говорлива. Като тръсна обици, тя каза рязко на Карл:
— Не чак толкова приятна, господин пътешественико, ако съдим по бързината, с която избяга от нея!
— Безочливо създание! — измърмори Карл и започна усилено да проверява каишките на кънките си. Междувременно момчето от кухнята, което подслушваше отвън на процепа на вратата, се преви на две от беззвучен смях.
След закуска момчетата отидоха до полицейския? съд, придружени от Хъйхънс Клеф и дъщеря му. Показанията на мънер Клеф се свеждаха до това, че крадец в „Червеният лъв“ било нещо нечуто до миналата нощ — а „Червеният лъв“ бил много уважавана странноприемница, не по-малко уважавана от който и да е хотел в Лейдън. Едно по едно момчетата разказаха всичко, което знаеха за случилото се, и установиха самоличността на задържания в килията като мъжа, влязъл в стаята им в потайна доба. Лудвиг с учудване откри, че крадецът е човек с нормален ръст — особено след като го беше описал под клетва пред съда като огромен юна-чага, с широки квадратни рамене и яки, тежки нозе. Йакоп се закле, че е бил събуден от ритащия и мятащ се на пода крадец, а веднага след него Петър и останалите (съжалявайки, че не са обяснили работата на спящия ой другар) дадоха показания, че от момента, когато острието на камата опряло в гърлото му, човекът не мръднал дори пръст, докато не го вързали от глава до пети и не го преобърнали, за да го огледат. Дъщерята на съдържателя накара едно от момчетата да се изчерви, а съдиите — да се усмихнат като заяви, че ако не беше този красив млад господин (и посочи Петър) — момчетата можеха да бъдат убити както спят, защото страшният човек имаше голям, лъскав нож, дълъг колкото ръката на почитаемия съдия, и че тя мисли, че „красивият млад господин се е бил здравата, за да отнеме ножа, но — господ да го поживи! — твърде е скромен, за да го разказва“.
Най-подир, след малко въпроси и кръстосан разпит от страна на прокурора, свидетелите бяха освободени, а крадецът — предаден на грижите на криминалния съд.
— Мошеник с мошеник! — каза яростно Карл, когато момчетата излязоха на улицата. — Трябва незабавно да го пратят в затвора. На твое място, Петър, щях веднага да го убия!
— Значи е имал късмет, че е попаднал в по-добри ръце — тихо отвърна Петър. — Излезе, че веднъж е бил арестуван по обвинение за кражба с взлом. Този път не успя да открадне, но беше счупил заключалките на вратата. Мисля, че според закона и това се смята за обир. Освен това беше въоръжен с нож, което утежнява положението на тоя клетник.
— Клетник ли? — подигравателно повтори Карл. — Човек би си рекъл, че ти е брат.
— Той наистина е мой брат, както и твой, Карл Схомъл — отговори Петър, гледайки Карл в очите. — Не можем да знаем какви щяхме да бъдем при други обстоятелства. Ние от часа на раждането си сме били предпазени от злото. Щастливият дом и добрите родители биха направили от него прекрасен човек, а не крадец. Дано по божия воля законът не го смаже, а го превъзпита.
— Така да бъде! — каза с въодушевление Ламберт, а Лудвиг ван Холп гледаше брат си с такова чувство на неприкрита гордост, че на Йакоп Поот, който беше единствен син в семейството, му се прииска от все сърце малкото създание, погребано край старата църква в Брук, да беше живо и да растеше заедно с него.
— Хъм — каза Карл. — Не е зле да бъдеш благочестив, всеопрощаващ и така нататък, но аз съм суров по природа. Тези красиви мисли отскачат от мене като парченца град — а в крайна сметка това не засяга никого.
Петър усети, че в това недодялано признание имаше зрънце доброта. Той протегна ръка и каза с откровен, сърдечен глас:
— Хайде, Карл, нека си стиснем ръцете и бъдем добри приятели, макар да не се разбираме напълно по някои въпроси.
— Разбираме се по-добре, отколкото си мислиш — каза начумереният Карл, като стисна ръката му.
— Съгласен съм — отвърна бодро Петър. — А сега, ван Моунън, чакаме да узнаем желанията на Бенджамин. Къде би искал да отиде?
— В Египетския музей — отговори Ламберт, след като набързо се посъветва с Бен.
— Намира се на Бредстрат. Значи, музеят! Напред, момчета!
ГЛАВА XXIV
ОБСАДЕНИТЕ ГРАДОВЕ
— Широкият площад пред нас — каза Ламберт на Бен, с когото вървяха редом — е красив през лятото със сенчестите си дървета. Нарича се Рюинъ52. Преди години тук е било пълно с къщи, а Рапънбърхският канал — ето го! — е минавал през улицата. Един ден край брега спрял шлеп, натоварен с четиридесет хиляди фунта барут за Делфт, и на моряците им хрумнало да си приготвят обяд на палубата. Преди дори да се усетят, всичко хвръкнало във въздуха. Много хора загинали, а около триста къщи били пръснати на всички страни.
— Какво! — възкликна Бен. — Наистина ли взривът разрушил триста къщи?
— Наистина. По това време баща ми бил в Лендън. Казва, че било ужасно. Взривът станал точно по обяд и наподобявал вулкан. Тази част от града мигновено пламнала, сградите се сгромолясвали, а мъже, жени и деца стенели под развалините. В града пристигнал самият крал и татко казваше, че постъпил благородно, като прекарал цяла нощ по улиците и окуражавал оцелелите в усилията им да угасят пожара и да спасят колкото може повече хора изпод купищата камъни и отломъци. По негов почин из цялото кралство събирали помощи за пострадалите, освен стоте хиляди гулдена, изплатени от държавната хазна. Тогава татко е бил само на деветнадесет години — мисля, че е станало през 1807 година, — но си спомня всичко много ясно. Между загиналите бил и един негов приятел — професор Люзак. В църквата „Свети Петър“ — тя е малко по-нататък, най-чудатата църква, която можеш да си представиш — са сложили паметна плоча, на която е изобразен професорът, както е изглеждал, когато са го открили след взрива.
— Какво странно хрумване! А паметникът на Бурхавъ не е ли също в „Свети Петър“?
— Не си спомням. Може би Петър знае.
Капитанът зарадва Бен, като каза, че паметникът наистина е там и че може би през деня ще отидат да го видят.
— Ламберт — продължи Петър, — попитай Бен дали е видял снощи портрета на ван дър Верф в Кметството.
— Не — каза Ламберт, — мога да ти отговоря, без да го питам. Беше твърде късно и не влязохме. Обаче, момчета, Бен знае страхотно много. Вече ми разказа един том от холандската история. Обзалагам се, че обсадата на Лейдън е на върха на езика му.
— Тогава ще си опари езика — прекъсна го Лудвиг — защото, ако описанието на Билдърдейк е вярно, било е доста горещо време.
Бен ги гледаше с въпросителна усмивка.
— Говорим за обсадата на Лейдън — обясни Ламберт.
— О, да — каза оживено Бен, — бях забравил за това. Точно тука е била. Хайде да извикаме три пъти „ура“ за ван дър Верф!
— Тихо! — побърза да го прекъсне ван Моунън и обясни, че макар холандците да са патриоти, полицията няма да остави група момчета да си крещят по улицата посред бял ден.
— Какво? Не можем да приветствуваме ван дър Верф? — извика възмутено Бен. — Един от най-великите хора в историята! Просто невероятно! Та нали е задържал месеци наред сеещите смърт испанци! Врагът заобикалял града от всички страни; огромните черни укрепления изпращали огън и разруха в самото му сърце — но той не се предавал! Всички жители се държали геройски — включително жените и децата, храбри и неудържими като лъвове. Храната привършвала, дори тревата между камъните на паважа изчезнала — хората се радвали, ако намерят за ядене коне, котки, кучета и плъхове. После дошла чумата — със стотици умирали по улиците, но не се предавали! Когато не можели вече да издържат, храбрите хора наобиколили ван дър Верф на градския площад и го молели да отстъпят. А какво им казал благородният стар кмет? „Заклех се, че ще защищавам града и с божия помощ възнамерявам да го сторя. Ако тялото ми може да утоли глада ви, вземете го и си го поделете — но докато съм жив, не очаквайте да се предам!“ Ура, ур …
