Да … наистина, къде беше Поот?
На около десет ярда от тях в леда бе изсечена квадратна дупка. Петър я забеляза и без обяснения бързо се плъзна към нея. Разбира се, всички го последваха.
Петър надникна вътре — останалите също надникнаха. И се спогледаха разтревожено.
— Поот! — изкрещя Петър, като отново надникна в дупката. Пълно мълчание. Черната вода беше неподвижна, повърхността й вече се беше загладила.
Ван Моунън попита тайнствено Бен:
— А не беше ли припадал веднъж Поот?
— Божичко — ами разбира се! — отговори Бен, силно уплашен.
— Тогава нека се надяваме, че е получил припадък в музея!
Момчетата схванаха мисълта му. След миг всички бяха смъкнали кънките си. Петър запази присъствие на духа, загреба с шапката си вода от дупката и всички хукнаха презглава на помощ.
Да… Те наистина завариха клетия Поот в припадък … но в припадък на сънливост. Свил се беше в едно закътано ъгълче на галерията и хъркаше като пехотинец. Веселата глъч, последвала това откритие, докара при тях един сърдит служител.
— Какво има? Престанете да шумите! Хайде, буренце, събуждай се! — И младият Йакоп беше разтърсен доста безцеремонно.
Щом видя, че състоянието на Йакоп не е тревожно, Петър забърза навън, за да изпразни нещастната си шапка. Докато натъпкваше в нея носната си кърпа, за да не се докосва вече замръзналото дъно до главата му, останалите момчета излязоха, повлекли учудения и ядосан Йакоп.
Отново прозвуча заповед за тръгване. Младият господин Йакоп най-после се събуди напълно. Ледът отначало беше неравен и грапав, но всички се чувствуваха с повишено настроение.
— По канала ли да продължим, или по реката? — попита Петър.
— На всяка цена по реката! — каза Карл. — Такава веселба ще падне — казват, че целият път е отличен за пързаляне, но е по-отдалечен.
Йакоп Поот веднага прояви интерес.
— Гласувам за канала! — извика той.
— Е, значи — по канала — отговори капитанът, — ако всички са съгласни.
— Съгласни сме! — повториха като ехо доста разочарованите момчета и капитан Петър ги поведе.
— Хайде, тръгваме! Можем да стигнем до Харлем за един час!
ГЛАВА XI
ГОЛЕМИ СТРАСТИ И МАЛКИ СТРАННОСТИ
Както се пързаляха напред с пълна пара, чух зад себе си приближаването на влака от Амстердам.
— Ей! — извика Лудвиг, като погледна към линията. — Всеки може да надмине локомотив! Хайде да се надбягваме с него!
При думите му влакът изсвири — изсвириха и момчетата — и се втурнаха. Един миг те имаха преднина, като бързаха с всички сили — не повече от миг, но дори това беше нещо.
Когато напрежението спадна, продължиха пътя си по-спокойно и потънаха в разговори и закачки. От време на време спираха, за да разменят по някоя дума с пазачите, поставени на определени разстояния по канала. През зимата тези хора следяха повърхността да не бъде задръствана и замърсявана. След снежна буря те измитаха леката снежна покривка, преди да замръзне като мрамор, който радва окото, но съвсем не е добре дошъл за кънкьорите. Понякога момчетата дотолкова се забравяха, че се катереха на четири крака по облепените с лед лодки, събрани в един по-широк пристан отстрани на канала, но бдителните пазачи скоро ги откриваха и сърдито им нареждаха да слизат.
Едва ли съществува по-права линия от линията на канала, където се пързалягпе познатата ни група; едва ли има нещо по-право от крайбрежните дълги редици върби с голи и тъпички клони. На отсрещната страна минаваше товарният път — вдигнат високо над околното поле, построен върху голямата дига, опасваща Харлемското езеро.
Огледалният канал с множеството хора на кънки, с лодките-плъзгачи под кафявите платна, със столовете на плазове и с необикновените шейнички, леки като коркови тапи, едва докосващи в полета си леда, управлявани чрез прътовете с железни остриета в ръцете на водачите, се беше проточил и чезнеше в някаква точка в далечината. При вида на тази сцена Бен изпадна във възторг.
Лудвиг ван Холп си мислеше колко необичайно е, че английското момче знае толкова много за Холандия. По думите на Ламберт, Бен знаеше повече от самите холандци. Това не радваше особено Лудвиг. Изведнъж той се сети за нещо, което според него щеше да накара „Шон Пул“ да зяпне. Затова се приближи до Ламберт тържествуващо:
— Кажи му за лалетата — Бен чу думата „тълпън“.
— О, да! — възкликна той нетърпеливо на английски. — За страстта към лалетата — нали за нея говорите? Често съм чувал да я споменават, но зная много малко за това. Достигнала е разгара си в Амстердам, нали?
Лудвиг простена — трудно разбираше думите, но от израза на лицето на Бен му беше ясно, че той и за това знае. Ламберт, без изобщо да усети разочарованието на младия си сънародник, зарадвано отговори:
— Да, най-вече там и в Харлем, но въодушевлението обзело цяла Холандия, стигнало дори Англия.
— Мисля, че едва ли е стигнало Англия32 — каза Бен. — Но не съм сигурен, нали не съм присъствувал лично.
Независимо от протестите му, злополучният изследовател, последван от възмутена тълпа, бил преведен през улиците до съда. Скоро научил за свой ужас, че е унищожил луковица, която струва четири хиляди флорина (1600 долара или 400 лири). Хвърлили го в затвора, докато му препратили ценните книжа, с които изплатил сумата.
— Ха-ха! Имаш право — освен ако сега не си на повече от двеста години. Е, мога да ти кажа, сър, че тази страст надминава всичко, познато дотогава и след това. Хората били толкова полудели по луковиците, че плащали теглото им в злато.
— Какво! Колкото тежи човек ли? — извика Бен и в очите му имаше такава изненада, че Лудвиг подскочи от радост.
— Не, не! Колкото тежала луковицата. Първото лале било изпратено тук от Константинопол през 1560 година. Такова възхищение предизвикало сред богатите хора в Амстердам, че поръчали още лалета от Турция. Оттогава насам датира това модно увлечение, продължило с години. За една луковица плащали от един до четири хиляди флорина, а луковицата „Семпер Аугустус“ струвала петдесет и пет хиляди.
— Та това е повече от четиристотин английски гвинеи! — намеси се Бен.
— Вярно, но съм сигурен в това, защото го четох оня ден в един превод на книга на Бекман33. Да, сър, страхотно е било. Всички търгували с лалета — дори лодкарите, просякините и коминочистачите. И най-богатите търговци не се посвенили да споделят въодушевлението. Хората купували луковици и ги препродавали с огромна печалба дори без да ги видят. Някои забогатели от това само за дни, други загубили всичко. Когато хората нямали пари в брой, плащали със земя, къщи и дори с дрехи. Дамите продавали скъпоценностите си и премените си, за да могат да се включат във всеобщото развлечение. Всички мислели само за лалета. Най-накрая Генералните щати34 се намесили. Хората разбрали, че постъпват глупаво и цената на лалетата паднала. Старите дългове не могли да бъдат събрани. Кредиторите се позовавали на закона, но законът не ги подкрепил, а постановил: „дългове, направени при хазартни игри, не обвързват“. И тогава станало, каквото станало. Хиляди богати борсаджии стигнали до просяшка тояга за по-малко от час. Както казва старият Бекман, „най-после сапуненият мехур се пукнал“.
— Да, при това голям мехур е бил! — каза Бен, който слушаше с особен интерес. — Между другото знаете ли, че думата „тълпън“ идва от турската дума, означаваща тюрбан?
— Бях забравил — отговори Ламберт, — но идеята си я бива. Само си представете група турци с омотани глави, седнали по турски на някоя ливада — каква градина с лалета става! Ха-ха! Страхотна идея.
