да пищи и изтичах у дома. Татко я стискаше здраво и дрехата й вече димеше. Опитах се да угася огъня, но той ме блъсна с ръка. Нямаше вода в къщи, инак щях да се оправя. И през цялото време татко се смееше — такъв ужасен смях — почти беззвучен, само кривеше лице. Опитах се да отскубна мама, но стана още по- лошо; после … ужасно беше, но можех ли да оставя мама да изгори? Ударих го — ударих го с едно столче. Той ме хвърли настрани. Дрехата на мама пламна! Трябваше да я угася! По-нататък не помня добре какво стана; озовах се на пода, а мама се молеше. Стори ми се, че е в пламъци и непрекъснато чувах оня смях. Сестра ми Гретел изпищя — той държал мама точно над горящия торф — нищо не разбирах вече. Гретел се втурна към килера, напълни една купичка с любимото му ядене и я сложи на пода. Тогава той остави мама и запълзя към храната като бебе. Мама не беше пострадала, само част от дрехата й беше изгоряла. Колко нежна беше тя към татко тази вечер, гледаше го и се грижеше за него. Той спеше и се мяташе трескаво, стиснал в ръце главата си. Мама каза, че напоследък често го правел, сякаш усещал силна болка. Ах, нямах намерение да ви разправям това. Ако татко беше на себе си, не би сторил зло и на котенце.
Известно време момчетата се плъзгаха напред мълчаливо.
— Страшно е било — каза накрая Петър. — А как е баща ти днес?
— Много е зле, господине.
— Защо отиваш чак при доктор Букман, Ханс? В Амстердам има лекари, които сигурно могат да помогнат. Букман е знаменитост, търсят го само най-богатите, пък често и те напразно го чакат …
— Той ми обеща, господине, обеща ми вчера да дойде при татко след седмица. Но при тази промяна не можем да чакаме — струва ни се, че клетият татко умира. О, вие можете да го помолите да дойде незабавно — не бива да изчаква цяла седмица и клетият татко да умре — добрият господин доктор е толкова любезен…
— Любезен ли? — като ехо повтори Петър изумено. — Та той е известен като най-мрачния човек в цяла Холандия!
— Само изглежда така, защото не е дебел и вечно има нещо наум, но сърцето му е добро, сигурен съм. Кажете на господин доктора това, което чухте, и той ще дойде.
— С цялото си сърце се надявам, че ще дойде, Ханс. Виждам, че бързаш да се върнеш у дома. Обещай ми, че ако имаш нужда от подкрепа, ще отидеш при мойта майка в Брук. Кажи й, че аз съм те помолил да отидеш. И още нещо, Ханс: вземи няколко гулдена — не като възнаграждение, а като подарък.
Ханс решително поклати глава.
— Не — не, господине, не мога да ги взема. Друго щеше да бъде, ако намерех работа в Брук или на Южната меница, но навсякъде чувам едно и също — „почакай до пролетта“.
— Добре, че заговори за, това — каза зарадван Петър. — Баща ми се нуждае от помощ, и то веднага. Красивото герданче му хареса много. Каза: „Това момче работи чисто, ще стане добър резбар.“ Трябва да се направи дървен портал за новата ни лятна къща и татко ще плати добре изработката.
— Добър е господ! — извика Ханс, внезапно зарадван. — О, ще ми бъде безкрайно приятно. Никога не съм се захващал за големи работи, но мога да го направя, сигурен съм в това.
— Е, Добре, кажи на баща ми, че си Ханс Бринкър, за когото сме говорили. Той с удоволствие ще ти услужи.
Ханс широко отвори очи, искрено учуден.
— Благодаря ви, господине.
— Ей, капитане — извика Карл с желание да се представи колкото може по-добронамерен, за да заглади лошото впечатление, — вече сме в центъра на Харлем, а ти мълчиш — чакаме твоите заповеди и сме изгладнели като вълци.
Петър му отвърна нещо шеговито и побърза да се обърне към Ханс:
— Ела с нас да хапнеш нещо, а после няма повече да те задържам.
Колко печално го стрелна с очи Ханс! Петър се зачуди как досега не беше разбрал, че клетото момче е гладно.
— Ах, господине, мама сигурно има нужда от мене дори в момента — състоянието на татко може да се е влошило. Не бива да се бавя. Господ да ви поживи!
И като кимна бързо, Ханс тръгна по посока на дома и скоро изчезна от погледите им.
— Хайде, момчета! — въздъхна Петър. — Време е за обяд!
ГЛАВА XV
ДОМОВЕ
Не бива да решавате, че познатите ни млади холандци вече бяха забравили голямото надбягване, което щеше да се проведе на двадесети. Точно обратното — през целия ден те често мислеха и разговаряха за това.
Докато разглеждаха забележителностите, дори Бен, който за разлика от другите се чувствуваше почти пътешественик, нито за миг не престана да си представя сребърните кънки — такива, каквито витаеха в мислите му ден и нощ вече цяла седмица.
Като истински „Джон Бул“, както го наричаше Йакоп, той ни най-малко не се съмняваше, че по английски бързоног, по английски силен и изобщо с типичните си английски качества, на леда винаги би могъл да засрами цяла Холандия, а ако се наложи — и целия свят. Бен наистина беше изключителен кънкьор. Той не бе имал и половината от възможностите за упражняване на новите си другари, но беше направил всичко, което зависеше от него. Освен това беше добре сложен и много подвижен — с други думи, беше стегнато, стройно, пъргаво и напето момче, затова да се пързаля му беше присъщо, както за планинската коза — да скача, а за орела — да се извисява.
През тази звездна зимна нощ и светлия слънчев ден образът на сребърните кънки не се появи единствено пред Ханс, който беше с натежало сърце.
Кънките се носеха дори пред очите на Гретел, седнала до майка си през часовете на измерителното бдение — не като награди за спечелване, а като безвъзвратно изчезващи съкровища.
А в мислите на Рихи, Хилда и Катринка почти единственото беше: „Надбягването! Надбягването! Надбягването на двадесети!“
Трите момичета бяха приятелки. Макар да бяха почти на една възраст, еднакво способни и знатни, те се различаваха — както само момичетата могат да се различават.
Вече познавате Хилда ван Хлек — сърдечно, благородно момиче на четиринадесет години. Красотата на Рихи Корбес радваше окото — тя беше по-привлекателна и по-хубава от Хилда, но в душата й не беше толкова светло и слънчево. Горделивостта, недоволството и завистта се трупаха в сърцето й подобно на облаци, които от ден на ден все повече растат и тъмнеят. Естествено, като всички облаци и тези от време на време се разнасяха — но кой да види бурите и поройните сълзи? Това знаеха само баща й, майка й и братчето й — тези, които я обичаха най-много. Като всички облаци, и тези облаци често приемаха причудливи форми и изглеждаха чудовищни злини и планини от препятствия, а всъщност представляваха само мъгла и въображаема пара. В мислите си Рихи не виждаше Гретел като човешко същество, като божие създание, подобно на нея — Гретел означаваше само бедност, дрипи и мръсотия. Подобните на Гретел нямаха право да чувствуват и да се надяват и най-вече не биваше да пресичат пътя на по- висшестоящите — освен ако не го правеха както подобава. Можеха да превиват гръб за другите на прилично разстояние и дори да се възхищават от висшестоящите, стига да го правят с покорство. Но нищо повече. Ако се разбунтуват — потуши бунта им, ако страдат — това не е моя грижа; ето какво беше тайното правило на Рихи. При все това тя беше толкова остроумна, с такъв вкус се обличаше, толкова очарователно пееше, толкова беше състрадателна (къ мкотенцата и зайчетата, отглеждани у дома), така умело омагьосваше здраво-мислещите и прями младежи, като Ламберт ван Моунън и Лудвиг ван Холп!
Карл по душа твърде приличаше на нея, за да й се възхищава искрено, а може би подозираше за облаците. По природа потаен, мрачен и вечно недоволен, той естествено предпочиташе веселата Катринка, с характер, приличен на сто гласовити камбанки. Тя беше кокетка още от люлката, продължи да бъде кокетка и като дете, беше кокетка и сега — в ученическите си години. Без да влага лошо чувство, тя кокетираше с учението си, със задълженията си, дори с дребните си грижи. Грижите не можеха да знаят как се отнася тя с тях — съвсем не. Кокетираше с майка си, с агънцето, което гледаше, с малкото си братче, дори със златните си къдрици — често отмяташе глава назад, сякаш ги ненавиждаше. Всички я харесваха, но кой ли можеше да я обикне? Тя вечно се преструваше. Приятно лице, приятно сърце, приятно
