признавам, дори си мислех, че тя ще успее да го сложи на място.
— Значи все пак са се оженили!
Пасторът въздъхна дълбоко.
— Да.
— Знаех! Знаех! — Алана едва сдържаше възторга си. — Ти ли извърши церемонията?
— Да. Но приех да ги свържа само в пробен брак, защото му нямах никакво доверие.
Изненадана, Алана попита:
— Той е англичанин. Разбирал ли е естеството на пробния брак?
Господин Луис отново тръгна.
— Обясних им съвсем ясно, че в продължение на година могат да живеят като мъж и жена; ако през този период решат да останат заедно и съюзът им е плодовит, ще ги венчая за вечни времена.
Алана сграбчи ръката на господин Луис и го принуди да спре.
— Обясни ли им условията при встъпване в брак с воден дух?
— Той напълно съзнаваше последствията от действията си. Мюрън също знаеше отговорностите си. Хайде да отидем натам. — Господин Луис посочи към мястото, където пътеката се отклоняваше към брега. — Обичаше го, но струва ми се, не му вярваше. Съюзът им бе обречен на провал. Разбрах го още преди края на първата зима. Лезли ненавиждаше шотландските планини, бурите и студа. Мюрън също бе нещастна. Искаше да види семейството си, но те бяха във водата, далеч от нея. Лезли настояваше да отидат в Лондон; тя му обясняваше, че не може да го последва, че никога няма да е в състояние да живее на друго място.
Алана го погледна невярващо.
— Не го ли е знаел?
— Казахме му. Просто не ни повярва. И макар че бяха толкова нещастни, всеки по своему, те не успяваха да се въздържат да не се прегръщат и любят. Преди настъпването на пролетта тя носеше дете.
— И така се е приключило с пробния брак? Били са венчани за вечни времена?
— Да. Когато го разбрал, Лезли й казал, че ще отскочи до Феърчайлд да се види с близките си, преди да се премести завинаги по нашите места.
Господин Луис не добави нищо повече. Не се и налагаше. Алана знаеше, че господин Феърчайлд е избягал като плъх; изоставил е бременната си жена с надеждата тя да наруши обетите. Представяйки си мъките, които е преживяла Мюрън, Алана попита:
— Сама ли е отгледала Иън?
— Съвсем сама. — И в гласа на господин Луис се долавяше тъга. — Живееше с детето недалеч оттук в една колиба на скалите с изглед към океана. Накрая дойде времето да се върне във водата. Тогава отведе Иън в имението Феърчайлд, Оставила го на Лезли със заръката добре да се грижи за него и му напомнила, че трябва да дойде тук, при нея, когато детето навърши пълнолетие.
Стигнаха разклонението, което отвеждаше надолу по камъните към брега. Алана тръгна напред. След няколко минутно спускане стъпиха на песъчливата ивица между скалите.
— Не ми се вижда правдоподобно господин Феърчайлд да е пристигнал тук като мой опекун от глупост.
— Ако ме питаш, той е дошъл тук по-скоро да се убеди, че Мюрън си е най-обикновена жена и няма никога да му се наложи да плаща цената за нарушеното обещание. — Господин Луис седна върху огромния гранитен блок. — Ала открил, че нещата не са такива, за каквито ги взема. Сега той е един отчаян човек.
Алана се сети как изглеждаше господин Феърчайлд, когато настояваше Иън да се залови с разкопаването на брега.
— Сигурно се надява, че ако успее да унищожи всичко това… — направи широк жест с ръка към гранитните канари, брега и морето, — … магията, която носи благоденствие и плодородие на Фионауей ще изчезне.
— Не е изключено и така да стане. — Господин Луис се загледа в нея; стори й се, че в очите му проблясват сълзи.
Алана го разбра. Именно на нея бе поверена свещената задача да опази мястото, където бе отгледана и израснала.
— Значи не бива да чакам. Трябва да отида още сега да взема документите за женитбата им.
Налагаше се да отиде. Иън не беше незаконородено дете на жена — воден дух, заченала от Лезли при случайна среща на скалите. Той беше законороден, създаден от двама души, които поне за кратко са се обичали.
Вече се бе сблъскала с решимостта на Иън, когато й забрани да плува до пещерата. Независимо от твърденията му, че не я обича, той бе готов да се отрече от документите, узаконяващи неговото рождение, само от загриженост за нея. Готов бе да загуби Фионауей. Да се прости със своята най-съкровена мечта.
— Приливът настъпва — господин Луис кимна към океана, — но скоро ще има отлив, пък и бурята причини силно вълнение.
Беше рисковано да се плува в такъв момент. Загледа се към надвисналата скала, която криеше входа на пещерата. Бурята отмина наистина, но все още оказваше въздействие върху океана и вълните се разбиваха със силен грохот в брега. За да се чуват, Алана и господин Луис трябваше почти да викат. Водата бе изхвърлила дървени парчета и миди. Не всички морски обитатели имаха късмета да преживеят стихията. Ако късметът й изневереше, и тя щеше да свърши като тях.
После, за пръв път откакто Алана се помнеше, господин Луис свали шапката си. Късите му коси, остри и лъскави като козина на тюлен, щръкнаха. Залязващото слънце огря бръчките по лицето му. Този възрастен мъж явно бе изморен от продължителните усилия да се грижи за хората от енорията и да опазва ненакърнимостта на съюза.
— Ще ми се да можех да дойда с теб, но по-скоро ще ти бъда в тежест, отколкото в помощ.
Звучеше така, сякаш се опитва да убеди сам себе си.
— Ще се справя — увери го Алана. Трябваше да го направи! Бързо свали ботите и чорапите и ги остави на сухия камък. Докато пускаше огърлицата в една от ботите, усети студения пясък с босите си крака. — Нямам намаслена кожа, за да увия сватбеното свидетелство.
Господин Луис се изправи и затършува из расото си. Накрая измъкна една кожена торбичка.
— Хрумна ми, че може да ни потрябва. Вътре съм сложил твоето брачно свидетелство.
— Бил си сигурен, че ще отида, така ли?
Пое торбичката, усмихна му се и му направи знак да се обърне.
Той го стори, промърморвайки:
— Молех се на Бога да го направиш.
Алана свали широкия платнен колан и привърза полите си. Не подобаваше много за дама, но същото важеше и за любимия й начин на плуване — съвършено гола.
— Ще се моля на Бога да се завърнеш жива и здрава.
— Прибави една и от мое име. — Леко докосна рамото му. — Ти винаги си ме учил да се моля така, сякаш всичко зависи от Господ, и да се трудя така, сякаш всичко зависи от мен. Ще се върна, господин Луис. Не се притеснявай.
Докато Алана се потапяше, господин Луис прошепна:
— Да, момичето ми, и сега ще последвам собствения си съвет.
Глава 29
Иън крачеше през гората към черквата. Бурята бе стихнала. Слънцето огряваше клоните с последните си лъчи, преди да залезе. По земята се сипеха листа. Долавяше как в далечината морето нашепва името му, като че ли му е родител.
Но съзнанието му бе заето изцяло от Алана. Когато се събуди и откри, че я няма, го обзеха мрачни предчувствия и реши да я намери и да я върне. Дали не му се сърдеше заради откровението, че не може да
