продължавах да напредвам натам, откъдето идваха.
Внезапно релефът стана хълмист и започнах да се изкачвам по стръмен наклон. Спрях, за да си поема въздух и да се огледам. Отслабналата светлина на фенера позволи да разбера само, че стръмнината продължава на неопределена височина. За минута-две изпитах колебание дали да продължа нагоре, но след като за пореден път признах пред себе си, че връщането ми назад е не по-малко драматичен вариант, се оттласнах от дървото о което се бях облегнал и поех към неизвестното, което ме привличаше по такъв хипнотичен начин.
Не бях изминал повече от стотина метра, когато мощен трус разтърси земята под краката ми и от ужас изпуснах фенера. Трусът трая не повече от три-четири секунди, което обаче се оказа достатъчно, за да загубя самообладание, като отгоре на всичко стана нещо, от което се почувствах още по-безпомощен: падайки, фенерът ми се бе счупил о един остър камък. След като го опипах с трепереща ръка, за да се уверя в непоправимото, се огледах отчаяно. Тъмнината ме бе обгърнала отвсякъде. Докато се опитвах да въведа някакъв ред в хаотичните мисли, които се заблъскаха в черепа ми, последва нов трус — този път по-слаб, но по-продължителен.
Напълних дробовете си с въздух, ококорих очи за да се увеличи поглъщателната способност на зениците ми и захвърлих непотребния вече фенер. Нещо прищрака в главата ми. Любопитството ми нарасна до степен на истерия. Затичах се лудо нагоре. Дори не осъзнах кога съм преодолял ръба на нещо като плато, както и не забелязах веднага, че вече не съм обкръжен от дървета и че нагазвам в полуобгорена трева.
Внезапно, докато прескачах малкия дънер, изпречил се на пътя ми, се спънах в нещо и паднах по лице, като си разбих носа. Усетих изпукването на хрущяла, после острата пронизваща болка и чух собствения си вик.
Изправих се, притиснал с две длани носа си и полузаслепен от сълзите в очите ми. И тогава поредният грохот — сега вече съвсем близък и по-силен от всякога, накара кръвта във вените ми да застине. В същото време ме облъхна горещ полъх. За част от секундата във въображението ми се мярна видението на изригващ вулкан. И като че ли това, колкото и невъзможно да бе, се потвърждаваше от силно сияние на петнадесетина метра пред мен. Сърцето ми се раздумка така, че сякаш искаше да излети от гръдния ми кош.
Изведнъж сред лъчеструенето съзрях част от огромен, приличащ на диск обект, очертанията на който обаче се губеха в тъмнината, тъй че бе невъзможно да определя размерите му. От долната му част, извисяваща се на два метра над мен, се подаваха дебели стабилизиращи колони. Не беше трудно да схвана светкавично, че се касае за нещо с извънземен произход. А че това нещо е опасно разбрах едва когато от периферните му части се появиха отвори с диаметър около два метра и оттам избухнаха светещи кълба. От ударната вълна отлетях на десетина метра назад. Едновременно с това дочух нарастващ тътен и свистене. После паднах по гръб, ударих си главата в нещо твърдо и преди да изгубя съзнание видях как диска се озари от стотици ярки слънца, които превърнаха нощта в ослепителен ден. После усетих ужасна, изгаряща плътта ми топлина, болезнен спазъм в гърдите, чух се как изхърках и главата ми клюмна встрани, преди съзнанието ми да угасне.
2.
Когато отворих очи, съзрях пак разноцветни слънца. Само че тези бяха по-малки и не причиняваха болка. Инстинктивно премигах няколко пъти, докато се уверя, че светлината им не дразнеше зениците ми. Бе някакси необичайна и по-мека. Размърдах тревожно глава. Навсякъде малки слънца. Обърнах главата си на другата страна, като се помъчих да я обърна и под известен ъгъл надолу. /Защото очевидно лежах, макар да не бях определил положението си със сигурност/. За моя изненада от другата страна също имаше слънца.
Какво, по дяволите, ставаше тук? Ококорих силно очите си с едничкото желание да обхвана колкото се може по-голяма част от околната среда с периферното си зрение: около мен само малки слънца с размерите на бейзболна топка, всяко едно от които излъчваше различна светлина от спектъра. Съзнанието ми преодоля началния шок и успях да разбера, че се намирам в тъмно пространство, изпълнено единственно от странните слънца — източници на някакво излъчване, което не можех да определя.
Значи не бях мъртъв! В това поне се уверих. Но тогава къде се намирах и какви бяха тези светлинни лъчи, кръстосващи се около мен като многоцветна мрежа, съставена от цветовете на дъгата? Оставих настрана природата на лъчите и се заех с друг проблем — състоянието на тялото ми. Спомних си, че си счупих носа и че след това бях изхвърлен назад от ударната вълна. Повдигнах глава и за първи път огледах тялото си надолу. Дъхът ми секна на секундата. Това не Беше Моето Тяло! То беше голо и несъмнено човешко, но бе гладко и бляскаво като намазано с восък. Преди този инцидент се гордеех с доброто окосмяване по гърдите. Сега от него нямаше нито следа. Плъзнах поглед по-надолу. Сърцето ми направи един оборот и спря. Пъпът ми липсваше! Отрязъкът от червото, което трябваше да бъде на мястото си, липсваше. На неговото място — идеално гладка кожа!
Не знаех дали да плача или да се смея, но не ми бе нито до едното, нито до другото. Не знаех какво означаваше всичко това и кой бе постъпил така с мен, но това бе нищо в сравнение с ужаса, който ме завладя, когато видях, че слабините ми са съвсем гладки. Половите ми органи липсваха! Сякаш никога не ги бях имал!
Паниката ми се усили от съкрушителната необяснимост на всичко това. Рефлективно понечих да стана от повърхността, на която мислех, че лежа, но резултатът беше само леко поклащане и тялото ми зае вертикално положение. Завъртях се рязко. Нямаше съмнение: под мен нямаше никаква маса или нещо подобно. От всички страни слънцата и светлинната мрежа образуваха почти плътна преграда.
Едва сега успях да осъзная, че се намирам в затворено пространство, формата на което, съдейки по слънцата или по-точно по светлинните източници, представляваше овал или кръг. Десетки въпроси напираха в главата ми за това къде съм, какво е станало с мен и май-важното, което ме терзаеше — кои бяха Те? Трескавите ми мисли бяха внезапно прекъснати от ново обстоятелство: светлините около мен помръкнаха и потънах в непрогледен мрак. Не бях отново припаднал. Не. Продължавах да мисля що-годе разумно и смислено, а това ми стигаше. Също толкова ненадейно под краката ми мракът се разцепи, като позволи на нормалната светлина да изпълни пространството около мен. Светлината освети долните ми крайници, трупа ми, врата, главата и накрая мракът се събра в една мъничка точка някъде отгоре ми и се стопи в светлината. Последва момент на опознаване на обстановката около мен, съпроводено с нарастващо удивление.
От „слънцата“ и светлинните мрежи нямаше вече и следа. Специални отвори покриваха почти цялата куполообразна форма на овала около мен. Лъчите бяха несъмнено бликали от тях допреди малко. Огледах малката зала, в чийто център висях /казвам висях, защото гравитацията явно липсваше/ на приблизително три метра от дъното й в статично положение. Да си призная честно не бях много добър по физика в гимназията и не знаех, че на практика може да се постигне нулева гравитация в изкуствени условия. Впрочем тепърва щях да изпитам болката от незнанието, което бе пробило голяма дупка в мозъка ми. А и това, което щях да научавам от този момент нататък, съм сигурен, че нито един землянин няма да научи в близките хилядолетия.
Докато оглеждах пространството, в което висях, под краката ми един малък отвор се уголеми по непонятен за мен начин до отвор с диаметър метър и половина. После нещо ме сграбчи за краката и с рязко движение ме завлече надолу в дупката. От изненада и уплаха не успях дори да извикам. Неведомата сила ме дърпаше надолу и надолу, докато по същия рязък начин силата не изчезна и не се заковах отново във въздуха. Преди да успея да реагирам, антигравитацията /по-късно научих за нея/ се изключи и се проснах върху металния хлъзгав под.
Изправих се с огромно усилие на волята. Новото ми тяло изглеждаше някак по-слабо, но по жилаво и гъвкаво в сравнение с онова, моето си, с което бях свикнал. Сега можах да огледам по-обстойно това, което, както се оказа по-късно, щях да възприемам като себе си за много дълго време. Стори ми се, че бях с петнадесетина сантиметра по-висок. Пищялните ми кости бяха по-дълги от бедрените и значително по- прави. Стъпалата на краката ми, за мое следващо учудване /вече не изпитвах страх/, имаха правилен и някак по-елегантен свод. Огледах и ръцете си. Нямаше съмнение — всеки един от петте ми пръста бе
