LX
БОЕН ПЛАН
Нощта беше вече много напреднала, когато абатът Фуке пристигна при брат си, придружен от Гурвил.
Разтревожени от предстоящите събития, тия трима мъже приличаха не на силни на деня, а по-скоро на трима заговорници, обединени от една обща мисъл за насилие.
Фуке се разхожда дълго време със сведен към пода поглед, като нервно потриваше ръце.
Най-после се реши, въздъхна дълбоко и каза:
— Абате, днес вие ми говорихте за хората, които издържате, нали?
— Да, господине — отговори абатът.
— Всъщност какви са тия хора? Абатът се заколеба.
— Не се страхувайте и говорете откровено. Не съм разположен нито да заплашвам, нито да се шегувам.
— Желаете да знаете истината ли, господине? Ще ви я кажа. Тия сто и двадесет души са мои приятели и участници в моите удоволствия. Те са ми верни като крадци на бесилка.
— И можете ли да се осланяте на тях?
— Във всичко.
— И няма ли да ви издадат?
— Аз ще остана напълно в сянка.
— А решителни хора ли са?
— Те ще изгорят Париж, ако им обещая, че сами ням а да изгорят.
— Това, което ви искам, абате — каза Фуке, като изтри капещата от челото му пот, — е да хвърлите вашите сто и двадесет души срещу посочените от мене хора в известен даден момент… Възможно ли е това?
— Не за първи път ще им се случи такова нещо, господине.
— Добре. Но тия разбойници ще нападнат ли… въоръжена сила?
— Навикнали са и на това.
— В такъв случай съберете пи всичките, абате.
— Добре! Где?
— На Венсенския път, утре, точно в два часа.
— За да отвлекат Лиодо и д’Еймери ли?… Ще има ли бой?
— И то сериозен. Страх ли ви е?
— Не за мене, а за вас.
— Ще знаят ли вашите хора какво правят?
— Те са прекалено умий, за да не отгатнат. Но един министър, който се бунтува срещу своя крал… се излага.
— Какво ви интересува, щом плащам?. Г. Впрочем ако падна, вие ще паднете заедно с мене.
— В такъв случай, господине, би било по-разумно да не предприемаме нищо и да оставим краля да получи това малко удовлетворение.
— Запомнете веднъж завинаги, абате, че Лиодо и д’Еймери са прелюдия към нашето разоряване. Повтарям: ако аз бъда арестуван, вие ще отидете в затвора; ако аз бъда в затвора, вие ще отидете на заточение.
— Господине, на ваше разположение съм. Какво ще заповядате?
— Това, което казах: искам утре да бъдат изтръгнати от лапите на моите неприятели двамата финансисти, които някои искат да принесат в жертва, когато има толкова ненаказани престъпници. Съобразно с това и вземете мерки. Възможно ли е?
— Възможно е.
— Посочете ми плана си.
— Той е извънредно прост. Обикновено стражата при екзекуциите се състои от дванадесет души.
— Утре те ще бъдат сто.
— Имам предвид това и предполагам дори, че ще бъдат двеста.
— Тогава ви са малко сто и двадесет души, а?
— Извинете, в една тълпа от сто хиляди зрители винаги ще се намерят десет хиляди разбойници или крадци; само че те не смеят да вземат инициативата.
— Е, какво?
— Значи утре на площада Греф, който избрах за място на действието, ще има десет хиляди помощници на моите сто и двадесет души. Едните ще започнат работата, а другите ще я довършат.
— Добре! Но какво ще направите със затворниците на площада Грев?
— Ще ги вкараме в някоя къща на площада; тогава стражата ще трябва да я обсади, за да си ги възвърне… А ето друга идея, още по-добра: някои къщи имат два изхода, единият към площада, а другият към улица дьо ла Мортелери или дьо ла Ванри, или дьо ла Тиксерандери. Затворниците ще влязат през единия и ще излязат през другия.
— Но измислете нещо по-сигурно.
— Ще се постарая.
— А аз измислих — извика Фуке. — Слушайте какво ми хрумна.
— Слушам.
Фуке направи знак на Гурвил, който сякаш го разбра.
— Един от моите приятели ми дава понякога ключовете на една къща, която държи под наем на улица Бодоайе и обширните градини на която се простират до една от къщите на площада Грев.
— Точно това ни трябва — каза абатът. — До коя къща?
— Една много посещавана пивница, фирмата на която представлява образа на света Богородица.
— Знам я — рече абатът.
— Прозорците на тая пивница гледат към площада, а задната врата води в един двор; между тоя двор и градините на моя приятел има вратичка.
— Отлично!
— Влезте в пивницата заедно със затворниците и защищавайте входа откъм площада, докато те избягат през съседната градина в улица Бодоайе.
— Наистина, господине, вие бихте могли да бъдете също такъв отличен пълководец като господин принца.
— Разбрахте ли?
— Напълно.
— Колко ви трябват, за да напоите вашите разбойници с вино и да ги задоволите със злато?
— О, господине, как се изразявате! Добре, че не ви чуват. Между тях има много чувствителни.
— Искам да кажа, да ги доведете до състояние, че да не разпознават небето от земята, защото утре ще се сражавам срещу краля, а когато аз се сражавам, искам да победя. Разбирате ли?
— Разбирам, господине… Дайте ми други идеи.
— Това е ваша работа.
— Тогава дайте ми пари.
— Гурвил, бройте сто хиляди ливри на абата.
— Хубаво… и да не жалим нищо, нали?
— Нищо.
— Прекрасно!
— Монсеньор — забеляза Гурвил, — ако това се разчуе, ще ни отидат главите.
— Е, Гурвил, как не ви е срам! — извика Фуке, почервенял от гняв. — Говорете за себе си, драги мой. Що се отнася до мене, главата ми седи здраво на раменете. И така, абате, разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
— Утре, в два часа?
— Не, по-добре в дванадесет, защото трябва да подготвя отсега помощниците ни.
— Вярно е: не жалете виното в пивницата.
