— Бягай — извика Армстронг. — Вземи Ели и бягай! — Сграбчи Алана за лакътя и повтори: — Бягай! — Дори не изчака да види дали тя ще се подчини, а я затегли към пътеката. — Изчезвайте, преди да ни е затрупало всички.
Океанът се надигаше.
Хората се разтичаха и разкрещяха. Притискаха се към скалите. Госпожа Армстронг качи Ели на един камък, притисна я към гърдите си и впери във водната стихия очи, пълни с ужас.
— Не! — Истерия обхвана Алана при вида на тялото на Иън, проснато съвсем близо до океана. Опита се да се отскубне от ръцете на Армстронг. — Иън! Трябва да вземем Иън!
Армстронг я обгърна с ръце и я затегли все по-далеч от брега.
В този миг вълната се стовари. Покри Иън. Заля плажа и засмука жадно всичко, което докопа. Първо се чуха откъслечни викове на ужас, после към тях започнаха да се присъединяват нови и нови — крещяха всички, загубили здрава почва под краката си. Някои изплуваха на повърхността. Други се държаха за ръце или самотни се мятаха сред вълните. Армстронг не пускаше Алана. Бяха до колене във водата. С всички сили се напъваше да преодолее засмукването на океана.
Най-сетне вълната се оттегли. Всички се оказаха на плажа. Всички, с изключение на Иън. Мястото, където лежеше допреди малко, бе празно.
— Не! — Алана не вярваше на очите си.
Армстронг нагази във водата до нея.
— Милейди, не прави това — изрече той изтерзано.
— Искам го обратно. — Плисна вода към Армстронг, за да му попречи да я доближи. По гребена на вълните още белееше пяна. Продължаваха да беснеят. Това обаче не й направи впечатление. Препъваше се, пристъпваше напред, едва дишаше и настояваше: — Искам тялото му!
— Може би океанът ще ни го върне — опита се да я успокои Армстронг. — Понякога прави така.
— Искам го сега!
— Милейди…
Мракът отново се сгъсти. Едва различаваше лицето на Армстронг, но знаеше, че е там, независимо колко е уплашен.
Тя не беше уплашена. От какво повече да се страхува? Иън е мъртъв.
Дълбоко в душата си чу да се обажда тънко гласче: „Ти си господарката. Имаш задължения. И те започват от Армстронг, твоя пазител. Неговата съпруга и неговата дъщеря са все още на плажа, а у дома го чакат и други деца. Неговото семейство се нуждае от грижите му.“
Оказа се, че не е лесно да се пренебрегнат навици, насаждани цял живот.
Алана се обърна с гръб към океана-крадец.
— Трябва да вземем тялото на господин Луис и да го положим във водата.
— Да, милейди — съгласи се Армстронг.
— Брайс мъртъв ли е?
— Не, милейди — отвърна Армстронг и посочи към плажа.
Към пътеката с куцукане се придвижваха две неясни фигури. По начина, по който Уайлда придържаше Брайс, по начина, по който той се облягаше на нея, беше ясно, че каквито и проблеми да са имали помежду си, вече са ги изгладили. Земевладелецът на рода Маклауд щеше да отпразнува сватбата си веднага щом раната му зарасне.
Алана извърна глава. Тя е господарката на Фионауей. И ще помогне на влюбените, но не е длъжна да ги гледа.
— Намери двама от по-силните мъже да отнесат Брайс горе. Няма да може да изкачи скалата сам. Едуин го наръга с нож.
— Едуин? — повтори Армстронг невярващо.
— Той уби и Иън.
— Значи другото тяло е било на Едуин?
— И той ли е изчезнал?
Армстронг се огледа.
— Не го виждам.
— Не искам неговото тяло обратно — каза Алана на водните духове.
Хората по брега се суетяха, но говореха тихо. Мнозина от по-измокрените и онези, които имаха деца, започваха да се разотиват. Сега щяха да изкачат пътеката, за да се приберат по домовете си и да си легнат.
Заедно.
Всеки със семейството си, с хората, които обича и които го обичат.
С изключение на нея.
Пристъпи към една скала и уморено се отпусна на нея. Ребрата отново я заболяха. Умът й вече разбираше, че Иън е мъртъв. Скоро и сърцето й щеше да го разбере.
— Милейди, студено е. И тъмно. Да се връщаме във Фионауей.
— Върви! — Заби пети в пясъка и направи знак на Армстронг да поема. — И аз идвам.
— Тогава оставам при теб.
Долови безпокойството му. Той беше неин пазител и отговаряше както за нея, така и за камъните. Но нямаше причина да се тревожи. Господарката на Фионауей знаеше задълженията си.
— Искам да поостана сама.
— Не го намирам за разумно.
— Просто ще поседя малко тук. — Вдигна очи към неясния му силует, стараейки се да не издава болката си. — Прибери се при семейството си, Армстронг. Сега те се нуждаят от теб повече, отколкото аз.
Нещо в спокойния й тон вероятно го убеди, защото той се поклони и тръгна. Скоро обаче се върна с одеяло. Метна го върху раменете й и остави ботите й до краката.
— Благодаря — промълви тя тихо.
Одеялото, с дъх на влажна вълна, я предпазваше от вятъра. Обви по-плътно раменете си. Дочу как в далечината замират последните нашепвани утехи. Всички се бяха разотишли.
Глава 31
Беше съвършено сама. Опитвайки се да проумее нещата, Алана се взираше в океана. Даде й толкова много: Фионауей, камъните, съюза.
А сега си взе своето. Все още разполагаше с наследството — имението, което означаваше толкова много за нея. Продължаваше да е господарка на Фионауей. Очакваха я дълги дни, изпълнени с работа и грижи, радости и удовлетворение. И тя щеше да изпълни задълженията си.
Посегна към ботите и извади чорапите. Огърлицата й тупна на пясъка. Вдигна я и се загледа в нея, сякаш я виждаше за първи път.
Вече нямаше кой да й поднесе камък за заклинания на рождения й ден, а господин Луис прибра онзи, който тя избра вчера. Видя го върху окървавените му гърди. Разпозна го. Камъкът на смъртта.
Значи господин Луис се бе пожертвал заради нея. Иън се бе пожертвал заради нея.
Вдигна огърлицата, окачи я на шията си и усети хладината на камъните.
Не разбираха ли тези мъже, че самотата разяжда душата и я превръща в празна мидена черупка? Живя изолирана в колибата на вещицата, но тогава бе изпълнена с навежда.
А сега нямаше нищо.
Зарови ръце в пясъка, вдигна шепа и го остави да изтече между пръстите й.
Стисна шепа. Тя вдигна глава към сребърната луна.
