— Защо не ми го каза по-рано?
— Беше достатъчно ядосан заради камъните. Скоро обаче той ще се върне. — Устните й се извиха в доволна усмивка. — И съдържанието на сандъците ни с пари чувствително ще се увеличи.
Иън докосна издутината от кожената торбичка под ризата си.
— Сигурно си взела още камъни от пещерата?
— Този път водните духове не бяха оставили нищо. Те имат начини да разбират какво става във Фионауей. Е, очевидно господин Луис ги информира и преди да открием кой е откраднал камъните, няма да оставят повече.
— Значи, когато разгадаем мистерията, отново ще искаш да плуваш дотам?
Алана ритна парче от мида.
— Но няма да го направиш сама — продължи Иън, загледан в луната.
— Но ти се страхуваш!
— И то напълно основателно, както току-що сама се увери. Но не бих се страхувал по-малко, ако съм на брега и се чудя какво става с теб. Затова ще дойда.
— О, Иън!
Отново го гледаше, сякаш бе най-благородният мъж на света и той си помисли, че е по-добре да каже нещо, преди да се поддаде на изкушението да се изтегне като котка на слънце. Хвърли поглед нагоре- надолу по плажа и попита:
— Къде е старецът?
— Господин Луис? Не знам.
— По дяволите! Дали не се е върнал във водата?
— Завинаги? Не би го направил, без да се сбогува. Да не му се е случило нещо?
— Съмнявам се, че е възможно да се случи нещо на такъв умник.
— Но той е стар. Сам ми го каза. Искаше му се да дойде с мен, ала призна, че не е по силите му. Ами ако го е заляла вълна и е паднал върху скалите?
Иън не разбираше защо толкова се притесни от безпокойството й.
— Тръгни нататък — посочи нагоре към пътеката, — а аз ще мина насам.
Заради надигащия се прилив нямаха време за губене.
Бързаше, взираше се между камъните в подножието на скалата. Търсеше следа от слабия мъж с широкополата шапка. Не откри нищо. Вече се връщаше, когато чу вика на Алана от далечния край на плажа. Видя я, че прескача огромните камъни и изчезва в цепнатината при основата на скалата.
Появи се отново и замаха диво с ръце. После направи фуния около устните си и извика:
— Познах го по шапката и по моя камък за заклинания на гърдите… но той вече не е човек.
Иън видя как устните й отново се раздвижват, ала вятърът и вълните заглушиха думите.
— Какво?
Този път я чу прекалено добре.
— Наръган е с нож.
Алана се извърна да се наведе над господин Луис.
— Не! — Иън забърза нататък. — Не! Алана, излез оттам! Видя някаква мъжка фигура да пълзи по скалите над нея. Затича се, но знаеше, че няма да пристигне навреме. Изкрещя, за да я предупреди. Тя се извърна и вдигна ръце да се предпази.
Едуин скочи отгоре й, а залязващото слънце обагри в червено проблесналия сребърен нож.
Глава 30
— Едуин какво си въобразяваш, че правиш? — извика Алана на братовчед си. Ритна ръката му и стовари юмрук в лицето му. — Винаги съм те побеждавала.
Изведнъж разбра.
Едуин държеше нож. Господин Луис беше мъртъв. Същият този Едуин — глупавият безразсъден братовчед — я нападна!
Опита се да отскочи от пътя му и едва не се препъна в сивото, подобно на тюлен същество, което някога бе господин Луис. Камъни опасваха ръба на цепнатината. Заплете се в подгизналите си поли и падна. Затърси нещо да се хване. Докопа някакъв плат и се претърколи. С шапката на пастора се предпази от удара на Едуин. Той изруга и изтръгна разрязаната шапка от ръцете й. Вдигна пак ножа.
В далечината чу вика на Иън.
Нямаше да стигне навреме. Сви ръце да предпази сърцето си.
И внезапно някой ги връхлетя отстрани. Едуин се просна върху камъните. Алана скочи на крака, а Брайс извика:
— Изчезвай! Алана, бягай!
Поколеба се. Ако се изправят двамата срещу Едуин…
— На мен няма да посегне — изкрещя Брайс Измъкна се от дупката на четири крака и видя, че Иън тича по плажа.
— Побързай!
Чу писък. Извърна се. Брайс се гърчеше на земята. Едуин стоеше надвесен над него. От ножа капеше кръв. Отново го вдигна. Алана понечи да извика.
Ала дочу:
— Едуин, имай милост! Той ти е брат!
Уайлда стоеше на пътеката. Дишаше затруднено.
— Имай милост, Едуин!
Едуин вдигна ножа по-високо.
— Едуин…
Ръката му се отпусна. Подхвърли:
— Изпречи се на пътя ми.
И отново се насочи към Алана.
Тя му се изплъзна. Докопа обаче полите й. Алана се стовари върху гладкия камък. Не можеше да диша. Търсеше за какво да се хване. Напипа цепнатина в скалата. Едуин я теглеше, мъчеше се да я издърпа отново долу в дупката. Ритна го. Той изруга и с усилие се изкачи при нея.
Алана се извърна по посока на вика долу от плажа и Едуин проследи погледа й в спускащия се мрак.
— Иън…
— По-късно!
И се нахвърли върху приближилия се Иън.
Алана се опита да нормализира дишането си и да седне, ала битката с океана бе изцедила силите й. Добре знаеше, че и Иън бе не по-малко изтощен, а сега се търкаляше на земята с Едуин.
С нежния й братовчед Едуин, готов да избие всички, за да стане притежател на Фионауей и сандъчето с морски опали.
Долавяйки движение по пътечката, Алана се провикна:
— Уайлда, тичай за помощ!
Уайлда стигна до плажа и се насочи към двамата мъже. Какво щеше да направи тя срещу въоръжен с нож убиец?
Уайлда обаче ги подмина, като че ли там нямаше никой. Изкачи пъргаво скалите, спусна се в цепнатината и се вкопчи в Брайс.
— Не умирай!
— Господи, Уайлда, не ме разтърсвай така — прошепна той.
Уайлда избухна в сълзи и притегли главата му в скута си.
В краката на Алана Иън и Едуин се боричкаха в смъртна хватка. Огромни вълни продължаваха да се разбиват в брега и заглушаваха всичко. В спускащия се мрак Алана се напрягаше да види какво става. Насили се да се изправи, но се свлече на земята. Поседя задъхана, поставила ръка върху гърдите си.
И все пак съумя да се стегне. Вдигна един доста голям камък. Мускулите около ребрата й горяха от
