От гърлото й се изтръгна вопъл. Последва го втори. Трети… Искаше Иън, Сълзите се стичаха по лицето й, докато не изсушиха съвсем кожата. Болеше я стомах. Гърдите й горяха. Искаше любимият да я държи в прегръдките си.
Вместо това я обгръщаше хладината на безразличната шотландска нощ. В този момент нямаше никакво намерение да спазва каквито и да било правила или дискретност. Никой не я чуваше, никой не го бе грижа за нея, а мъката я раздираше като острие на нож. Изведнъж чу далечен женски глас.
— Алана, Алана… .
Избърса припряно сълзите от очите си и се огледа трескаво. Майка й? Прозвуча й съвсем като майка й.
— Алана. Тук.
Вторачи се в тъмните вълни. Имаше ли някой там?
Придържайки се за скалата зад себе си, тя се надигна. Имаше нещо. Или някой? Алана съзря омайващо красиво лице.
Ала цялото й внимание бе приковано от големия предмет, който съществото буташе пред себе си.
— Иън?
Не беше майка й. Беше неговата майка. Мюрън й го връщаше.
— Иън! — Алана изкрещя, отметна одеялото и хукна. Водата вреше. Вълните я блъскаха. Движенията й се забавяха. — Иън!
Той се носеше към нея. Жив ли беше? Дали водните духове бяха прибягнали към своите магии, за да измамят смъртта?
— Чудо! — умоляваше тя на глас. — Нека стане още едно чудо!
Извлече го на брега върху пясъка, коленичи до него и го докосна…
— Моля ви… — Прокара ръка по лицето му. — Моля… Толкова много ми е нужен. — Докосна с длани гърдите му. Раната бе заздравяла — напипа само тънък белег. Водните духове бяха успели да направят това. — Иън, моля те, върни се при мен!
Беше настоявала да й върнат тялото му, ала всъщност желаеше живота му. Беше призовавала водните духове да го отведат в дълбините и да приложат върху него магиите си.
Но те не го бяха сторили. Не можеха.
Сега той лежеше пред нея, а това беше още по-болезнено, отколкото когато го нямаше. Тогава можеше да се самозалъгва. Сега го държеше в ръцете си, виждаше неясните черти на лицето му и съзнаваше невъзможността някога отново да й се усмихне, да я примами в леглото си; да й се намръщи, да й забрани; да оглежда земите й с копнежа на скитник; да сътворява сънища за нея, а после да ги превръща в реалност.
Сълзите й мокреха лицето му, проблясвайки на оскъдната светлина.
— Обичам те!
Дочу крясъците на чайките. И както Иън бе повелил, си припомни онзи ден на поляната — допира на грубата вълна на одеялото, уханието на трева, пухкавите облаци.
Отпусна лице към гърдите му и опря влажната си буза в хладната му плът.
— Винаги ще те обичам!
Под ухото си долови звук. После — нищо. Нищо. Сърцето му остана смълчано. Явно беше само отчаяният копнеж на една жена. Но ето, пак… Изтуптяване! Ново изтуптяване!
— Иън?
В душата й припламваше надежда. Цялата трепереше от напрежение. Затаи дъх и още по-плътно прилепи ухо към гърдите му.
Нищо.
— Моля те, Господи! Моля те, Господи! — Вдигна глава и го разтърси. — Можеш да го направиш! Върни се при мен, Иън! — Постави ръка пред устните му. Никакъв дъх. — Иън!
Обзета от безсилен гняв, тя стовари юмрук върху гърдите му. И той трепна.
— О, моля те…
Разтриваше го и умоляваше Господ, Иън и самата любов.
Той потрепери отново. Дали вярата й бе възнаградена?
Еуфорична, нетърпелива, подплашена, че животът, който така лесно си отиде, има опасност да се изплъзне отново, тя се надигна.
— Студено ли ти е?
Хвърли се към одеялото и тичешком се върна. Той дишаше. Едва-едва, но все пак дишаше.
— Трябва да излезеш от водата. — Галеше лицето му, косите му, вдигна краищата на одеялото, за да не се намокрят. — Не, почакай. — Той беше като новороден, а тя очакваше от него да върви. Колко нелепо! — Аз ще те измъкна. Не се насилвай.
Клепачите му потрепнаха, когато тя хвана раменете му и започна да го влачи. Падна на колене, прободена от остра болка в ребрата. Сложи ръка върху сърцето си и се овладя.
Отвори очи и видя — о, чудо, — че той я наблюдава. Устните му се раздвижиха, но не излезе никакъв звук.
— Опитай отново — насърчи го тя, питайки се дали не е полудяла, но после го докосна по челото и разбра, че всичко е наред.
Едва-едва той прошепна:
— Ти ме върна обратно.
Тя го е върнала обратно? Почти се засмя. Та тя само вика и плака пред смъртта.
— Не аз…
— Помогна ми… — Той вдигна ръка и заопипва наоколо. Алана я пое в своята. — Сълзите ти… Любовта ти…
Тя отново се разплака, посегна да избърше сълзите от страните си и изведнъж попита:
— Можеш ли да се движиш?
Глупав, безсмислен въпрос особено когато искаш да кажеш толкова много други неща.
— Разбира се, — Надигна се на лакти, — Виждаш ли?
— Във водата си. Одеялото се мокри.
Иън запълзя бавно към брега. Тя се засуети около него, готова да помогне, но несигурна дали трябва да се намеси.
— Извинявай! — Отпусна се, останал без сили. Извиняваше й се, че е останал без дъх. — Много съм немощен.
— Естествено е да се чувстваш така. Никога преди не си бил мъртъв. — Наведе се към него. — Ще ти помогна да седнеш.
Най-сетне проумя, че това наистина е той — Иън. Беше се завърнал при нея и сега посягаше да помилва лицето й.
— Алана, видя ли луната, вятъра, морето? Разбра ли?
Тя не бе в състояние да промълви и дума. Само кимна плахо.
— Обичам те! Ти си част от мен — най-добрата част. Не можах да те оставя.
— Слава Богу!
— Да, слава на Бога. На моя Бог.
Придърпа я в прегръдките си и я задържа. Просто я задържа.
Това бе единственото място на света, където тя желаеше да бъде. Наслаждаваше се на топлината му, на дъха му, на ударите на сърцето му, което биеше сигурно и в такт с нейното. Усети изпълнения със сол морски бриз и студения пясък, чу грохота на вълните, които отново заливаха скалите. Никак не й се тръгваше, но той трябваше да си почине пред огъня.
— Да вървим.
— Да. Алана?
— Какво?
Помогна му да седне, после да се изправи. Придържаше го, докато си възвърна равновесието.
— Виж какво донесох.
