спасявате чрез толкова сложна операция? Трябва ли да ви бъда благодарен за това?
— Не можем да се впускаме в обяснения защо — отвърна мъжът. — Но ни е абсолютно забранено да нараняваме разумни същества.
— О, нима?
— Това би било недопустимо и непоправимо за нас.
— Защо тогава се приземихте в центъра на гората — продължих да упорствам аз инатливо. — Никой не ви е желал тук. Не ви ли е хрумвало, че планетата си е наша и не желаем никакви чуждопланетни натрапници?
Предположих с известна доза страх, че може би ще се раздразнят от дръзкия ми тон, но това не стана. Поне външно не го показаха.
Този път думите взе един от женските индивиди. Когато заговори, разбрах, че наистина бе жена. И то с приятен алтов глас.
— Разбираме възмущението ви, — каза тя спокойно и някак хипнотично. — но целта на мисията ни бе опознавателна от чисто научна гледна точка, както вие самите се изразявате и влизаше в програмата ни. Затова трябваше да кацнем на Земята за по-малко от един земен час. Това време ни бе достатъчно за да съберем данните от биосондите, които бяхме поставили при предишното си кацане.
— Аха. Значи не ви е за първи път?
— Така е. Това бе втората ни мисия до Земята. Сондите ни свършиха прекрасна и изключително полезна за нас учените работа. А езика ви научихме бързо чрез вашите вълнови аудио и визуални предавания. Но за съжаление при навлизането в орбитата ви получихме повреда в стабилизаторите и се наложи да останем за по-дълго време.
Докато говореше, нито веднъж не мигна. Очите й бяха топли и нежни. Усетих някаква странна лекота в главата си. Може би се опитваше да ме хипнотизира.
— Повредата ни отне малко по-дълго време — продължи тя — и за нещастие вие се озовахте на лошото място в лошото време.
В себе си признах, че сам съм си виновен и че няма защо да ги обвинявам. Ако не бях объркал пътя и ако не се бях правил на любознателен герой, сега нямаше да бъда в това състояние.
Усетих, че гневът ми се изпарява, за да отстъпи място на униние. Прокарах безцелно ръка по челото си и въпреки, че напипах непривичната изпъкнала кост, не й обърнах внимание. След кратък вътрешен размисъл, по време на който никой от тях не го наруши, запитах примирено:
— Какво ще правите с мен?
— Може да ви прозвучи жестоко — отвърна мъжът срещу мен, — но сме принудени да направим единственото нещо, което можем.
Той замълча. Усетих, че това ще бъде присъдата ми.
— Ще дойдете с нас на Ородром, където ще прекарате остатъка от живота си като разумно същество!
Като че ли нож се заби в сърцето ми пред откриващата се пред мен невероятна и плашеща перспектива.
Ако някога, колкото и малко вероятно да е това, тези ми записки достигнат до земните хора, те едва ли ще смогнат да вникнат в онова сложно душевно състояние, в което изпаднах тогава, както и във всичко онова, което ми се наложи да преживея в по-сетнешния мъчителен период на адаптация на чужда планета и сред неземна цивилизация.
Много често след този момент от живота ми съм си задавал въпроса: „Защо аз?“ Защо аз трябваше да бъда този, който да отведат от планетата му? Защо не някой друг, а аз? Та аз не им трябвах. Не съм гений или нещо повече от останалите хора. След години, прекарани в този непознат свят, в който живея сега, преосмислих много внимателно същността на всичко онова, което човек може да определи като щастие и спокоен живот. Когато ме отвлякоха, нямах нито жена, нито деца, така че поне в това отношение нямам за какво да тъгувам. А и родителите ми починаха в автомобилна катастрофа, малко след като завърших гимназия.
Понастоящем, ако и външно да съм като обитателите на приемната планета, мозъкът си е мой — земен, изпълнен с всичко земно, което е твърде далечно на реалиите (?) на Ородром и ородромците.
И за съжаление земните ми спомени и представи са се загнездили толкова здраво и дълбоко в съзнанието ми, че е невъзможно да ги прогоня. Е, предложиха ми най-учтиво да ми направят промивка на мозъка, за да заличат в него всички спомени за Земята, но аз отказах категорично. Въпреки постоянната болка от мислите за всичко случило се с мен на Земята от деня на раждането ми, съм готов по-скоро до края на дните си да живея с тях, отколкото да им позволя да ми ги отнемат в името на едно съмнително спокойствие на духа и повишена възприемчивост към новата околна среда.
Но нека да продължа разказа си.
Иноземците запазиха мълчание, докато ме чакаха да преодолея евентуалния шок. За тяхно успокоение състоянието ми не стигна критична форма.
Стиснах силно устни от болка и промълвих:
— Къде се намира тази… ваша планета? Имам предвид… дали ще мога да…
Жената ми обясни:
— Боравейки с вашите понятия и названия, които ние също успяхме да усвоим по начина, по който усвоихме и езика, наречен английски, можем да ви кажем следното: планетата се нарича Ордром и обикаля около звезда, която астрономи наричат Канопус, отдалечена на 30 парсека от вашето Слънце. Спектралният й клас е FO I, което означава, че температурата й е малко по-висока от тази на звездата ви. Ородром е една от четирите планети обикалящи около звездата ни. Също като вашата планета е трета поред и я обитават 86 процента от ородромците. Останалите 14 процента са пръснати из различни краища на космоса.
Атмосферното съдържание на газовете е близко по стойности със земното, с тази разлика, че съдържа малко по-високо количество въглероден диоксид заради двата големи действащи вулкана. Гравитацията й е с едно „g“ по-силна от земната. Ородром е четири пъти по-голяма по обем от Земята. Диаметърът й достига 5100 километра и е приблизително колкото вашата Уран. — Тя се усмихна. — Но това тепърва ще разберете. А сега, ако желаете, ще ви дадем органична каша, за да се нахраните. Предполагам, че чувствате глад, ако новите ви органи са започнали да функционират с пълния си капацитет.
Изтръпнах. Какви ли бяха тези органи? Да не би да имах две сърца?
Тя продължи:
— Не се амбицирайте да разбирате непременно всичко, което ви казваме, както и това, което ще виждате занапред. Отсега трябва да се подготвите да възприемате и да опознавате фактите постепенно и бавно, за да ги разберете. Мозъкът ви е човешки и без да ви обиждам, доста по-несъвършен от нашите, въпреки че в някои неща, за наше съжаление, ни превъзхождате.
Ококорих очи! Нима чух добре? Да ги превъзхождаме? Ние тях?
Мъжът по средата се намеси.
— Няма повече да ви държим в неведение. — Всички се изправиха. Аз също. — Време е да ви подготвим за бъдещия ви дом. Ще разбирате трудно, непосилно трудно заради капацитета на мозъчните ви клетки, но поне можете да поглъщате информация в огромни количества, чието обработване е въпрос на бъдещето.
Той кимна на двамата зад мен и преди да успея да реагирам, познатите ми вече внезапно разтварящи се от нищото дупки се отвориха под краката ми и ни погълнаха.
4.
Ще бъде излишно да се впускам в техническите подробности за устройството на кораба, тъй като все още ми е почти невъзможно да обхвана с човешки ограничения си мозък мащабността и сложността му. Евентуалните земни читатели, колкото и да са ерудирани, не биха били в състояние да разберат чуждите технологии.
Както предполагам се досещате, едно от най-странните неща в кораба им бе средството за придвижване, което използваха — дупките. Всъщност това не са никакви дупки /както аз ги наричах досега/, а пробиви в материалния свят, които извънземните използват за придвижване из огромния си кораб. Дори
