достатъчно място за него.

Робърт обаче не възнамеряваше да приеме поканата. От опит знаеше, че когато лердът спи с жените от принадлежащите му селища, ядовете не закъсняват. Когато имаше желание, прекосяваше възвишенията и отиваше в Тревър, където живееше лейди Едмъндсън. Тя се наслаждаваше на тялото и страстта му, без да я е грижа дали той я обича. Връзката беше много приятна и за двамата.

В последно време май не беше изпитвал пристъпи на страст…

Робърт мушна ръка в джоба си и смачка писмото, което бе получил тази сутрин. Беше твърде зает да кове планове, отчаяни планове. И сега се оказа, че всичките му старания са били напразни — само защото една жена не беше спазила обещанието си. Проклета да е и дано се пържи в ада!

Слова богу, появата на екзотичната непозната отклони вниманието му. В момента дамата яздеше бавно покрай щандовете и оглеждаше изложените стоки. Всички местни я следяха с погледи — въпросителни или подозрителни, но тя се усмихваше сияещо, сякаш нямаше и капка интелигентност в главата си.

След малко погледът й се устреми към новата шивачка. Тя отговори на погледа й с цялата враждебност на обикновена жена, изправена пред красавица. Значи мис Розабел, въпреки чувството си за приличие, притежаваше разум, за разлика от чужденката. Робърт хвърли бърз поглед към петимата старци, които продължаваха да зяпат с голям интерес. Май шивачката имаше повече ум в главата си от тях. Но нали животът им и без това беше към края си…

Непознатата жена излезе в средата на площада, където се издигаше статуя на Уилиам Хепбърн, прадядото на Робърт, основал селище край брода на реката. Статуята бе поставена върху висока платформа и жената слезе без усилие от седлото.

Естествено. Робърт вече беше сигурен, че тя обича да е в центъра на вниманието.

Непознатата привърза юздата на коня си за железния пръстен, остави двете чанти върху високия подиум и проточи врат, за да огледа множеството, купувачи и продавачи, мъже и жени се стълпиха около нея, любопитни да разберат какво ще им каже. За момент дамата се съсредоточи, докосна сребърния кръст, който висеше на верижка на шията й, пое дълбоко въздух и разпери широко ръце.

— Добри хора от Фрея Крегс, позволете да ви се представя. Аз съм принцеса в изгнание!

Робърт се стресна, после я изгледа невярващо. Как можах да си помисля, че глупостите ще дойдат едва по-късно, укори се той.

Хюина изхъмка презрително.

— Майчице мила!

Хамиш моментално смъкна ръкава на ризата върху отрязаната си ръка. Старият войник си имаше доста слабости, но най-голямата бяха хубавичките жени.

— Виж ти, принцеса! Значи имаме добър вкус!

— Точно така! И съм готов да се обзаложа, че и тя е вкусна! — отговори Джилбърт.

Отново се понесе дрезгав старчески смях. И петимата се радваха много на това приятно разнообразие в иначе монотонния им живот.

Робърт ги изгледа мрачно. Оживеното им бъбрене за миг отклони вниманието му от ставащото в центъра на площада. В следващия миг обаче мнимата принцеса изтърси нещо още по-чудовищно.

— Дошла съм да внеса в живота ви младост, красота и радост!

Робърт се обърна като ужилен към статуята на дядо си. Спомни си какво му бе казал адютантът Валдемар и думите му отекнаха така силно в главата му, та почти повярва, че Валдемар стои до него и шепне в ухото му. „Съдбата ви обича, капитане, защото нито една личност не е влязла в живота ви без причина… Трябва само да откриете коя е тази причина и да използвате личностите като инструменти, за да изпълните волята си. Ще видите, че ще стане точно така!“

В този миг Робърт осъзна защо съдбата беше изпратила тази жена в неговите земи и за каква цел щеше да я използва. Да, той ще я използва като инструмент и тя ще направи, каквото й заповяда, защото той няма да й остави избор. О, да, в края на краищата той ще постигне, каквото иска. Тази желязна решителност бе усвоил в армията.

Въоръжен с непоколебимото си решение, Робърт бавно се запъти през тълпата към статуята, където стоеше принцесата.

Накрая справедливостта все пак щеше да победи.

2

Ако не можеш да видиш слънчевата страна на живота, поизлъскай малко тъмната.

Старците от Фрея Крегс

Принцеса Кларис Джейн Мари Никол Лили пое дълбоко въздух и зачака, докато любопитната тълпа се събираше около подиума.

Хората я гледаха спокойно и изчакващо. Изглеждаха доста мрачни в сивите си и кафяви одежди. Тук и там святкаха червени или руси коси, но повечето жени бяха скрили главите си с кърпи, а мъжете носеха шапки. Селището явно беше заможно, но тя не видя нито една усмивка, нито една пъстра одежда или ярка панделка. Имаше чувството, че хората тук не се радват на живота. Сякаш не виждаха прекрасната светлина на слънцето и не усещаха аромата на цветята, които се продаваха по щандовете.

Май онова, което казваха англичаните, беше вярно: шотландците бяха затъпели и скучни. Тези хора имаха нужда от нея, имаха нужда от онова, което смяташе да им предложи.

Палецът й отново се плъзна по сребърния кръст на шията. Той трябваше да й донесе късмет. През последните месеци съдбата не беше особено благосклонна към нея. Може би причината беше, че мъката, която постоянно я гризеше, накрая се превърна в отчаяние. Отчаянието се просмука в иначе уверения й характер, оцвети гласа и усмивката, даже позата й. Затова бе минала шотландската граница. В Англия вече не я искаха, но нали трябваше да печели пари.

Нямаше право да се провали. От нея зависеше твърде много.

От нея зависеше всичко.

Със сръчността на родена артистка тя премина към лек шотландски акцент.

— Добри хора от Фрея Крегс, аз мога да превърна обикновено момиче в чудна красавица. Да излекувам нечистата кожа. Да накарам бледите бузи да поруменеят и да завоюват мъжкото внимание. Естествено, мога да направя същото и за всеки джентълмен, който има нужда от помощ. Но вие, дами — тя се засмя и намигна към жените, — не намирате ли, че малко сапун прави и най-грозния мъж неустоим?

Няколко по-възрастни жени се изсмяха и смушкаха мъжете си. Те им отговориха с ядно ръмжене.

Кларис отново се усмихна. Винаги се усмихваше и ги гледаше в очите и в крайна сметка те й отговаряха с усмивка. И сега стана така.

— И какво предлагате, мис? — извика тромава жена с огромни гърди.

— Щастие! — отговори Кларис, без да се колебае.

— Мога да си го купя и в кръчмата! — Младежът, произнесъл тези думи, изглеждаше здрав, но мръсните, лошо ушити дрехи издаваха, че не е женен. Той смушка приятелите си и изграчи от удоволствие, но под спокойния поглед на Кларис замлъкна и се изчерви.

— Наистина ли можете? — Тя се обърна към момъка и приятелчетата му и понижи глас. — Утре сутринта, когато се събудите и усетите в устата си паяжини, а леглото ви е самотно и студено, елате при мен и ми кажете, че сте щастлив, за да се посмея.

Погледът й се насочи към красиво момиче с нацупена устичка, което отметна глава назад и я изгледа с внимание.

След като укроти нахалника, Кларис произнесе малката си реч.

— Сигурно се питате коя съм аз, та се осмелявам да твърди, че съм в състояние да облекча любовните ви грижи? Моето име е принцеса Кларис.

Джентълмен на около трийсет години напредваше бавно през тълпата. Усмивката му издаваше неверие и подигравка. Като го видя, Кларис забрави какво искаше да каже. Изпъна рамене и втренчи поглед в лицето

Вы читаете Вълнуващи нощи
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×