— Много лесно сте го приели! — изкрещя в отговор Хенри.
— Вече се опасявахме, че пак ще станете, какъвто бяхте след завръщането си от войната.
Робърт огледа малкия площад. Животът във Фрея Крегс продължаваше постарому. Жените вадеха вода от кладенеца. Децата си играеха в локвите, оставени от дъжда, старците се топлеха на слънцето. Животът не се променяше и в това имаше нещо утешително.
— Но тогава тя нямаше да ме е научила на нищо, нали. Тогава нищо нямаше да напомня, че тя е била тук, нищичко. — Той направи нов ход в играта.
Томас въздъхна.
— Понякога животът мирише на цветя, понякога на варено зеле.
— Никой няма право да се оплаква, докато има трийсет и два зъба и разума, даден му от бога — заяви Джилбърт.
Хенри се ухили с беззъбата си уста.
— Мисля, че петимата ще съберем горе-долу толкова.
Петимата старци се разсмяха и Бенет се задави, Робърт го потупа по гърба, за да си поеме въздух. Точно в този миг площадът се оживи. Все повече хора се обръщаха към пътя и викаха нещо. Той не виждаше какво става, но случилото се през последните месеци го бе направило недоверчив. Затова веднага скочи и се озърна към моста, накъдето сочеха хората.
Видя жена в черно-червен костюм за езда, възседнала малка бяла кобила. Русата й коса се развяваше свободно, тя се усмихваше, кехлибарените очи се оглеждаха радостно. Когато откри Робърт, лицето й засия от щастие.
Кларис. Това беше Кларис. Робърт се надигна на пръсти, усети слънцето в лицето си, ушите му зазвъняха. Не можеше да повярва на очите си. Мислеше, че тя отдавна е прекосила Ламанаша. Стараеше се да не мисли за френските войски. Принц Рейнджър беше способен мъж, а дори да му се случеше нещо, Кларис знаеше как да оцелява. Беше сигурен, че двамата ще стигнат благополучно до Бомонтен.
Но тя не беше нито в Испания, нито в Бомонтен.
Чу как петимата старци зад него заговориха в един глас.
— Сдава на бога! Сдава на нашия господар!
Тя беше тук, във Фрея Крегс, с разкошното, така желано тяло, със загорялата от слънцето кожа, и се радваше на сърдечното посрещане.
Робърт Макензи, извършил всички геройства, които трябва да извърши един истински войник — да развива стратегии за нападения, да спасява другари от силно охранявани затвори, да вдигне във въздуха френски муниционен лагер, — този човек не знаеше какво да каже или да направи, докато горещо обичаната жена препускаше през площада право към него. Погледът й беше устремен към него като към пътеводна звезда.
Когато стигна пред кръчмата, Кларис спря коня си и направи лек поклон.
— Сър, аз съм търговка и продавам стоки.
— Продавате стоки? — повтори глухо Робърт. Не можеше да разбере защо тя казва тези думи.
Кларис се ухили дръзко.
Мозъкът му най-сетне се раздвижи. Изпъна рамене и отговори по военному:
— Боя се, че трябва да поискате разрешение от господаря на Фрея Крегс, преди да започнете да продавате стоките си.
— О, божичко! — Кларис вдигна ръка към лицето си. — Чух, че бил много страшен. Смятате ли, че ще ми даде разрешение?
— Зависи какво продавате.
— Щастие. Продавам щастие.
— В такъв случай… — Той разпери ръце и Кларис скочи от седлото право в прегръдката му. — В такъв случай купувам.
ЕПИЛОГ
Накрая любовта те хваща в капана.
Робърт най-сетне се бе завърнал от Единбург.
Кларис се настани по-удобно в креслото си. Бе вдигнала крака на ниско столче и се усмихваше със затворени очи, докато се вслушваше в стъпките на мъжа си. През двете години на брака им беше опознала походката, аромата, докосванията му. Наслаждаваше се на всичко от него, дори на страстните му приумици, защото ги владееше до съвършенство и ги пазеше само за нея.
Робърт я целуна нежно и помилва закръгления й корем.
— Хм… — Кларис отвори очи, сложи ръка върху неговата и огледа лицето му. Остро изсечените скули, копринената черна коса, прекрасните сини очи.
Робърт не бе свалил пътническото облекло. Ботушите му бяха целите в прах, носеше чантите от седлото на рамо.
— Значи си будна? — попита тихо той.
— Седях тук и чаках бебето да спре да рита. Добро момче с той. Здраво и силно.
Робърт се усмихна сияещо.
— Напълно е възможно да е дъщеря. Все пак и майката, и явете лели не са особено кротки и мирни.
Кларис се надигна.
— Това не важи за мен. Аз съм напълно опитомена. Скоро ще заблея като овчица.
— Само много глупав мъж би отговорил на такова предизвикателство. — Преди тя да е успяла да контрира, че всички мъже са глупави, той пусна чантите на пода и я измъкна от креслото.
Настани се на мястото й и я взе в скута си. Това беше любимата му поза, макар че в последно време усещаше ясно допълнителната тежест на детето.
— Как е Милисънт? — попита Кларис.
— Много е добре. Красавицата на Единбург е и водачка на суфражетките. Изпраща ти най-сърдечни поздрави и това… — Той я целуна нежно по бузата.
— Много е мила. — Кларис го прегърна и се облегна на него. — А Прюдънс?
— Скарала се с младия Айдън.
— За какво?
— Не можах да разбера. Постарах се да изчезна колкото може по-бързо.
Кларис въздъхна. Мъжете никога не обръщаха внимание на важните неща.
— Сигурно точно затова са се скарали — заяви тя сърдито.
Робърт я погледна смутено. После извади от чантата си писмо с кралския печат на Бомонтен.
— Ето и новини от баба ти.
О, баба й! Преди две години Кларис стоеше на дока в Лондон и се взираше в кораба, който трябваше да я откара на континента. Мислеше за баба си. За Ейми, която търсеше своето място в света, и за Сорша, което бе изчезнала безследно. Обърна се и видя до себе си принц Рейнджър, който я наблюдаваше внимателно.
— Трябва да кажа — заяви той, — че не съм много очарован от перспективата да се оженя за жена, което обича друг.
Кларис трепна като ударена.
— Лошо ли се държах? — Дотогава беше убедена, че скрива умело мъката и болката си.
— Бяхте почти трагично смела. — Когато Кларис понечи да възрази, принцът вдигна ръка. — Може би е по-добре да кажа трагично весела. Държахте се точно като принцеса, разочарована от любовта.
— Благодаря. — Докато пътуваха, тя се научи да харесва Рейнджър. На него можеше да се разчита.
