е било леко.
— Не е било леко на дядовците ни — поправи ме усмихнато Раган. — Моят бе един от онези, които успяха да се спасят със спасителните капсули. Но малко след това почина, когато разбра, че баба ми не е успяла. Сърцето му не издържа.
Вгледах се продължително в лицето му.
— Странно, а аз ви мислех за много по-усъвършенствани от нас.
Той ме погледна криво.
— Какво имаш предвид?
— Ами вижте се. Та вие сте по-човечни от нас. Не предполагах, че някой от вас може да умре от мъка по някого, нито че високоразвита цивилизация като вашата, успяла да овладее толкова Галактики, не се е справила с един обикновен атмосферен вихър.
— Не си прави шеги с неща, които са сериозни за нас. А и за мен.
— Добре. Може и да си прав.
Трябва да призная, че на определени моменти ми се приискваше да се смея на глас заради определени техни постъпки. Наистина не винаги правех разлика между тях и хората, като в тези случаи карах иноземците около мен да изпадат в доста комични състояния.
