господина до прозорците. Бен беше склонен да мисли, че и тези лица са автомати като движещите се градински фигури в Брук — защото и двамата бавно кимнаха по един и същ начин, след което продължиха заниманията си съсредоточено и сковано, като че ли ги управляваше някакъв механизъм. На равни интервали старецът пуфкаше с лулата, а неговата старица потракваше с куките, сякаш бяха движени от скрити вътре в тях колелца. Дори димът, който наистина излизаше от неподвижната лула, не беше достатъчно доказателство, че това са живи хора.
Но румената девойка … Ах! Как се разтича тя! Даде на момчетата полирани столове с високи облегалки, за да седнат; разпали огъня и той пламна, сякаш дишаше; накара Йакоп Поот почти да се разплаче от щастие, когато донесе огромен квадратен сладкиш с джинджифил и пръстена кана кисело вино! Колко се смя тя и как одобрително кимаше, докато гледаше момчетата как ядат като диви зверчета, научени на добро поведение, и колко изненадана беше, когато Бен възпитано, но твърдо отказа да си вземе черен хляб и кисело зеле … Как издърпа ръкавицата на Йакоп, скъсана на палеца, и я закърпи пред очите им, като накрая прехапа конеца и докато го късаше, каза през зъби: „Сега ще ти бъде по-топло!“ Как стисна поред ръцете на момчетата и (като хвърли виновен поглед към женския автомат) колко настояваше да напълнят джобовете си с парчета сладкиш!
През цялото това време куките потракваха, а лулата равномерно пуфтеше.
Момчетата продължиха пътя си и не след дълго пред погледа им се появи Званънбърхският замък с тежката си фасада и кулите над портите, украсени със скулптури на лебеди.
— Халфвех36, момчета — каза Петър. — Сваляйте кънките.
— Разбираш ли — обясняваше Ламберт на другаря си, — тук Ей се влива в Харлемското езеро и обстановката е доста опасна. Нивото на реката е с пет стъпки по-високо от земната повърхност — затова дигите и механизмите на шлюзите трябва да са много издръжливи, в противен случай веднага ще се наложи да спират водата. Казват, че шлюзите тук са с особени приспособления — ще минем по дигите и ти с очите си ще се увериш. Известно е, че пролетните води на езерото имат чудната способност да избелват, както никъде другаде в света — всички големи работилници за избелване на платове в Харлем ги използуват. Не съм запознат много с това, но мога да ти разкажа нещо от собствен опит.
— Какво?
— Езерото е пълно със змиорки — най-големите, каквито можеш да си представиш. Често съм идвал да ги ловя тука — направо чудовищно големи са! Казвам ти — понякога силата им е колкото на човек — могат да ти изкълчат ръката, ако не си нащрек. Ама ти май не се интересуваш от змиорки, а? Замъка си го бива, нали?
— Да. А защо там са сложени лебеди? Означават ли нещо? — попита Бен, загледан в каменните кули.
— Холандците направо благоговеят пред лебедите. Замъкът е кръстен на тях — Званънбърх означава Лебедовия замък. Толкова мога да ти кажа. Мястото е много важно, защото тук заседават мъдреците по въпросите на дигите. Някога в този замък е живял прославеният Кристиан Брюнинс.
— А кой е той?
— Петър би могъл да ти отговори по-добре от мене, ако знаеше английски или ако не се бояхте толкова да не измените на матерния си език — каза Ламберт. — Но аз често съм чувал от дядо си за Брюнинс. Никога не му омръзва да разказва за великия инженер — колко способен бил, колко учен, как когато умрял, цялото населшие го оплаквало като скъп приятел. Бил член на множество научни дружества и завеждащ държавния отдел, на който била поверена грижата за дигите и за другите защитни съоръжения за борба е морето. Безбройни са подобренията, които направил по дигите, шлюзите, водните мелници и какво ли не. Ние, холандците, смятаме великите ой инженери за най-големите си благодетели. Брюнинс е умрял отдавна, в негова чест е издигнат паметник в Харлемската катедрала. Виждал съм портрета му и мога да ти кажа, Бей, че има направо благороден вид. Нищо чудно, че замъкът му изглежда толкова строг и величествен, От голямо значение е, че такъв е бил домът на този човек!
— Прав си, наистина — каза Бен. — Мисля си, ван Моунън, дали ти и аз някога ще дадем на някоя стара сграда правото да изглежда величествена … Ех! Много неща има още за правене на света и някои от сегашните момчета ще трябва да ги правят. Я си оправи каишката на обувката, Моунън, разкопчала се е.
ГЛАВА XIII
БЕДА
Наближаваше един часът, когато капитан ван Холп и отрядът му влязоха във внушителния стар град Харлем. От сутринта бяха изминали почти седемдесет мили и все още се чувствуваха бодри като орлета. Всички — от най-младия (Лудвиг ван Холп, едва четиринадесетгодишен) до най-големия — който без съмнение беше забележителният им капитан — ветеран на седемнадесет години — бяха на едно мнение: че това е най-веселото време в живота им. Разбира се, Йакоп Поот доста се задъхваше последните една-две мили и сигурно му беше време да си подремне, но и той беше толкова жизнерадостен, че би могъл да измине още дванадесет мили. Даже Карл Схомъл, който много се беше сближил с Лудвиг по време на екскурзията, забрави лошия си нрав. Самият Петър пък беше най-щастливият между щастливите — пееше и свирукаше толкова радостно, докато се носеше на кънките, че дори и потъналите в мисли минувачи се усмихваха, като го чуеха.
— Е, момчета! Наближава време за обяд — каза той, когато стигнаха до една гостилница на главната улица. — Не може да минем само със сладкиша на хубавата девойка.
И капитанът пъхна ръце в джобовете си, готов сякаш да каже: „А с тези пари може да се изхрани цяла армия!“
— Ей! — извика Ламберт. — Какво му стана на тоя човек?!
Пребледнял и ококорен, Петър шареше с ръце по куртката и панталоните, като че ли беше получил внезапно пристъп на лудост.
— Лошо му е! — извика Бен.
— Не, изгубил е нещо — каза Карл.
Петър промълви едва-едва: „Кесията! С всичките ни пари! Няма я…“
За миг момчетата така се слисаха, че не проро-ниха дума. Накрая Карл рече сърдито:
— Глупаво беше да даваме всичките пари на един човек. Още тогава ви казвах. Я виж в другия джоб!
— Гледах — няма ги.
— Я разкопчай сакото!
Петър се подчини машинално. Дори свали шапката си и погледна в нея? после трескаво започна да бърка в джобовете си.
— Няма ги, момчета — каза той отчаяно. — Нито ще обядваме, нито ще вечеряме. Какво да правим? Не може да продължим без пари. Ако бяхме в Амстердам, щях да намеря колкото ни трябват, но в Харлем няма от кого да взема дори стайвър. Не познавате ли тук човек, който да ни даде няколко гулдена?
Момчетата се спогледаха и всеки видя пет недоумяващи лица. После някакво подобие на усмивка обиколи кръга, но тъжно угасна, щом стигна Карл.
— Не става така — ядосано изрече той. — Познавам някои, хора тук, при това богати, но татко здравата ще ме натупа, ако заема дори грош. Над портата на лятната ни къща е написал: „Честният човек не взема назаем“.
— Хъм! — рече Петър, който в момента съвсем не одобряваше тази мъдра мисъл.
Изведнъж момчетата усетиха, че страшно огладняват.
— Моя пеше грешката — каза виновно Йакоп на Бен. — Пръф ас касах фсички момшета та си слошат кесиите в парите на фан Холп, не, опратното …
— Глупости, Йакоп! За добро си го предложил. От бодрия глас, с който Бен изрече това, двамата ван Холпови и Карл се досетиха, че ще предложи план, който ще спаси положението.
— Казвай, казвай какво говориха, ван Моунън! — крещяха те.
— Бен каза, че Йакоп не е виновен за изгубването на парите, че за добро е предложил на ван Холп да събере парите на всички в кесията си.
