— Господин суперинтендантът! — извика маркизата, като се приближаваше силно побледняла към Фуке. — Каква чест! Каква изненада!… Внимавайте, Маргюрит Ванел е при мене! — прошепна му тя.
— Госпожо — отговори Фуке смутен, — аз идвам по бърза работа… Само няколко думи.
И влезе в салона.
Седящата там госпожа Ванел стана от мястото си. По мъртвобледото й лице се четеше ясно бушуващата в душата й завист. Фуке й отправи напразно най-любезен, най-миролюбив поздрав; тя отговори само с убийствен поглед върху него и маркизата. Тоя поглед на разяждана от ревност жена, от който не се изплъзна нищо, прониза сърцата на двамата. Тя направи реверанс на своята приятелка, друг, по-дълбок, на суперинтенданта и се оттегли под предлог, че има да правя много посещения, преди смутената ’маркиза и обезпокоеният Фуке да успеят да я задържат.
Щом остана сам с маркизата, Фуке коленичи мълчаливо пред нея.
— Аз ви чаках — каза маркизата със сладка усмивка.
— О, не! — възрази Фуке. — Ако ме чакахте, вие щяхте да отпратите тая жена.
— Тя пристигна едва преди четвърт час и аз съвсем не я очаквах тая вечер.
— Обичате ли ме поне малко, маркизо?
— Не е сега там работата, господине; трябва да помислим за опасността, надвиснала над главата ви. Какво смятате да предприемете?
— Тая вечер искам да изтръгна приятелите ми от затвора.
— Как?
— Като подкупя, като съблазня управителя.
— Той е от моите приятели. Мога ли да ви помогна, без да ви напакостя?
— О, маркизо, това би било огромна услуга! Но как ще я направите, без да се изложите? Впрочем аз не ще допусна никога моят живот или моето могъщество, или моята свобода да бъдат откупени с цената дори на една ваша сълза, дори на едно облаче върху челото ви.
— Монсеньор, не ми казвайте тия думи — те ме опияняват; аз съм готова да ви дойда на помощ, без да мисля за последиците на моята постъпка. Аз ви обичам наистина като нежна приятелка и като приятелка съм ви благодарна за вашата деликатност, но уви… уви… никога няма да бъда ваша любовница.
— Маркизо!… — извика Фуке с отчаян глас. — Защо?
— Защото сте прекалено любим — съвсем ниско каза младата жена, — и то от много хора… защото блясъкът на славата и богатството ослепява погледа ми, а скръбта и страданията го привличат; защото най-после аз, която ви отблъсвах, когато се намирахте на върха на вашето могъщество, която едва ви поглеждах, когато блестяхте, аз бях готова като загубена жена да се хвърля, тъй да се каже, в прегръдките ви, когато видях да се вие нещастие над главата ви… Сега ще ме разберете, монсеньор… Станете отново щастлив, за да стана и аз отново с чисто сърце и чиста мисъл: вашето нещастие ще ме погуби.
— О, госпожо! — рече Фуке с вълнение, каквото не беше изпитвал никога. — Дори и да падна на последното стъпало на човешкото бедствие и вие в порив на самоотвержено състрадание ми пошепнете думите, които тъй дълго ми отказвате, тия блажени думи, „аз те обичам“, биха ме направили най-великия, най-знаменития и най-щастливия от хората.
Той стоеше още на колене, като обсипваше с целувки ръката й, когато Пелисон се втурна в стаята.
— Монсеньор! Маркизо! — извика той силно развълнуван. — За бога, маркизо, бъдете тъй добра да ме извините… Монсеньор, половин час сте вече тук… О, не ме гледайте двамата с такъв укор… Госпожо, кажете, моля ви се, коя е тая дама, която излезе от вас след пристигането на монсеньора.
— Госпожа Ванел — каза Фуке.
— Така си и знаех! — извика Пелисон.
— Е какво?
— Какво ли? Тя се качи съвсем бледа в каретата си.
— Какво ме интересува? — рече Фуке.
— Да, но интересува ви това, което каза на кочияша си.
— Говорете, боже мой! — извика маркизата.
— „У господин Колбер!“ — каза Пелисон с прегракнал глас.
— Боже господи! Тръгвайте, тръгвайте, монсеньор! — завика маркизата, като буташе Фуке към вратата, докато Пелисон го теглеше за ръката.
— Наистина дете ли съм, което искат да уплашат със сянка? — възпротиви се суперинтендантът.
— Не — отговори маркизата, — вие сте великан, когото една усойница иска да ухапе по крака.
Пелисон продължаваше да тегли Фуке към каретата.
— В затвора… с най-голяма бързина! — извика той на кочияша.
Конете се понесоха като светкавица; по пътя не срещнаха никаква пречка. Само при аркадата Сен Жан, когато щяха да влязат в площада Грев, една дълга върволица конници прегради пътя и спря каретата на суперинтенданта. Нямаше никаква възможност да се пробие тая бариера. Трябваше да се изчака, докато мине конната стража заедно с конвоираната от нея тежка кола, която отиваше бързо към площада Бо- Доайе.
Фуке и Пелисон обърнаха дотолкова внимание на тая случка, колкото да съжаляват за минутното закъснение. След пет минути те влязоха при управителя на затвора.
Управителят се разхождаше още в първия двор.
При името на Фуке, произнесено на ухото му от Пелисон, той се приближи бързо до каретата с шапка в ръка и като се кланяше, рече:
— Каква чест за мене, монсеньор!
— Няколко думи, господин управителю. Ще бъдете ли тъй любезен да се качите в каретата ми?
Управителят седна в каретата срещу министъра.
— Господине — каза Фуке, — трябва да ви помоля за една услуга.
— На ваше разположение съм, монсеньор.
— Услуга, която ви злепоставя, господине, но която ви осигурява завинаги моето покровителство й моята дружба.
— Монсеньор, ако трябва да се хвърля в огъня за вас, ще го направя.
— Добре — рече Фуке, — това, което ще ви поискам, е по-просто.
— Какво е то, монсеньор?
— Да ме заведете в килиите на господа Лиодо и д’Еймери.
— Ще пожелае ли монсеньорът да ми обясни защо?
— Ще ви го кажа в тяхно присъствие, господине, като ще ви дам същевременно всички средства да улесните тяхното бягство.
— Бягство! Но нима монсеньорът не знае?
— Какво?
— Господа Лиодо и д’Еймери не са вече тук.
— Откога? — попита Фуке разтреперан.
— От четвърт час.
— Де са?
— Във Венсен, в кулата.
— Защо са преместени от тука?
— По заповед на краля.
— Какво нещастие! — извика Фуке, като се удари по челото. — Какво нещастие!
Без дума да продума на управителя, той се приближи до Пелисон с отчаяние в душата и с мъртвобледо лице.
— Е, какво? — запита приятелят му с безпокойство.
— Нашите приятели са загинали! Колбер ги е изпратил във Венсенската кула. Именно тях срещнахме при аркадата Сон Жан.
Поразен като от гръм, Пелисон не каза вито дума в отговор. С един укор той би убил господаря си.
— Къде отива монсеньорът? — попита придружаващият го лакей.
— У дома, в Париж. Пелисон, върнете се в Сен Манде и ми доведете абата Фуке до един час.
