идеално прав, без следа от деформация. Ръцете като цяло също бяха по-дълги от обичайното. Бях огледал предната част от тялото си, но най-големите ми опасения се концентрираха в един въпрос: дали главата ми въобще бе човешка?
За малко оставих тялото си на мира и се огледах. Дупката, през която се бях свлякъл, бе изчезнала от тавана на дългия извиващ се коридор, в който се намирах. Стените му представляваха някаква странна форма от разтопен метал и усукани тръби, вплитащи се нагоре и скриващи се в стените. Нямах достатъчно време да се приспособя към мястото, защото на няколко метра отпреде ми от пода се образуваха два отвора, през които изскочиха като статуи две същества, които изглеждаха досущ като мен. Или по-точно — аз изглеждах като тях. Поне в тялото. Краката на съществата се издигнаха на двадесет сантиметра от отворите и когато последните се затвориха, ходилата им стъпиха върху новосъздалия се под.
Вгледах се в тях слисано. При близка среща от трети вид с извънземни същества, поне теоретично човешката реакция би трябвало да е страх, било преклоние, но аз не изпитах нито едно от двете, а просто любопитство и лек смут.
Формите на главите им бяха съвсем човешки, с изключение на странната кост, изпъкваща перпендикулярно от челото към веждите. За разлика от телата, имаха коси, макар и някак струящи с мека светлина.
Известно време стояхме така и се съзерцавахме взаимно. И двамата /сториха ми се мъже, въпреки липсата на полови органи/ бяха с едро телосложение.
Докато ги оглеждах, без да смея да проговоря, единият от тях каза на чист английски с приятен плътен глас:
— Не се страхувай! Няма да те нараним! Ние сме твои приятели!
3.
Застинах като гръцка статуя след трите къси изречения на извънземния. Вътрешно ме обзе силна възбуда от мисълта, че контактът ни се осъществява по толкова тривиален и същевременно невероятен начин.
Продължавах да мълча. Не знае какво да кажа. Не можех да овладея удивлението си от това, че говорят английски. Страхувах се в объркването си да не изтърся някоя глупост, с която да компрометирам завинаги мисловно-речевите способности на човечеството пред чуждата раса.
Вторият извънземен се усмихна и повтори:
— Не се страхувай! Няма да те нараним! — Направи леко подканващо движение с ръката си и допълни: — Последвай ни!
Без да изчакат реакцията ми, се обърнаха и тръгнаха напред. Нищо не ми оставаше, освен да ги последвам. Новото ми тяло, изглежда, притежаваше и известна гъвкавост, защото стъпвах меко като върху възглавница, а това намаляваше натиска върху коленните ми стави.
Коридорът бе еднотипен и продължаваше без видим край с лек градус надясно. Сега си спомних, че „летящият обект“ имаше дисковидна форма, което обясняваше извивките на коридора.
Безропотно и мълчаливо, като домашен любимец следвах пришълците. Както вървяха мълчаливо, така и спряха. Аз също.
Сега какво ли щяха да направят? Едва си бях задал този въпрос, когато над трима ни се появи отвор и ние едновременно бяхме засмукани в него нагоре. Движението бе плавно с нарастващо ускорение. Около мен преминаваше прекрасен воал от разноцветна светлина, наподобяващ игра на морските капки със слънчевата светлина преди залез, когато оранжевочервената бразда на залязващото слънце оставя върху повърхността на океана.
По същия внезапен начин ускорението намаля и се озовах върху твърда повърхност. Отворът над мен се затвори. Този път трябва да призная, че вълнението ме обзе с пълна сила. В средата на овална стая, покрита със същия лъскав метал, върху странни столове седяха пет същества като моите водачи. Впрочем няма нужда да продължавам да ги определям като същества. В действителност те бяха човекоподобни извънземни.
Срещу петте заети стола имаше още един празен. А там, както се досетих, щях да седна аз. Водачите ми се отместиха встрани и с приятелско движение на ръката си ме подканиха напред.
Разбрах ги и се наместих в стола, който бързо се нагоди около седалищната ми част и гръбнака ми. Заоглеждах присъстващите. Всички до един бяха руси. С известна изненада успях да различа два женски индивида между тях. Тазовите им кости бяха едва забележимо по-широки от тези на останалите, а и чертите на лицата им бяха определено женствени. Кожата им бе като на останалите — гладка, без бръчки.
Доста объркващо бе това, че изглеждаха на една и съща възраст. Нямах възможност да разбера кой от тях е най-високопоставеният, ако имаха изобщо йерархия или нещо от този род.
Мъжът по средата заговори пръв:
— Съдейки по начина ви на поведение, изглеждате уплашен. И обективно имате предостатъчно причини да бъдете направо в шоково състояние. Считам, че реакциите ви засега са достойни за уважение, като се има предвид факта, че сте отвлечен от извънземни същества, както се изразявате вие.
Той направи пауза. А аз от своя страна заповтарях мислено думите му: „отвлечен от извънземни същества. Отвлечен! Отвлечен!“ Досега не бях имал време да осъзная тежестта на положението си, но сега тази формулировка ме смаза психически. Не знаех дали вътрешното ми състояние се бе изписало на лицето ми, но той не продължи. Всички ме гледаха очакващо. Какво, за бога, искаха? Да се разрева или да скачам от радост, затова че ме откъснаха не само от света ми, но и от тялото ми? И как така знаеха английски?
Внезапен изблик на ярост ме връхлетя и почти импулсивно процедих:
— Кои сте вие?
Мъжът се усмихна.
— Очаквахме реакцията ви. Винаги е една и съща, когато сте в затворено и неизвестно място с поставена психическа бариера.
Не разбрах какво се опита да ми каже, но все пак нещо ми просветна. Усетих жегване.
— Добре. Няма да се правя на глупак — натъртих аз и поех въздух, при което забелязах, че диафрагмата ми не се помръдна. Но сега не ми беше до това и продължих: — Защо ме пленихте и с какво право?
— Признавам, че постъпихме несправедливо и жестоко спрямо вас самия, но обстоятелствата ни принудиха да го направим. Ако ви бяхме оставили на Земята, сега щяхте да сте мъртъв. И това, което е по- лошо — по наша вина.
— Какво?
— Разбираме изненадата ви, но когато се доближихте до кораба ни, нямахте и представа, че бяхте в зоната на горивните камери. Ако не бяхме спрели старта на време, щяхте да се изпарите на мига и никога нямаше да си го простим.
Схванах какво искаше да каже.
— Значи слънцата, които видях тогава …
— Бяха от компресионните дюзи — обясни той, — повишаващи температурата в двигателите ни. За щастие имахме повреда при запалването и вие бяхте изхвърлен назад от късо съединение в дюзите. Това ви спаси живота. Но тялото си загубихте. А новото ви тяло, както сам сте се уверили вече, е идентично с нашите. Опипах главата си.
— Добре че черепът ви и съответно мозъкът ви бяха останали невредими — продължи той със същия безчувствен глас.
О, ужас! Сърцето ми заби лудо. Нима ми бяха сторили и това?
— Аз … аз — запелтечих бавно. — Но как?
— Повярвайте ми, това развитие на нещата, произлизащо от неочакваната ви поява, бе неприятно и за самите нас. Но състоянието ви бе такова, че се налагаше да решим незабавно какво да правим с вас: да ви оставим да умрете или да ви дадем здраво тяло и ново лице. Избрахме второто.
Усетих се скандалджийски настроен.
— Нима животът ми е толкова важен за вас, че сте си направили труда да се занимавате с мен и да ме
