— Отлична, приятелю мой — отвърна графът, без да му изтъкне, че Ман е в същата посока като Турен и че като почака най-много два дни, би можал да пътува с приятел.
Но като се мъчеше да излезе от затрудненото положение, д’Артанян затъваше все повече и повече в обясненията си.
— Ще тръгна утре на разсъмване — рече той най-после. — Раул, искаш ли дотогава да бъдеш с мене?
— Разбира се, господин кавалере — отговори младият човек, — ако само господин графът няма нужда от мене.
— Не, Раул. Днес имам аудиенция у негово височество, брата на краля.
Раул поиска шпагата си от Гримо, който му я донесе веднага.
— Тогава сбогом, мили приятелю — каза д’Артанян на Атос с отворени прегръдки.
Атос го притисна силно до сърцето си. Мускетарят схвана неговата сдържаност и му прошепна на ухото: — Държавна работа!
Атос отговори на това само с многозначително стискаме на ръката.
И те се разделиха.
Раул улови подръка стария си приятел, който го поведе по улица Сент Оноре.
— Ще те заведа у бога Плутон — каза д’Артанян на младия човек. — Приготви се да видиш цели купища злато. Боже мой, колко съм се променил!
— Охо, какъв е тоя народ по улицата! — забеляза Раул.
— Процесия ли има днес? — се обърна д’Артанян към един безделник.
— Не, господине, обесване — беше отговорът.
— Как, обесване? — учуди се мускетарят. — На площада Грев?
— Да, господине.
— Дявол да го вземе тоя нехранимайко, който кара да го бесят в деня, когато трябва да получа наема си! — извика д’Артанян. — Раул, виждал ли си как бесят?
— Никога, господине… Слава богу!
— Веднага се вижда младостта!… Ако ти беше на стража в окоп, както бях аз, когато някой шпионин… Но извинявай, Раул, аз се разбъбрах… Да, ти имаш право, отвратително е да гледаш как бесят… Моля ви се, господине, в колко часа ще бъде обесването?
— Струва ми се, в три часа, господине — учтиво отговори безделникът, зарадван, че е завързал разговор с двама военни.
— О, сега е само един часът и половина! Ако ускорим крачките си, Раул, ние ще стигнем навреме, за да получа моите триста седемдесет и пет ливри, и тогава Ще се махнем от тука преди пристигането на осъдения.
— На осъдените, господине — поправи го минувачът, — те са двама.
— Крайно много ви благодаря, господине — рече д’Артанян с изтънчена учтивост, която беше придобил с годините.
— И като дръпна Раул, той тръгна бързо към площада Грев.
Без тоя голям навик към тълпата, който притежаваше мускетарят, без силните му ръце и необикновената гъвкавост на раменете той нямаше да стигне никога със спътника си до целта на своето пътуване.
От улица Сент Оноре, по която бяха тръгнали, след като се разделиха с Атос, те поеха по крайбрежната улица.
Д’Артанян вървеше напред и работеше така сръчно с лактите, ръцете и раменете, че тълпата отстъпваше неволно пред натиска им. Там, където се срещаше особено силна съпротива, той си служеше с дръжката на шпагата си, пред която не можеха да издържат най-сплотените групи. Но това се вършеше с такава простота, с такава пленителна усмивка, че протестните думи замираха върху устните на пострадалите.
Като следваше приятеля си, Раул щадеше жените, които се възхищаваха от хубостта му, и даваше решителен отпор на мъжете, които чувствуваха силата на мускулите му. Благодарение на всичко това двамата напредваха успешно в гъстата тълпа.
Когато се доказаха бесилките, Раул отвърна очи с погнуса. А д’Артанян дори не ги забеляза, изцяло погълнат от гледката на къщата си с назъбен покрив и прозорци, претъпкани с любопитни.
Той видя по площада и около къщите голям брой свободни от служба мускетари, които заедно с жените или приятелите си очакваха началото на церемонията.
Особено се зарадва, като видя, че съдържателят, неговият наемател, просто не знаеше кого по-напред да слуша. Трите момчета не смогваха да обслужват пиячите. А пиячи имаше в пивницата, в стаите, дори и на двора.
Д’Артанян обърна вниманието на Раул на тоя наплив и прибави:
— Е, сега тоя хубостник няма как да не си плати наема. Виж, Раул, всички тия пиячи имат вид на хора от отбрано общество. Пусто да остане, но тук няма никакво място!
Обаче д’Артанян успя да улови съдържателя за края на престилката му и да му обърне внимание върху себе си.
— А, вие ли сте, господин кавалере? — каза полуобезумелият съдържател. — Една минутка, за бога! Тук имам стотина бесни, които обръщат избата ми наопаки.
— Избата може, но не и касата.
— О, господине, вашите тридесет и седем пистоли и половина са преброени и са горе в стаята ми; но там седят тридесет другари и пресушават едно малко буре порто, което отворих тая сутрин за тях… Една минутка, само една минутка.
— Добре, добре.
— Аз си отивам — каза Раул тихо на д’Артанян. — Това веселие е отвратително.
— Господине — строго отвърна д’Артанян, — вие ще ми направите, удоволствието да останете тука. Войникът трябва да привикне на всякакви зрелища. Окото трябва да се кали от младини и човек може да бъде наречен великодушен и добър само тогава, когато окото се е калило, а сърцето е останало меко. Освен това, малки ми Раул, нима си способен да ме оставиш сам тука? Това не би било добре от твоя страна. Ето, там долу има двор и в него има дърво. Ела да седнем на сянка, там ще си отдъхнем по-добре, отколкото в тоя задушен въздух, наситен с винени пари.
Като се настаниха вън, двамата нови гости на „Образът на света Богородица“ можеха да чуват нарастващия ропот на тълпата и да следят всеки вик, всяко движение на пиячите, насядали край масите в пивницата или пръснати из стаите.
Дори и да искаше, д’Артанян не можеше да избере по-добър наблюдателен пункт. Дървото, под което той седна заедно с Раул, ги закри напълно с гъстите си листа; то беше нисък кестен с увиснали клони, който хвърляше сянка на такава разбита маса, че пиячите се бяха отказали вече да си служат с нея.
Както вече казахме, д’Артанян виждаше всичко от наблюдателния си пункт: тичането на момчетата назад-напред, пристигането на нови пиячи, ту приятелския, ту враждебния прием на новопристигналите от страна на някои насядали. Той наблюдаваше, за да мине времето, защото тридесет и седемте пистола и половина закъсняха много.
— Господине — забеляза му Раул, — вие трябва да накарате наемателя си да побърза; ей сега ще пристигнат осъдените и тогава ще започне такава блъсканица, че не ще можем да се измъкнем от тука.
— Имаш право — каза мускетарят. — Хей, някой там, пусто да остане!
Но колкото и да викаше, колкото и да удряше по останките на масата, които се разпадаха под юмрука му, никой не дойде.
Д’Артанян се готвеше да отиде лично да намери съдържателя, за да упражни решителен натиск върху него, когато вратичката, която се свързваше с разположената отзад градина, се отвори, като изскърца остро на ръждясалите си панти, и в двора влезе един мъж в кавалерски костюм и с шпага отстрани. Без да затваря вратичката, той мина по двора, погледна косо д’Артанян и другаря му и тръгна към пивницата, като шареше навсякъде с пронизителните си очи.
— Я гледай — си каза д’Артанян, — моите наематели се сношават помежду си… А, това е сигурно още някой любопитен, който иска да види обесването.
