Бен гръмогласно завика и Ламберт шеговито запуши с ръка устата на приятеля си. Момчетата, гъвкави като каучук, се хвърлиха в бърза схватка — страшна на глед, но носеща радост на човешката природа в стадия на попова лъжичка.
— Какфо стафа, Пен? — попита Йакоп, забързан към тях.
— О, нищо — запъхтяно отвърна Бен. — Само дето ван Моунън се страхува, че може да предизвика английски бунт в този порядъчен град. Не ми даде да извикам три пъти „ура“ за стария ван дър…
— Йа, йа … не е хупаво да се фика — фтика се шум… Ще фитиш опраса на ван дър Дуе в Стат- хъйс.
— Ще видя ван дър Дуе ли? Мисля, че там имат портерта на ван дър Верф.
— Йа … на ван дър Верф — отговори Йакоп. — Какфо значение има! Еднакво топри са и двамата.
— Да, ван дър Дуо е благороден холандец, но той не е бил ван дър Верф. Зная, че е защищавал града като дялан камък …
— Как мошеш да касфаш такова нещо, Пенча-мин? Не е защищафал грата с камъни, бил се е като топър фойник с орътия. Ти опичаш та се натсмифаш над феишко холантско.
— Не, не! Казах, че е защищавал града като дялан камък. Това е много хвалебствен израз, сега ще ти го обясня. Ние, англичаните, наричаме дори дук Уелингтън дялан камък.
Йакоп изглеждаше озадачен, но възмущението му вече намаляваше.
— Е, няма знашение. Прети не мислех, че фойник и камък е едно и също. Няма знашение.
Бен се разсмя чистосърдечно и като видя, че братовчед му се е изморил да говори на английски, обърна се към приятеля си, който знаеше и двата езика:
— Ван Моунън! Казват, че същите пощенски гълъби, които донесли на обсадения град успокоителните вести, се намират някъде в Лейдън. Много искам да ги видя. Просто невероятно! Ако в най-тежкия миг вятърът не беше променил посоката си, ако не беше вдигнал вълни, в които да се издавят стотици испанци, и не беше дал възможност на холандските корабчета, натоварени с хора и храна, да доплуват по залятата суша право до градската порта … А гълъбите свършили голяма работа, като носели писма дотам и обратно. Някъде четох, че от този ден за тях започнали да се грижат с почит, а когато умрели, ги препарирали и ги поставили на сигурно място в Кметството. Непременно трябва да ги видим!
Вай Моунън се засмя.
— По същата логика, Бен, се предполага, че ако отидеш в Рим, ще се надяваш да видиш именно гъските, спасили Капитола. Но няма да е трудно да видим гълъбите. Те са в същата сграда, където е портретът на ван дър Верф. Къде отбраната е била по-силна, Бен — при обсадата на Лейдън или при обсадата на Харлем?
— Е — замислено започна Бен, — ван дър Верф е един от моите герои, нали всеки си има любими исторически личности… Но аз наистина мисля, че при обсадата на Харлем са се съпротивлявали дори по- храбро и по-героично, отколкото в Лейдън. При това защитниците били пример на безстрашие и душевна сила за лейдънските страдалци, защото първо дошъл техният ред.
— Не зная много за Харлемската обсада — каза Ламберт, — освен че е била през 1573 година. Кой е победил?
— Испанците — каза Бен. — Холандците се държали месеци наред. Нито един мъж не отстъпил — нито една жена също. Жените нарамвали пушки и храбро се сражавали до съпрузите и бащите си. Триста от тях воювали под ръководството на Кенау Хесълар — велика жена, смела като Жана д’Арк. През цялото време градът бил обкръжен от испанци, командувани от Фредерик Толедски, син на онзи хубостник херцог Алба. Откъснати, без всякаква възможност за помощ отвън, жителите сякаш били в безнадеждно положение, но над градските стени се носели техните предизвикателства. Дори хвърляли хляб във вражеския лагер, за да покажат, че не ги заплашва глад. До последния миг те отстоявали смело, в очакване на помощ, която не можела да дойде — ставали все по-смели и по-смели, докато запасите храна се изчерпали. Тогава настанал ужас. Не след дълго стотици гладуващи започнали да падат мъртви по улиците, а живите едва имали сили да ги погребат. Накрая взели отчаяно решение: пред заплахата да умрат в бавни мъчения, по-добре най- силните да се подредят в каре, като поставят по-слабите в центъра и се втурнат към смъртта като едно тяло почти без шанс да си пробият път през врага. Испанците научили за това и тъй като вярвали, че холандците са способни на всичко, решили да им предложат условия за примирие.
— Бих казал, крайно време е било.
— Да. С лъжа и измама те скоро успели да влязат в града, като обещавали закрила и прошка за всички, освен за онези, които по мнението на самите граждани заслужавали смърт.
— Не може да бъде! — възкликна Ламберт, доста заинтригуван. — С това, предполагам, въпросът приключил.
— Ни най-малко — отвърна Бен, — защото херцог Алба вече бил дал заповед на сина си да не жали никого.
— А, и тогава започнало голямото харлемско клане. Сега си спомням. И не е чудно, че холандците не обичат Испания — като четеш как са били посичани от Алба и войнството му. Макар че, да си призная, и нашата страна понякога също е постъпвала ужасно. Но както вече ти казах, имам много неясна представа за историческите събития.
В главата ми е пълна каша — от Потопа до битката при Ватерло. Едно нещо обаче е ясно; че херцог Алба е едно от най-долните човешки същества, живели някога.
— Това дава само бледа представа за него — каза Бен, — но дори мисълта за този подлец ми е омразна. Какво, че е бил умен, ловък военачалник и тям подобни! — На мене ми дайте хора като ван дър Верф … Какво има?
— Я виж ти — каза ван Моунън, който озадачено гледаше нагоре-надолу по улицата, — отминали сме Музея и не виждам момчетата. Хайде да се върнем.
ГЛАВА XXV
ЛЕЙДЪН
Момчетата се срещнаха пред Музея и скоро се заеха да изследват огромните сбирки от редки предмети и наново се задълбочиха в древния и съвременния начин на живот в Египет. Бен и Ламберт често бяха посещавали Британския музей, но това не им попречи да се изумят от богатството на лей-дънската колекция. Там имаше съдове, облекло, оръжия, музикални инструменти, саркофази и мумии на мъже, жени и котки, на птицата ибис и други създания. Видяха тежка златна гривна, носена от египетския фараон по времето, когато може би някои от същите тези мумии с чевръста походка са вървели по улиците на Тива; скъпоценности и украшения, каквито е носила дъщерята на фараона, взети назаем от чедата на Израел, когато напускали Египет.
Имаше и други интересни реликви — от Рим и Гърция, както и необикновена римска керамика, открита при разкопки близо до Хага — останки от времето, когато сънародниците на Юлий Цезар се заселили по тези места. А къде ли само не са се заселвали те! Аз например няма да се учудя, ако някой ден намерят реликви от древните римляни дълбоко под тревата около паметника Банкър хил.53
Когато момчетата разгледаха този музей, те отидоха в друг и видяха чудесна колекция от вкаменели животни, скелети, птици, минерали, скъпоценни камъни и други природни експонати, но тъй като не бяха специалисти, само се разхождаха и гледаха, радваха се и на малкото познания, които имаха по естествена история, и от все сърце съжаляваха, че не знаят повече. Дори един миши скелет заинтригува Йакоп. Нищо чудно — та нали не беше свикнал да гледа малките животинки, боящи се от котките, да тичат насам-натам без кожа? И кой би предположил, че имат толкова необикновени вратове?
Трябваше да посетят църквата „Свети Петър“ до Природонаучния музей, в която беше надгробната плоча на професор Люзак и паметникът на Бурхавъ от черно-бял мрамор с урна и изписани символи на четирите възрасти в човешкия живот и медальон с образа на Бурхавъ, украсен с любимия му девиз: „Simplex sigillum veri54. Пуснаха ги също да влязат в ресторанта-градина, който лятно време беше любимо място за отмора. Като отминаха дъбовете и плодните дръвчета с голи клони, момчетата се изкачиха по една висока могила в центъра. На мястото на тези развалини се бе издигала кръгла кула, за която едни казваха, че била построена от англосаксонския крал Хенгист55, а други — че това е замъкът на едно от древните графства в
