— Така си и знаех — простена тихичко Лудвиг. — Бен вече разправи на Ламберт нещо изключително за лалетата. Знаех си.
— Наистина — продължи Ламберт, — като гледаш леха с цъфнали лалета, които се поклащат и полюляват от вятъра, можеш да си въобразиш, че са живи същества. Случвало ли ти се е?
— Не. Прави ми впечатление, ван Моунън, че вие, холандците, и до ден днешен много обичате това цвете.
— Така е. Градина без лалета не е градина — аз самият мисля, че това е най-красивото цвете. Чичо ми има от най-хубавите разновидности в градината на лятната си къща от другата страна на Амстердам.
— Не живееше ли чичо ти в самия град?
— В града живее, но лятната му къща е на няколко мили извън града. Има и друга, построена е отвъд реката. Минахме край нея, когато влизахме в града. Всички в Амстердам при възможност си правят летни къщи.
— А живеят ли понякога там? — попита Бен.
— Не, за бога! Това са малки постройки, в които могат да прекарат няколко часа през летните следобеди. На южния бряг на Харлемското езеро има много красиви къщи. Сега обаче започнаха да отводняват езерото, за да правят полдери, и няма да е толкова весело. Между другото, откакто сме тръгнали, минахме край няколко такива къщички с червени покриви. Сигурно си ги забелязал — с малки мостчета, езерца, градинки и надписи над портите.
Бен кимна.
— По това време не са особено живописни — продължи Ламберт, — но когато се затопли, изглеждат чудесно. Щом върбата напъпи, чичо ми ходи до лятната си къща всеки следобед. Подрямва си, пуши с лулата, а леля плете, поставила краката си върху мангала — колкото и горещ да е денят; братовчедка ми Рика и момичетата ловят риба направо от прозорците или бъбрят с приятелите си, които минават с лодки по езерото; най-малките играят наоколо или висят по мостчетата над рововете. После пият кафе със сладки, а на масата е сложен голям букет от водни лилии. Повярвай ми, много е приятно, само че (и това между нас да си остане) макар да съм роден тука, никога няма да свикна с миризмата на застояла вода, с каквато са пропити повечето летни къщи. Почти няма къща, която да не е построена край ров. Възможно е да ми прави такова впечатление, защото съм живял дълго в Англия.
— Сигурно и аз ще го усетя — каза Бен, — когато снегът започне да се топи. Ранната зима сякаш заради мене е покрила тези „ароматни“ води — крайно благодарен съм й. Холандия без великолепието на кънките изобщо нямаше да ме привлича.
— Колко малко приличаш на Поотови — възкликна Ламберт, който се вслушваше в разговора недоволно, — а пък сте братовчеди, колко странно!
— Братовчеди сме наистина или поне винаги сме се смятали за братовчеди, но не сме особено близки. Бабите ни са били сестри от различни майки. По моя линия родът е английски, а по негова — изцяло холандски. Нали разбирате — старият дядо Поот се е женил два пъти и аз съм потомък от английската му жена. Йакоп обаче ми харесва повече от половината ми английски братовчеди, взети заедно. Той е най- преданото и добронамерено момче, което познавам. Колкото и странно да звучи, баща ми съвсем случайно се запознал с бащата на Йакоп по време на едно служебно посещение в Амстердам. От дума на дума стигнали до роднинството си — между другото, разговаряли на френски, пък и досега продължават да си пишат на този език. Чудни работи стават по света! Сестра ми Джени би зяпнала от учудване, ако види какво прави понякога леля Поот. Леля е истинска дама, но е толкова различна от мама. Пък и къщата, мебелите, начинът на живот — всичко е толкова различно.
— Разбира се — съгласи се Ламберт с доволство, сякаш искаше да каже, че едва ли другаде по света може да съществува такова съвършенство, каквото има в Холандия, — Когато се върнеш, още повече ще има да разправяш на Джени.
— Така е. Мога да добавя само това — ако чистотата е добродетел почти колкото набожността, в Брук няма от какво да се боят. Това е най-чистото място, което съм виждал. Даже леля Поот, макар да е богата, половината ден чисти и къщата й изглежда като току-що лакирана. Писах вчера на мама, че непрекъснато виждам двойника си, опрял крака в краката ми, върху полирания под на сто-лозата.
— Двойника си? Не разбирам какво искаш да кажеш.
— О, отражението си, образа си, Бен Добс номер две.
— А, ясно — възкликна ван Моунън, — А влизал ли си някога в огромния салон на леля си? Бен се засмя.
— Само веднъж — в деня, когато пристигнах. Йакоп казва, че няма да ми се удаде случай да го видя отново преди сватбата на сестра му Кенау през седмицата след Коледа. Татко ми разреши да остана, за да присъствувам на голямото събитие. Всяка събота леля Поот и дебеланката Каат влизат в салона и метат, лъскат, търкат. После пускат завесите и го затварят до следващата събота. А дотогава жива душа не прекрачва прага му, но както казва леля, независимо от това трябва да се прави „схонмакън“35.
— Голямо чудо. Така правят с всеки салон в Брук — каза Ламберт. — А какво ти е мнението за механичните фигури в градината на съседите им?
— О, добре са направени. Сигурно през лятото, когато пускат лебедите да плават в езерото, те са съвсем като живи, обаче онзи мандарин в ъгъла, който си клати главата под кестените, е направо смешен — сигурно и децата му се подиграват. Освен това градината е разделена на парцели, а дърветата са подрязани и боядисани. Прощавай, ван Моунън, обаче аз сигурно никога няма да се науча да се възхищавам от холандския вкус.
— Трябва да мине време — отговори Ламберт снизходително, — за да свикнеш. В Англия видях много неща, които ме възхитиха, и се надявам, че ще ме изпратят с тебе на връщане, за да уча в Оксфорд, но като цяло предпочитам Холандия.
— Много естествено — каза Бен напълно одобрително. — Що за холандец щеше да си, ако не я предпочиташе. Няма нищо по-хубаво от това да обичаш родината си. Странно е все пак да изпитваш толкова топли чувства към толкова студено място. Ако не се движехме, направо щяхме да замръзнем.
Ламберт се засмя.
— Защото кръвта ти е английска, Бенджамин. На мене не ми е студено. Погледни и кънкьорите по канала: почервенели са като макове, но са щастливи като лордове. Ей! Добри ми капитане — извика Ламберт на холандски, — какво ще кажеш да спрем в ей онази ферма и да си стоплим краката?
— На кого му е студено? — попита Петър, като се обърна.
— На Бенджамин Добс.
— Сега ще се стопли!
И групата получи заповед да спре.
ГЛАВА XII
ПО ПЪТЯ ЗА ХАРЛЕМ
Като приближаваха вратата на фермата, момчетата внезапно се озоваха в средата на една живописна семейна сцена. Широкоплещест холандец се втурна навън, следван от милата си вроу, която сръчно го налагаше, стиснала дългата дръжка на тигана. Изразът на лицето й никак не обещаваше гостоприемство, затова момчетата благоразумно решиха да идат някъде другаде, за да стоплят краката си.
Следващата къща беше по-приветлива. Отгоре имаше яркочервени керемиди, покриващи и обора за кравите, който изглеждаше чист (доколкото това изобщо е възможно) и беше прилепен до главната сграда. Една спретната старица с благ вид седеше до единия прозорец и плетеше, зад другия се различаваше смътно профилът на дебел човек с лула в устата, седнал зад светещите от чистота стъкла и снежнобялото перде. В отговор на тихото почукване на Петър горната половина на вратата (срязана през средата) беше отворена от светлокоса румена девойка в празнични дрехи, която попита какво искат.
— Можем ли да влезем да се постоплим, госпожице? — каза учтиво капитанът.
— Разбира се, чувствувайте се като у дома си — беше нейният отговор и долната половина на вратата плавно се съедини с отворената горна част. Преди да влезе, всяко момче дълго и старателно си изчисти краката на грубата изтривалка, после отправи възможно най-дълбокия поклон към старата госпожа и
