искрено презират тези, които пропускат да изтрият подметките на обувките си до блясък, преди да прекрачат прага, а на някои места очакват от посетителите да събуят обувките си, преди да влязат.
В мемоарите си „Какво се случи в християнския свят от 1672 до 1679 година“ сър Уилиам Темиъл26 описва историята на известен съдия, който се канел да посети една дама в Амстердам. Вратата му отворила млада яка холандка и на един дъх изрекла, че дамата е у дома, но че обувките на господина не са твърде чисти. Без да каже дума повече, тя сграбчила смаяния посетител за ръцете, метнала го на гръб, пренесла го така през две стаи, оставила го в началото на стълбите, взела намиращите се там чехли и ги обула на краката му. Едва тогава — не по-рано — тя му съобщила, че госпожата е на горения етаж и че той може да се качи при нея.
Когато Бен се пързаляше с приятелите си по оживените градски канали, трудно му бе да повярва, че отпуснатите холандци, които виждаше край себе си така лениво да пушат лулите си, че би могъл да грабнеш и шапките от главите им, без да се съпротивляват, са били причина за толкова бурни събития; че наистина са потомци на храбрите, предани герои от холандската история, за които беше чел.
Както се носеха леко по пътя, Бен разказа на ван Моунън за „погребалния бунт“, който бил вдигнат в Амстердам през 1696 година. По улиците наизлезли не само мъже, но и жени и деца; наредили се като погребално шествие и преминали през града, за да покажат на кмета, че няма да приемат въведените нови наредби за погребване на мъртъвците. Накрая станали толкова невероятно много и така заплашвали сигурността на града, че кметът с радост отменил обидните наредби.
— Ето на този ъгъл — каза Иакоп, посочвайки едни големи сгради — преди петнадесет години пропаднали в тинята големите житни складове. Били солидни постройки, върху здрави основи, но вътре имало над седемдесет хиляди центнера27 жито и това ги срутило.
Йакоп обикновено разказваше по-къси истории, затова спря да си почине.
— Окъде знаеш, че вътре е имало седемдесет хиляди центнера жито? — попита заядливо Карл. — По това време още си бил в пелени.
— От баща си знам — натъртено каза Йакоп. Като се изправи на крака с усилие, той продължи: — Бен се интересува от картини. Да му покажем нещо.
— Добре — съгласи се капитанът.
— Ако имахме време, Бенджамин — каза на английски Ламберт ван Моунън, — щях да те заведа до Градския дом — до Статхъйс. Да знаеш само върху какви основи са го строили! Използували са почти четиринадесет хиляди кола, забити на седемдесет стъпки в земята. Искам обаче да ти покажа друго — голямата картина на ван Спейк, който вдига във въздуха кораба си. Велика картина!
— Ван кой? — попита Бен.
— Ван Спейк. Не си ли спомняш? Сражението с белгийците било в разгара си, когато разбрал, че те ще надвият и ще завладеят кораба му, затова го взривил — заедно със себе си, — за да не попадне в ръцете на врага.
— Не е ли станало това с ван Тромп?28
— О, не. Ван Тромп е друг храбрец. Неговият паметник е на делфтското пристанище — там, откъдето пилигримите29 са взели кораба за Америка.
— Добре де, какво е направил ван Тромп? Не беше ли той велик холандски адмирал?
— Да, участвувал е в повече от тридесет морски битки. Победил испанския флот, английския флот, а после привързал към върха на мачтата си метла — да покаже, че е „измел“ англичаните от моретата.
Трябва да си холандец, за да побеждаваш, моето момче!
— Чакай! — извика Бен. — Това за метлата не го знам, обаче накрая англичаните му надвиват. Сега си спомням ясно. Убиват го някъде край холандските брегове в победно за английския флот сражение. Лоша работа — дяволито добави Бен, — нали?
— А! Какво става с нас? — възкликна Ламберт и смени темата. — Виж ти! Всички са отишли далече напред — освен Йакоп. Леле, колко е дебел! Няма да издържи и половината път.
Разбира се, Бен с удоволствие се пързаляше редом с Ламберт, който, макар чистокръвен холандец, беше учил недалече от Лондон и с еднаква лекота говореше английски и холандски, но не изпита съжаление, когато чу капитан ван Холп да вика:
— Сваляй кънките! Стигнахме музея!
Музеят беше отворен, този ден с безплатен вход. Влязоха вътре, като влачеха крака — както правят момчетата, когато им се отдаде случай да чуят звука от търкащите се по полирания под подметки.
Този музей всъщност представлява картинна галерия, където са изложени едни от най-хубавите произведения на холандските живописци, както и почти двеста сбирки с редки гравюри.
Бен веднага забеляза, че някои картини са закачени на табла, прикрепени с панти към стените. Можеха да се дърпат напред като щори и така изобразеното да се види в най-подходящата светлина. Това откритие им послужи добре, когато разглеждаха неголяма композиция от Херард Доу, наречена „Вечерното училище“, и така можаха да видят изкусно изписаните подробности и чудния начин, по който картината изглеждаше осветена, като че беше прозорец. Петър се възхити от красотата на друга картина от Доу, наречена „Отшелникът“, и разказа на момчетата няколко интересни случки от живота на художника, роден в Лейдън през 1613 година.
— Цели три дни рисувал една дръжка на метла! — като ехо повтори изуменият Карл, когато капитанът даваше пример колко бавно е работил художникът.
— Да, драги господине, цели три дни. Говорят, че като правил портрета на една дама, пет дни довършвал ръката й. Нали виждате колко ясно е изрисувано и най-дребното нещо на тази картина. Пазел недовършените произведения внимателно покрити, а боите прибирал в добре затворени кутии веднага щом приключвал работата за деня. Знаело се, че ателието му било не по-голямо от кутия за шапки. Художникът винаги влизал вътре на пръсти и тихо присядал, преди да се залови да рисува — докато прахът, вдигнал се при влизането му, не се уталожвал. Някъде съм чел, че под увеличително стъкло картините му изглеждат още по-хубави. Толкова си напрягал очите, за да изписва разните подробности, че се принудил да сложи очила, преди да навърши тридесет години. Когато станал на четиридесет, едва виждал, за да рисува, и никъде не можел да намери очила, които да помогнат на зрението му. Накрая една бедна немска старица го накарала да опита нейните. Те му станали напълно и така той можал да продължи да рисува не по-зле от преди.
— Хъм! — възкликна недоверчиво Лудвиг. — Това е вече прекалено! А тя какво е правила без очила?
— О — засмя се Петър, — най-вероятно е имала още едни. Иначе не би го карала толкова настойчиво да ги вземе. Той бил толкова благодарен, че й нарисувал очилата заедно с калъфката и тя продала картината на един кмет срещу годишна издръжка, от която живяла в спокойствие до края на дните си.
— Момчета — високо прошепна Ламберт, — елате да видите този „Лов на мечки“.
Това беше прекрасна картина от Поул Потър — холандски живописец от седемнадесети век, който създал прекрасни творби още преди да навърши шестнадесет години. Момчетата й се възхищаваха, защото темата им допадаше. Те безразлично отминаха шедьоврите на Рембранд30 и ван дър Хелст31, затова пък изпаднаха във възторг пред една грозна картина от Ван дъ Венъ, представляваща морска битка между холандците и англичаните. Те стояха като омагьосани и пред една картина, изобразяваща две дребосъчета — едното ядеше супа, а другото — яйце. Главното достойнство на това произведение беше, че малкият любител на яйца щастливо беше размазал жълтъка по лицето си — и това ги радваше.
Следващото, което имаше честта да привлече вниманието им, беше едно прекрасно представяне на „Празника на свети Никлас“.
— Погледни, ван Моунън — каза Бен на Лам-берт. — Възможно ли е нещо да бъде изобразено по-добре от лицето на това момче? Изглежда така, сякаш знае, че заслужава камшик, но все се надява, че свети Никлас не го е усетил. Такива картини харесвам аз — в които да се разказва някаква случка.
— Хайде, момчета! — извика капитанът. — Десет часът е, време е да потегляме!
И те забързаха към канала.
— Слагайте кънките! Готови ли сте? Едно, две … ей, къде е Поот?
