тях завика:
— Да, да, в огъня крадците! Да живее Колбер!
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Струва ми се, че работата взема сериозен обрат.
Единият от хората, които стояха край огнището, се приближи до прозореца с горяща главня в ръка.
— Аха! — каза той. — Положението е напечено. След това се обърна към другаря си и прибави:
— Ето сигнала!
И внезапно допря горящата главня до дървената обшивка.
Къщата беше доста стара и се поддаде лесно на огъня За миг дъските запукаха и пламъкът запращя нагоре. Силен рев отвън отговори на виковете, които изпуснаха подпалвачите.
Д’Артанян, който не видя нищо, защото гледаше площада, почувствува изведнъж, че го задушава дим и го пърли пламък.
— Хей, пожар тук? — извика той, като се обърна. — Да не сте полудели, драги мои?
Двамата мъже го погледнаха учудено.
— Е, нали така беше уговорено? — запитаха го те.
— Уговорено да изгорите къщата ми?! — изрева д’Артанян, като изтръгна главнята от ръцете на подпалвача и му я мушна в лицето.
Вторият поиска да се притече на помощ на другаря си, но Раул го сграбчи, вдигна го и го изхвърли през прозореца, докато д’Артанян буташе другаря му по стълбата.
Освободил се пръв, Раул започна да кърти горящите части и да ги хвърля по пода.
Като се убеди с един поглед, че няма вече опасност от пожар, д’Артанян се спусна отново към прозореца.
Безредието на площада стигна връхната си точка.
Виковете: „В огъня!“, „На кладата!“, „Да живее Колбер!“, се смесваха с виковете: „На въжето!“, „На бесилката!“, „Да живее кралят!“
Групата, която изтръгна осъдените от ръцете на войниците, се приближи до пивницата. Както изглежда, тя беше крайната цел.
Менвил вървеше начело и викаше по-високо от другите:
— В огъня! В огъня! Да живее Колбер! Д’Артанян започна да разбира, че искат да изгорят осъдените и че къщата му е предназначена за клада.
— Стой! — извика той с шпага в ръката и единият крак на прозореца. — Менвил, какво искате?
— Път, господин д’Артанян, път! — беше отговорът.
— В огъня!. В огъня крадците! Да живее Колбер! — продължаваше да реве тълпата.
Тия викове изкараха д’Артанян от кожата му.
— Пусто да остане, какво безобразие! — извика той. — Да изгорят живи тия нещастници, осъдени само на обесване!
Пред вратата масата любопитни; притиснати до стената, преградиха пътя на Менвил и на хората му.
Между това до вратата оставаха най-много десет крачки.
Менвил направи последно усилие.
— Път! Път! — извика той с пистолет в ръка.
— Да ги изгорим! Да ги изгорим! — ревеше тълпата. — Кладата е в „Образът на света Богородица“.
Да изгорим крадците! Да ги изгорим двамата с Образът на света Богородица!
Вече не оставаше никакво съмнение: къщата на д’Артанян беше избрана за саморазправата.
Д’Артанян си спомни стария боен вик, който винаги въздействуваше ефикасно.
— На помощ, мускетари!… — извика той с гръмовит глас, способен да заглуши гърмежите на топовете, рева на морето и воя на бурята. — На помощ, мускетари!…
И като се надвеси над балкона, той скочи сред тълпата, която започна да отстъпва от къщата, откъдето валяха хора.
За миг и Раул се намери долу. Двамата извадиха шпагите си. Всички мускетари на площада чуха тоя боен вик, обърнаха се и познаха д’Артанян.
— При капитана! При капитана! — завикаха те от своя страна.
Тълпата се раздвои пред тях като пред носа на кораб. В тоя миг д’Артанян и Менвил се намериха лице срещу лице.
— Път! Път! — извика Менвил, като видя, че до вратата остават някакви си две крачки.
— Няма път! — отговори д’Артанян.
— Чакай тогава! — каза Менвил, като се прицели в него почти в упор.
Но преди да успее да гръмне, д’Артанян повдига ръката на Менвил с дръжката на шпагата си и заби острието й в тялото му.
— Казвах ти да се държиш спокойно — рече д’Артанян на Менвил, който се търкулна в краката му.
— Път! Път! — продължаваха да викат другарите на Менвил, които се уплашиха най-напред, но скоро се ободриха, като видяха, че имат работа само с двама противници.
Но тия двама противници излязоха истински великани с по сто ръце, а шпагите в ръцете им действуваха като огнения меч на Архангел: при всеки удар на земята падаше човек.
— За краля! — викаше д’Артанян при всеки удар, тоест при всяко падане на човек.
— За краля! — повтаряше Раул.
Тоя вик стана лозунг на мускетарите, които се събраха около д’Артанян.
През това време войниците се съвзеха от преживяната паника и удариха отзад нападателите, като поваляха и тъпчеха всичко по пътя си.
Като видя святкащите шпаги и хвърчащите капки кръв във въздуха, тълпата започна да бяга и сама да се мачка.
Най-после се чуха викове за милост, викове на отчаяние; това бяха прощалните викове на победените. Двамата осъдени паднаха отново в ръцете на войниците.
Д’Артанян се приближи до тях, видя мъртвобледите им лица и каза:
— Успокойте се, нещастници, вие няма да бъдете подложени на ужасното наказание, с което ви заплашваха тия негодници. Кралят ви е осъдил на обесване. Вие ще бъдете само обесени и нищо повече.
В „Образът на света Богородица“ настъпи пълна тишина. Огънят беше угасен с две бъчви вино по липса на вода. Заговорниците избягаха през градината. Войниците повлякоха осъдените към бесилките.
От тоя момент работата тръгна много бързо. Палачът бързаше да свърши смъртната присъда; без да се грижи много за формалностите, той изпрати за една минута двамата нещастници на оня свят.
В това време всички заобиколиха д’Артанян и започнаха да го поздравяват. Той изтри потта от челото си, кръвта от шпагата си и вдигна рамене, като видя как Менвил се гърчи в последните конвулсии на агонията. И докато Раул отвръщаше очи от тежката гледка, д’Артанян посочи на мускетарите си бесилките с осъдените и каза:
— Горките! Надявам се, че умряха, като ме благославяха, задето ги спасих от изгаряне.
Тия думи долетяха до Менвил в момента, когато щеше да изпусне последната си въздишка. Мрачна и иронична усмивка се плъзна по устните му. Той поиска да каже нещо, но усилието, което направи, сложи край на живота му. Той издъхна.
— О, ужасно е всичко това! — промърмори Раул. — Да се махнем от тука, господин кавалере!
— Не си ли ранен? — попита д’Артанян.
— Не, благодаря.
— Е, юнак си, пусто да остане! Имаш главата на баща си и ръката на Портос. А, ако Портос беше тук, щеше да има на какво да се порадва!… — И каза като че ли на себе си: — Де ли се е дянал тоя храбър Портос?
— Да вървим, кавалере, да вървим! — настоя Раул.
— Една минутка, приятелю мой. Само ще взема моите тридесет и седем пистола и половина и съм на твое разположение… Къщата е наистина доходна — прибави той, като се връщаше от „Образът на света Богородица“, — но бих предпочел да имам по-малко Доходна в друг квартал.
