му. Стоеше на избраната от самата нея сцена и виждаше само мъжа, който бавно се приближаваше.
Естествено, Кларис беше свикнала с вниманието на зрителите. Всичко, което правеше, начинът, по който се обличаше, предизвикваше това внимание.
Ала този мъж беше различен от другите. И той носеше прости дрехи, но много по-добре ушити, отколкото на хората от селото. Кларис го определи като заможен селянин, а може би и търговец от Единбург. Беше поне с пет сантиметра по-висок от другите мъже на площада и излъчваше неприкрита, почти животинска мъжественост, която събуди дълбоко скритата й женственост. Косата му беше черна. Не тъмнокафява, а черна като черна коприна, която поглъщаше всичко, освен най-ярката слънчева светлина, придаваща й сребърен отблясък. Обруленото от ветровете лице изглеждаше кораво. Очевидно беше видял много свят и видяното не му харесваше. Имаше орлов нос, силна брадичка, а очите му… Ох, тези очи!
Кларис поиска да отвърне поглед, но не й се удаде.
Ако беше поетеса, сигурно щеше да съчини стихотворение за тези очи. Ясни, сияещо-сини като кралски сапфири, обковани със злато. Очи, които я оглеждаха с такава самоувереност, че тя веднага разбра: този мъж умееше да дарява удоволствие на жените и щеше безогледно да използва знанията си, отново и отново, докато се изтощи или и двамата останат без сили от радостите, които си даряват взаимно.
Кларис не искаше този вид внимание. Не искаше да се бори срещу този вид изкушение. Никога не се отдаваше на кокетство и не си позволяваше волности като други млади жени. Не смееше. Затова трябваше да се погрижи да стои далече от този мъж.
Макар и с мъка, тя отдели погледа си от неговия.
— Да — каза тя, — аз съм една от изчезналите принцеси. Моята страна е изгубена, семейството ми е разпръснато, но не мога да избягам от съдбата си. А вие, добри хора от Фрея Крегс, знаете ли каква е тази съдба?
Казваше тези думи вече пет години и веднага забеляза, че по-чувствителните са се хванали в мрежата й. Няколко слушатели в тълпата поклатиха глави.
— Принцесата — обясни Кларис, насочила поглед към тях, — е родена с една единствена цел. Да се омъжи за принц.
Над множеството се понесе вълна от смях. На много лица изгряха усмивки, но при старите, по-опитните, тези усмивки бяха грозни и цинични. Младите бяха смутени и показваха плах интерес. Твърде малко бяха онези, които проявиха само любопитство.
— Искате ли да ви помогна да намерите принца? — Кларис пристъпи към края на подиума и драматично понижи глас.
— Веднага ще ви призная, че в днешно време твърде рядко се срещат принцове.
Хората се разсмяха още по-силно.
— Когато бях дете, се постараха да втълпят в главата ми едно правило: намери своя принц и се омъжи за него. Не се задоволявай с обикновен мъж. За съжаление не мога да го направя, затова използвам таланта си, за да помогна на вас, дами, да уловите своя принц. В тези чанти — тя посочи торбите от седлото — съм скрила кралски тайни от целия свят. Естествено — Кларис нарочно спусна ъгълчетата на устните си, — ще трябва да ви взема малко пари за тях. Принцесите в изгнание също трябва да ядат. — Повиши глас и продължи: — Но както виждате, аз не съм спечелила състояние от средствата които предлагам, и не искам много за услугите си. Освен това ви гарантирам успех.
Сега вече всички я слушаха внимателно.
Почти всички.
Няколко души стояха със скръстени ръце под гърдите. Красивата жена пред кръчмата. Дребен мъж на средна възраст със зъл поглед и гняв в сърцето, вледенено като айсберг. Висока, тъжна жена с увиснали рамене. От тези хора можеха да се очакват трудности… но в края на краищата именно те щяха да й помогнат да продаде кремовете и мехлемите си.
Грамадният джентълмен я наблюдаваше неотстъпно. Очевидно се забавляваше. Беше абсолютно непознат за Кларис и въпреки това тя имаше чувството, че го познава отнякъде. Може би от сън… или от неизпълнено желание.
Не, не го харесваше. Никак.
Постара се да прогони мислите за него и се усмихна, очаквайки забележките, които неизбежно щяха да последват.
Първа беше кръчмарката.
— Трябва да призная, че имате добър език. Но по-добре ни покажете какво умеете!
От средата на навалицата се обади дребен мъж:
— Сигурен съм, че не може да направи нищо от онова, което твърди!
Тъжната дама мълчеше, но едва забележимо се отдръпна, сякаш искаше да се дистанцира от тълпата.
— Не мога ли? — Кларис се обърна към младата шивачка, която стоеше точно пред нея, потънала в мислите си. — Как е вашето име, мис?
Момичето се стресна и вдигна глава, надявайки се Кларис да е имала предвид друга.
— Моето… как се казвам ли?
— Не се страхувайте — окуражи я принцесата. — Кажете ни името си.
— Аз… казвам се… аз съм мис Ейми Розабел.
— Качете се при мен, мис Розабел.
Младата шивачка сведе глава и едновременно я поклати. Очевидно беше много плаха.
Кларис не прие отказа й. Обърна се отново към навалицата и помоли:
— Хайде, хора, вдъхнете малко смелост на младата дама.
Няколко младежи изръкопляскаха ободрително. Мис Розабел се покачи колебливо на подиума и застана до Кларис. Беше поне с пет сантиметра по-висока от нея, но раменете й бяха толкова увиснали, че изглеждаше по-дребна. Тъмната коса беше пригладена назад и подчертаваше тесния нос и острата брадичка. Имаше сенки под очите, кожата й беше отпусната и белезникава, а кафявата вълнена рокля беше просто ужасна.
За Кларис бе очевидно, че момичето има спешна нужда от помощ.
— Мис Розабел — заяви уверено тя, — ще направя от вас истинска красавица!
Шивачката се уви плътно във вехтия шал и поклати глава.
— Не, мис. Благодаря ви, но не искам.
Кривокракият мъж с грозен поглед и зачервени бузи се изсмя лаещо.
— Нямате късмет. Тази си е грозна и нищо не може да я промени.
Мис Розабел вдигна шала към устните си. Няколко жени в навалицата й закимаха съчувствено. Кларис закрилнически сложи ръка на рамото й.
— Сър, обзалагам се с вас на десет фунта, че ще я направя красива.
Мъжът излезе напред.
— Готово! Хайде да видим как ще я разкрасите тук, пред нас! — Изпухтя презрително и направи широк жест.
Винаги се намираше някой като него, за да й помогне. Кларис очакваше да чуе точно тези думи. Наведе се леко и попита:
— А как е вашето име, сър?
Мъжът скръсти ръце под гърдите си.
— Казвам се Били Макбейн, но това изобщо не ви засяга.
— Питам се, Били, дали не трябва да разкрася и вас? — Гръмнаха смехове и Кларис кимна доволно. Това бе доказателство, че не е изгубила умението си да разгадава характерите на хората. Дребният ръст и некрасивото лице правеха Били враждебен и сприхав и никой от местните хора не го обичаше. Кларис видя как той стисна ръце в юмруци и бързо продължи: — О, разбирам, вие сте борец, и то най-добрият във Фрея Крегс, готова съм да се обзаложа!
Дребосъкът отпусна ръце, вирна брадичка и се потупа по мършавите гърди. Ала в присвитите очи все така святкаше злоба.
— Точно така, аз съм борец и ще направите добре да не го забравяте, мис!
Кларис притисна ръка към сърцето си с отработен жест.
