— Само това? — възкликна с тъжен глас Лудвиг. — Щом е само това, можеше да го каже по-спокойно. Колко пари сме изгубили?
— Не помниш ли? — попита го Петър. — Всеки сложи по десет гулдена. В кесията имаше шестдесет гулдена. Аз съм най-големият глупак на света, даже малкият Схимълпенинк щеше да бъде по-добър капитан. Иде ми да се пръсна от яд, загдето така ви разочаровах.
— Ами пръсни се! — сопна се Карл и добави: — Пфу! На всички е ясно, че е станало случайно, но това не оправя нещата. Трябва да се сдобием с пари, ван Холп, дори ако се наложи за тази цел да продадеш прекрасния си часовник!
— Да продам майчиния си подарък за рождения ден? Никога! Ще си продам палтото, шапката — всичко, само не часовника.
— Е, стига, стига — каза Йакоп приятелски, — прекалено голям въпрос направихме. Можем да се върнем у дома и след ден-два отново да потеглим.
— На тебе може и да ти дадат още една монета от десет гулдена — каза Карл, — но за другите няма да е толкова лесно. Върнем ли се, там и ще си останем — бъди сигурен!
Капитанът, който нито за миг не изгуби благородството си, се възмути и възкликна:
— Нима мислите, че ще ви накарам да страдате заради моята небрежност? В касичката си у дома имам три пъти по шестдесет гулдена!
— О, моля за извинение — побърза да каже Карл и добави мрачно; — Не виждам друг начин, освен да се приберем гладни.
— Аз имам по-добър план! — каза капитанът.
— Казвай! — завикаха всички.
— Колкото и лоша да е работата, да не се отчайваме и да се приберем достойно, като мъже — каза Петър и видът му беше толкова горд и красив, когато обърна откритото си лице и ясните си сини очи към тях, че момчетата се заразиха от духа му.
— Ура за капитана! — завикаха те.
— Е, момчета, не е лошо да си кажем, че в края на краищата Брук е едно прекрасно място и че искаме да стигнем там след два часа. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме! — извикаха всички и се спуснаха към канала.
— Слагайте кънките! Готови … Ей, Йакоп, дай да ти помогна! Така … Едно, две, три — старт!
И лицата на момчетата, които си тръгваха от Харлем по дадения сигнал, бяха весели почти толкова, колкото когато влизаха в града начело с капитан Петър преди половин час.
ГЛАВА XIV
ХАНС
— Дондър ен бликсъм37 — извика ядосано Карл, когато групата се беше отдалечила едва на двадесет ярда от градската врата. — Та това е оня дрипльо с дървените кънки и с кърпените кожени панталони. По дяволите, все него ли ще виждаме! Цяло щастие ще бъде — добави той с най-подигравателния тон, който се осмеляваше да използува, — ако капитанът не ни заповяда да спрем и да се ръкуваме с него.
— Вашият капитан е ужасен човек — засмя се Петър, — но ти напразно биеш тревога, Карл — никъде между кънкьорите не мога да открия твоя въшльо. А, ето го! Какво ли се е случило с това момче?
Клетият Ханс! Лицето му беше побледняло, устните — стиснати. Караше кънките като човек, който се е събудил след страшен сън. Точно когато минаваше край тях, Петър му извика:
— Добър ден, Ханс Бринкър! Лицето на Ханс веднага светна.
— Ах, господине, вие ли сте? Добре, че ви срещнах.
— Както винаги е нагъл — изсъска Карл Схомъл, като профуча край момчетата, които явно възнамеряваха да се повъртят около капитана.
— Радвам се да те видя, Ханс — сърдечно каза Петър, — но изглеждаш угрижен. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Имам си грижи, господине — отговори с наведени очи Ханс. После ги вдигна и изглеждаше почти щастлив: — Но в случая аз, Ханс, мога да помогна на господин ван Холп.
— Как така? — попита Петър направо, съвсем по холандски — без да се опитва да прикрие изненадата си.
— Като ви дам това. — И Ханс му протегна изчезналата кесия.
— Ура! — завикаха момчетата и забравили за топлите джобове, размахаха радостно премръзналите си ръце. Петър обаче каза само: „Благодаря ти, Ханс Бринкър!“ с такъв глас, че на Ханс му се стори, че самият крал е коленичил пред него.
Викът на развеселените момчета стигна до скритите под шапката уши на изискания млад господин, който се пързаляше към Амстердам, препънат под тежкия товар на гнева. Всяко друго момче веднага би завило обратно, за да побърза да задоволи любопитството си. Но не и холандчето. Карл спря и без да поглежда назад, се почуди какво ли чак толкова се беше случило. Постоя така неподвижно, докато не реши, че само възможността да се снабдят с храна би ги накарала да викат „ура“ толкова радостно. Тогава се обърна и бавно се запързаля към възторжените си другари.
В това време Петър беше дръпнал Ханс настрани.
— Откъде разбра, че кесията е моя? — попита той.
— Нали ми платихте вчера три гулдена, загдето направих герданчето от липа, за да си купя с тях кънки.
— Да, вярно.
— Тогава видях жълтата ви кожена кесия.
— А къде я намери днес?
— Сутринта излязох от къщи прекалено угрижен и не внимавах къде карам. Спънах се в някакви трупи и докато си разтривах коляното, видях кесията ви почти скрита под едно дърво.
— Значи там! Сега си спомням — точно когато минавахме край трупите, измъквах от джоба си шала и сигурно заедно с него съм изръсил кесията. Ако не беше ти, Ханс, нямаше да я видя повече …
И като изсипа съдържанието, Петър каза:
— Затова трябва да ни направиш това удоволствие да поделим парите.
— Не, господине — отговори Ханс. Каза го с тих глас, скромно, без преструвка, но Петър се почувствува някак виновен и прибра обратно среброто без повече приказки.
„Харесва ми това момче — какво значение има дали е богато, или бедно?“ — помисли си той и каза на глас:
— Мога ли да те попитам каква е грижата ти, Ханс?
— Ах, историята е много тъжна, пък и без това се задържах много. Отивам в Лейдън да видя известния доктор Букман …
— Доктор Букман ли? — възкликна учудено Петър.
— Да, господине, и не трябва да губя нито миг. Сбогом!
— Почакай, и аз съм натам. Хайде, момчета! Нали ще се върнем в Харлем?
— Да! — извикаха с въодушевление момчетата и потеглиха.
— Виж какво — каза Петър, като доближи Ханс и двамата се понесоха по леда толкова свободно и леко, сякаш не усещаха, че се движат, — ние се каним да спрем в Лейдън и ако отиваш там само с поръчение до доктор Букман, бих могъл да изпълня поръчката вместо тебе. Момчетата ще са прекалено уморени, за да стигнем толкова далече още днес, но ти обещавам да го намеря утре рано сутринта, ако е в града.
— Ах, господине, наистина ще ми услужите. Не че ме плаши разстоянието, но не искам да оставя мама сама за дълго.
— Болна ли е?
— Не, господине. Татко е болен. Може би сте чували. От много години е без разсъдък — още от времето, когато построиха голямата мелница Схолосен. Но телом е здрав и силен. Снощи мама коленичила да раздуха торфа — единственото удоволствие на татко е да седи и да гледа как се разгарят въглените, затова мама ги раздухва час по час, за да го зарадва. Преди да стане, той скочил върху й като някакъв великан, сграбчил я и я сложил над огъня, като все се смеел и клател глава. Аз бях на канала, но чух мама
