Кристина Дод
Вълнуващи нощи
ПРОЛОГ
Някога високо горе в Пиренеите имало две мънички кралства, където хората живеели заможно и щастливо. В едното кралство, наречено Ришарт, се родил син и бил провъзгласен за престолонаследник.
В другото кралство, Бомонтен, се родили три дъщери, за голяма радост на поданиците. Сорша, Кларис и Ейми били възпитани в кралско достойнство от своя любящ баща, краля, и от баба си. Тя била много строга възпитателка и изисквала от трите момичета да изпълняват съвестно кралските си задължения.
После обаче революцията се понесла като буря по Европа и тласнала двете малки кралства в хаос и анархия. Три години след началото на войната принцесите били изведени тайно от Бомонтен и скрити на сигурно място в Англия. Баща им, кралят, бил свален от престола и убит. След още три години война бабата успяла да изтръгне властта от революционерите. Веднага повикала най-верния си човек и го изпратила да доведе внучките й. Ала Джефри се оказал предател. Подкупили го и му заповядали да премахне трите наследнички на трона. В последния миг сърцето не му позволило да убие момичетата и ги посъветвал да избягат. Върнал се при старата кралица и я излъгал, че момичетата са изчезнали. Тя веднага разпратила най-верните си хора във всички посоки, но нито един от тях не намерил и следа от изчезналите принцеси.
Жестокият узурпатор граф Едигио Дюбел хвърлил принца на Ришарт в най-дълбокото, най-мрачното подземие и го оставил да се мъчи там цели осем години. Най-сетне принцът успял да избяга и се прехвърлил в Бомонтен. Там постигнал споразумение със старата кралица.
Ако намери трите изчезнали принцеси, може да избере една от тях за своя съпруга. След като отпразнуват сватбата, едва тогава, ще застане начело на армиите на Бомонтен и ще влезе в Ришарт, за да свали жестокия узурпатор и да се възкачи на трона, който е негов по право.
Ала докато принцът търсел принцесите, граф Дюбел изпратил подире му жестоки убийци. Принцесите, предупредени от Джефри, не смеели да се покажат.
И планът да се спасят изчезналите принцеси се провалил, както става с много добри начинания на този свят…
1
Никога не привличайте вниманието върху себе си. Задачата на принцесата е само и изключително да изпълнява задълженията си като представителка на кралското семейство. Нищо друго.
Шотландия, 1808 година
Долината му принадлежеше, селото също и въпреки това жената препускаше към централния площад на Фрея Крегс, сякаш всичко тук беше нейно.
Лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, следеше с мрачен поглед непознатата, която прекоси в умерен галоп каменния мост и се смеси с тълпата. Беше пазарен ден и на големия площад бяха построени безброй сергии от кафяво платно. Гласовете на стотици търговци, хвалещи стоките си, отекваха във въздуха, ала непознатата, възседнала жив двегодишен жребец, доминираше над множеството. Кестенявокафявият кон танцуваше, сякаш беше горд, че я носи на гърба си, и само огънят в очите му и благородната раса бяха достатъчни да привлекат вниманието на хората.
Ада дамата на седлото възбуди дори повече внимание от коня. Първо я проследиха само бегли погледи, но много скоро всички зяпнаха.
Робърт се обърна към малката компания възрастни мъже, които по цял ден седяха на слънце пред кръчмата. И петимата зяпаха жената с отворени уста и лицата им се бяха сбръчкали още повече. Масата с доминото пред тях бе забравена. Шумното пазарене между купувачите и продавачите по щандовете бързо премина в приглушен шепот, всички очи се устремиха към непознатата.
Костюмът за езда от черна вълна я покриваше от главата до петите и й придаваше добродетелен вид, но беше толкова тесен, че подчертаваше всяка извивка на тялото й. Високата черна шапка имаше широка периферия и развяващ се черен воал. Маншетите на ръкавите бяха яркочервени, на шията й грееше червено шалче. Тези цветни петна радваха окото, но и шокираха. Имаше добре оформена гръд, тясна талия, краката бяха стегнати в черни ботушки, а лицето…
Божичко, какво лице!
Робърт не беше в състояние да отвърне поглед. Ако дамата се бе родила през Ренесанса, художниците щяха да чакат на опашка пред вратата й, за да я рисуват. Със сигурност щяха да я изобразяват като ангел, защото къдравата златноруса коса светеше сякаш отвътре и обкръжаваше главата й като ореол. В гъстите къдрици пламтяха медноцветни кичурчета и Робърт усети как пръстите го засърбяха да зарови ръце в прекрасната коса и да усети топлината и мекотата й. Меките бузи и големите кехлибарени очи под тъмнорусите вежди бяха в състояние да убедят всеки мъж, че е попаднал на небето, но енергичната брадичка предпазваше лицето й от опасността да изглежда като сладникава маска. Носът беше прав, а брадичката малко по-широка от идеала за класическа красота, но устните бяха пълни и червени, прекалено червени. Сигурно си слага червило, помисли си презрително Робърт. Изглеждаше като богата англичанка, но никоя изискана дама не би си помислила да черви устните си. Сигурно не пътуваше сама.
Жената се усмихна и му позволи да види белите зъби в устата й. Уста, която той щеше да изследва.
Робърт изруга тихо и се отблъсна от стената на кръчмата.
Как, по дяволите, му бе дошла тази мисъл?
Хамиш Макуин беше шумен и весел както обикновено. Преди много години бе загубил едната си ръка в служба на краля, но това не беше в състояние да помрачи доброто му настроение.
— Как мислите, коя е тя? — попита той шепнешком.
Добър въпрос, каза си с усмивка Робърт. Скоро щяха да получат отговор.
— Нямам представа, но с удоволствие бих изчеткал косъмчетата й! — заяви Джилбърт Уилсън, остроумен както винаги и незагубил дързостта си.
— Аз пък с радост бих й сервирал едно саламче за вечеря. — Томас Мактавиш се удари по коляното и изграчи от смях.
Хенри Макълох също допринесе за общото забавление:
— Аз с удоволствие ще си поиграя с нея на ябълки в нощницата!
Тримата старци се закискаха при спомена за времето, когато все още можеха да ухажват хубавичките жени. Сега се задоволяваха да седят на слънце пред кръчмата, да коментират случващото се в градчето и да играят на домино. Досега бяха доволни от живота си. До появата на тайнствената непозната…
Робърт продължаваше да я оглежда с присвити очи. Отдалеч подушваше неприятности. Често се беше сблъсквал с тях по време на пътуванията си. Външно не изглеждаше особено заинтересован от ставащото на площада, но в действителност беше нащрек, подготвен за всякакви обрати. Тази жена миришеше на неприятности. Светът в никакъв случай не беше така сигурен и идиличен, както си представяха обитателите на малките шотландски селища. Не, светът гъмжеше от лъжци и измамници, от убийци и от всякакви лоши хора. Хората като него, Робърт Макензи, бяха длъжни да се грижат за сигурността във Фрея Крегс и той имаше намерение да направи тъкмо това.
— Проклети стари глупаци! — Кръчмарката Хюина Грейсе пристъпи пред старците и мушна ръце под престилката си. Премести поглед към Робърт и попита: — Не виждате ли, че онази не става за нищо?
— Аз пък съм готов да се обзаложа, че става за много работи! — възрази Бенет, братът на Томас, и старците отново избухнаха в смях.
— Не е редно да говорите така пред лерда — укори ги Хюина и хвърли бърз поглед към Робърт. Беше на неговата възраст, забележително красива вдовица. Погледът й не оставяше съмнение, че в леглото й има
