я обича? — Дали не е избягала някъде да ближе раните си? Или по-лошо — дали не се бе вбесила от загубата на скъпоценното си имение Фионауей?
А може би е отскочила до черквата да поговори с господин Луис? Къде другаде ще отиде? Очевидно не би се завърнала във Фионауей. Там никой нямаше да я посрещне с радост.
Тя е млада и той й прощаваше, но беше добре да й даде да разбере, че нещата, които се случват между съпруг и съпруга, не бива да се изнасят извън семейството, дори не и пред пастора, комуто тя имаше такова доверие. Щеше да й го обясни. Алана щеше да се подчини. После ще отидат да изживеят живота си другаде… и той ще направи всичко, което е по силите му, за да я възмезди за загубата на Фионауей.
Да я възмезди за загубата на Фионауей. Идеше му да завие от яд при тази мисъл. Как ще я възмезди за подобна загуба? Какво да й даде в замяна? Градската му къща в Лондон е студена и мрачна. Там нямаше никакви домашни любимци и едва различаваше прислужниците.
Не беше като във Фионауей, където хората го посрещаха, сякаш разбираха терзанията на душата му; където познаваше всеки камък; където една жена твърдеше, че го обича и успяваше само с думи да създаде илюзията за топлина и безопасност, предназначени единствено за него.
Не обръщаше внимание как калта от бурята, която самият той предизвика, се лепи по ботушите му, а неспокойният бриз роши косите му. Всичките му мисли се въртяха около Алана.
Не, лондонската му къща не е достойна да я възмезди за загубата на дома, точно както той не е достоен за неин съпруг. Съпруг, който да я обича, както тя заслужава.
Ала бедата беше, че сега вече не можеше да я пусне. Тя представляваше единственият светъл лъч в мрачното му бъдеще и той трябваше някак да съумее да я направи щастлива.
Примигна. Оказа се, че стой на ръба на скалите. Пред него пътеката лъкатушеше надолу към плажа, а по-нататък океанът докосваше безкрайността. Отново чу мелодичния глас на майка си да го зове: „Иън… Сине мой…“
— Не!
Опита да се отскубне. Нямаше да се поддаде на някакво магическо заклинание. Трябваше да догони съпругата си, да спаси два човешки живота.
„Иън“ чу той отново името си, но този път гласът не звучеше напевно. Дори не беше женски. Погледна надолу.
Там, на брега, стоеше господин Луис и размахваше ръце като вятърна мелница.
— Иън! Пристигаш точно навреме. Слез. Слез тук веднага!
Иън се ужасяваше от проклетия бурен океан.
Но ако Алана не е при господин Луис, къде тогава да я търси? По-добре беше да слезе и да чуе съвета му. Всичките му сетива бяха изострени до крайност — трябваше да намери Алана.
Докато се спускаше надолу, миризмата на риба и водорасли се усилваше все повече. Усети сол върху устните си. Тътенът на вълните отекваше в главата му като отдавна забравена мелодия. Инстинктът му подсказа надигането на прилива. Интуицията за природните стихии представляваше онази част от него, която той ненавиждаше почти толкова, колкото и егоизма, наследен от бащата.
Независимо че захвърли пръстена, чувствата на водните духове не можеха да бъдат изкоренени; независимо че се отказваше от баща си, студенината на един Феърчайлд никога не можеше да бъде смекчена. Беше се вкопчил в Алана като удавник за сламка, обладан от надеждата нейната човечност по някакъв начин да го спаси.
— Иън! — Пресрещайки го на плажа, господин Луис го сграбчи за ризата. Измачканата шапка издаваше колко силно я бе стискал старецът, а по напуканите му устни имаше засъхнала кръв. — Иън, трябва да й помогнеш!
Иън настръхна и се вкопчи в пастора.
— Какво значи „трябва да й помогнеш“? — Погледът му вече обхождаше хоризонта и търсеше Алана. — Отишла е да плува до пещерата, нали? Въпреки че я предупредих да се откаже!
— Направи го, за да спаси Фионауей.
— Как? Да не би да открие някоя незабелязана досега скъпоценна точка в договора на съюза, която й дава правото да се омъжи за незаконороден?
— Нещо подобно. Иън…
Иън не желаеше да слуша как господин Луис извинява постъпката на съпругата му.
— Рискува живота си, за да си получи Фионауей обратно?
— Да. Но го прави и заради теб — защити я набързо господин Луис — Иска го и заради теб.
— Разбира се. Направо се жертва заради мен — присмя се Иън. — Но защо ли съм по-склонен да вярвам, че го прави заради наследството си. Дяволите да я вземат! Вещица! Лъжкиня! — Обгърна с поглед кипящите вълни, — Тя е като всички жени по света. Интересува се единствено какво може да притежава.
— Е… — господин Луис сви обидено тънките си устни, — …а какво ще получи от теб?
Иън нямаше отговор; вместо това свирепо попита:
— Откога я няма?
— Много дълго. Видях я как се гмурна, за да влезе в пещерата, но приливът вече се надига, а тя още не се е върнала. Пещерата е зад онази скала. — Сграбчи ръката на Иън. — Нещо е станало. Трябва да отидеш след нея.
— И теб да те вземат дяволите! — Изгледа пребледнялото лице на стареца, — Как въобще я пусна?
Господин Луис леко се усмихна.
— Та именно аз я изпратих, момко. Не знаеш ли кой съм?
Долавяйки сребристите оттенъци в очите му, Иън разбра. Познанието дойде от дълбините на душата му заедно с почтителността към това същество, отдало целия си живот за доброто на другите.
— Ти си пазителят от страна на водните духове? Онзи, който бди хората да спазват своята част от договора на съюза?
— Да. А в момента баща ти и неговият съучастник кроят планове как да унищожат това място — нашия дом. Затова влизай във водата и доведи лейди Алана обратно, и то — жива.
Иън свали ботушите и ризата и се гмурна в необятната шир.
Усети студенината на водата — дълбока, смразяваща костите студенина на океана, древна като света и абсолютно безразлична към съществата, дръзнали да я предизвикат. Безмилостните вълни го захлупваха като силна ръка и докато се гмуркаше в дълбините — царството на свирепите течения, — го обгърна тъмнина — не просто тъмнината на океанските дълбини, а тъмнината на духа му. Старите страхове започнаха да го задушават.
Не му достигаше въздух. Не можеше да диша. Не можеше да плува. Вече не беше тригодишното момче, което гледа на морето като на своя площадка за игри. Вече е само един мъж. С ръце и крака. Майка му бе казвала, че те не са подходящи за плуване. Риташе бясно и отчаяно се мъчеше да достигне повърхността. Успя и изплува като кит, жадно изпълвайки дробовете си с въздух. Но тогава друга вълна се стовари отгоре му и отново го потопи.
Паниката изригна повторно, но пак се добра до повърхността. Наложи си трескав ритъм: загребваше отчаяно с ръце, белите гребени го заливаха, после отново се показваше да глътне въздух. Наподобяваше плаващ отломък, подмятан насам-натам, неспособен да наложи контрол… Но Алана имаше нужда от него.
Изплува за пореден път на повърхността, обладан от бясно раздразнение. Та той е мъж, дяволите да го вземат, и няма да позволи на безкрайно ширналия се океан да диктува съдбата му; и да отнеме живота на съпругата му.
С удвоено упорство се насочи към пещерата. Вълните продължаваха да го подмятат, но Иън не спираше да си повтаря: „Алана. Алана.“ и неотклонно да следва посоката. С наближаването на пещерата се напрегна да чуе вик, но грохотът от разбиващите се в брега вълни заглушаваше всеки друг шум.
Трябваше да е тук. Припомни си как му бе описала пещерата: надвисналия камък, който трябва да се заобиколи, сухия песъчлив под. Мина му през ум, че може да е останала вътре заради надигащия се прилив. Молеше се да е там. Молеше се да не е направила опит да изплува в момент, когато морето не прощава никакви грешки.
Той се молеше. Той, който не вярваше на ничия чужда помощ, сега се молеше Алана да е жива. Та тя е
