Беше умен, разсъдлив и не се боеше да пуска в ход юмруците си, когато беше нужно. Колко пъти си беше казвала, че бракът с него няма да е толкова ужасен, колкото се опасяваше.
Но тогава си спомняше за Робърт и сълзите й рухваха неудържимо. Плачеше, докато заспи.
— Знаете ли, че трябва да намеря и двете ви сестри? — Рейнджър говореше с усмивка. — Баба ви, тази страшна жена, е твърде упорита, за да умре. Готов съм да повярвам, че ще живее вечно. И няма да ми даде първата внучка, която съм й довел, докато не намеря останалите две. Това означава, че вие, Кларис, ще си седите в палата, докато аз търся по света Сорша и Ейми.
Тя разбра накъде клоняха мислите му и в сърцето й покълна надежда.
— Разбирам.
— Искам да кажа, че ако се върнете в Шотландия и се омъжите за вашия граф Хепбърн, Бомонтен няма да пострада сериозно от това, камо ли пък да загине.
Кларис преглътна. Искаше да постъпи правилно, но кое беше правилното?
— Ами ако не намерите сестрите ми?
Той я погледна със сериозните си тъмни очи.
— Ще ги намеря.
О, да, сигурно ще ги намери. Затова Кларис му каза, че Ейми е заминала за Северна Шотландия, макар че сестричката й мразеше студа и със сигурност беше слязла на юг. Рейнджър трябваше да търси само Сорша. И да я намери. Тя беше неговата годеница.
Докато седеше в скута на Робърт и се наслаждаваше на близостта му, Кларис претегли на ръка писмото от баба си и въздъхна.
— Всеки месец. Не е пропуснала нито един. Смяташ ли, че някога ще престане да настоява да се върна?
— Ако новината за предстоящото раждане не може да я спре, не виждам какво повече мога да направя. — Робърт разтриваше внимателно гърба й и облекчаваше болките. — Щом бебето поотрасне, ще заминем за Бомонтен. Пиши й, че ще го направим. — Той прегърна жена си и я притисна нежно към себе си.
Както винаги, когато беше в прегръдките му, тя чувстваше, че е намерила родината си. Той я целуна жадно и тя усети колко много му е липсвала. Страстта му й напомни защо бяха любовна двойка. Сякаш са били разделени цяла вечност.
В известна степен беше станало точно това. Двамата се бяха отказали един от друг. Известно време бяха вярвали, че никога вече няма да бъдат заедно.
А сега тя живееше в Макензи Мейнър и въпреки тревогата си за Сорша и Ейми, и въпреки постоянните искания на баба й да се върне, беше щастлива като никога в живота си.
Когато се обърна към мъжа си, изражението му беше сериозно и тя разбра, че ще чуе още новини.
— Не се тревожи. — Робърт извади от чантата единбургския вестник. — Слава въпрос за Ейми.
Кларис изтръгна вестника от ръката му.
— Да не е болна?
Както бе обещала, от време на време Ейми пускаше съобщения във вестниците. Понякога веднъж месечно, друг път веднаж на три месеца. Питаше дали Кларис е здрава и щастлива, но никога не издаваше къде се крие.
— Да не би да се е появил Джефри? Ами ако я е намерил? Да не й е сторил зло?
Най-сетне бяха разбрали за коварството на Джефри. За плана му да разпръсне принцесите от Бомонтен във всички посоки. За съжаление, въпреки неуморните усилия на баба й, неверният посланик още не беше заловен.
Робърт гледаше мрачно, но въпреки това се опита да я успокои.
— Ейми е добре. Искам да кажа, била е добре. Съобщението е от преди три месеца.
— Три месеца? — Кларис затрепери толкова силно, че не беше в състояние да чете. — Защо са минали три месеца?
— Предполагам, че е минало известно време, преди вестникът да стигне дотук. Освен това се съмнявам, че са публикували съобщението веднага. Ето, виж. — Той посочи краткото съобщение в черна рамка.
— Моля те, прочети го. — Кларис му подаде вестника. — Какво пише?
Робърт приближи вестника към очите си и зачете:
— „Кларис, отвлякох един маркиз и го държа, докато не платят откуп. Нуждая се от съвета ти. Ела колкото може по-бързо. Ейми.“
Информация за текста
© 2004 Кристина Дод
Christina Dodd
Some Enchanted Evening, 2004
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009
Редакция: maskara, 2009
Издание: ИК „Ирис“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10511]
Последна редакция: 2009-03-08 13:43:06
