В същата минута престанаха виковете и врявата на пиячите в горните стаи. В такива случаи тишината поразява слуха също тъй, както и усилването на шума. Д’Артанян поиска да узнае причината за това внезапно безмълвие.
Тогава той видя, че мъжът в кавалерски костюм, току-що влязъл в главната зала, се обърна с реч към пиячите, които го заслушаха с най-голямо внимание. Д’Артанян щеше да чуе може би думите на оратора, ако не ги заглушаваше долитащият тук шум на уличната тълпа. Но речта свърши скоро и всички присъствуващи започнаха да напускат залата на малки групи. Скоро в нея останаха само шест души: единият от тях, човекът с шпагата, отведе настрана съдържателя, като го занимаваше с някакъв разговор, докато останалите разпалваха голям огън в огнището, което беше много чудно при такова хубаво и топло време.
— Тук нещо не е в ред — каза д’Артанян на Раул. — Всички тия лица ми се струват познати.
— Не намирате ли, че замириса на дим? — попита Раул.
— Намирам по-скоро, че мирише на заговор. — отвърна д’Артанян.
Преди да се доизкаже, четирима от останалите в залата слязоха в двора и без явни лоши намерения застанаха на пост от двете страни на вратичката, като хвърляха от време на време многозначителни погледи на д’Артанян.
— Пусто да остане! — прошепна мускетарят на Раул. — Има нещо. Не си ли любопитен да узнаеш. Раул?
— Не особено, господин кавалере.
— А аз съм любопитен като стара клюкарка. Да идем малко напред, откъдето се вижда целият площад. Не ще и дума, че е интересно да се погледне сега.
— Но вие знаете, господин кавалер, че не искам да оставам равнодушен и безучастен зрител на смъртта на двама нещастници.
— А аз, според тебе, дивак ли съм? Ние ще се върнем, когато дойде време за това. Ела!
Те тръгнаха към главната сграда, влязоха в нея и се настаниха край прозореца, останал незает, което им се стори не по-малко подозрително от всичко останало.
Двамата останали пиячи, вместо да гледат през прозореца, поддържаха огъня.
Като видяха д’Артанян и приятеля му, те промърмориха:
— А, ето и подкрепление! Д’Артанян побутна Раул с лакът.
— Да, братлета, подкрепление — каза той. — Ама че огън сте наклали! Кого се готвите да печете?
Двамата се разсмяха весело и вместо отговор хвърлиха още дърва в огъня.
Д’Артанян не сваляше очи от тях.
— Вие сте изпратени да ни кажете кога да започнем, нали? — попита единият от огнярите.
— Разбира се — отговори д’Артанян, който искаше да знае какво да прави. — Защо ще бъда тук, ако не за това?
— Тогава застанете на прозореца, ако обичате, наблюдавайте.
Д’Артанян се усмихна под мустак, направи знак на Раул и се разположи на прозореца.
LXII
ДА ЖИВЕЕ КОЛБЕР!
В тоя момент площадът Грев представляваше страшна гледка.
Той беше залят от глави, които се вълнуваха като класове на нива. При всеки нов далечен шум всички тия глави се разклащаха, святкаха безброй очи; всеки нов наплив на хора караше да се вълнува по-силно тоя жив океан, вълните на който се удряха като вълните на прилив в оградата от войници около бесилките.
Тогава дръжките на алебардите падаха върху главите и раменете на настъпилите смелчаци и наоколо се очистваше обширно пространство, а задните редици се изтикваха от тоя внезапен напор до парапетите на Сена.
От височината на прозореца, от който се откриваше целият площад, д’Артанян видя с вътрешно задоволство, че намиращите се в тълпата мускетари и гвардейци си пробиваха успешно път с помощта на ръцете и дръжките на шпагите. Забеляза също, че те успяха да образуват група от петдесетина души и че с изключение на десетина заблудили се мускетари ядрото беше плътно и на разстояние на човешкия глас. Но не само това обстоятелство привлече вниманието на д’Артанян. Около бесилките и особено покрай аркадата Сен Жан кипеше някакъв жив водовъртеж; в него, сред безразличните неизразителни образи се виждаха мъже със смели, решителни лица, които си разменяха някакви тайнствени знаци. Сред особено оживените групи д’Артанян забеляза кавалера, който беше дошъл от съседната врата, градина в пивницата и се беше обърнал с реч към пиячите. Както изглежда, сега събираше хора и даваше някакви заповеди.
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Не съм се излъгал, познавам тоя човек: това е Менвил. Какво ли прави тук?
Глух шум, който се усилваше всеки миг, отвлече вниманието му на друга страна. Тоя шум беше предизвикан от появата на осъдените. На ъгъла на аркадата се показа предшествуващият ги отряд войници. Тогава шумът и говорът на тълпата се превърна в оглушителен рев.
Д’Артанян видя, че Раул побледня, и го удари силно по рамото.
При тоя рев огнярите се обърнаха и запитаха какво става.
— Пристигат осъдените — отговори д’Артанян.
— Добре! — казаха те и почнаха да разпалват още повече огъня.
Д’Артанян ги погледна с безпокойство; беше очевидно, че тия хора, които разпалваха без никаква нужда такъв огън, имаха особени намерения.
Осъдените се появиха на площада. Те ходеха пеша, пред тях вървеше палачът, а от двете им страни се движеха петдесет войници. Осъдените бяха облечени целите в черно; бяха бледи, но спокойни.
Те гледаха нетърпеливо над главите, като на всяка крачка се надигаха на пръсти.
Д’Артанян забеляза това движение.
— Пусто да остане! — рече той. — Колко бързат да видят бесилката!
Раул отстъпи назад, без да има сили обаче да се махне съвсем от прозореца. Ужасът има също своя притегателна сила.
— На смърт! На смърт! — крещяха петдесет хиляди гласове.
— Да, на смърт! — ревяха стотина особено яростни гласове, сякаш в отговор на тълпата.
— На въжето! На въжето! — продължи тълпата. — Да живее кралят!
— Я гледай! — промърмори д’Артанян. — Чудно нещо! Аз съм уверен, че не кралят, а господин дьо Колбер е заповядал дати обесят.
В тоя миг в тълпата започна блъсканица, която спря за малко шествието на осъдените.
Хората със смели, решителни лица, които д’Артанян беше забелязал, си запробиваха така бързо и енергично път през тълпата, че почти достигнаха линията на войниците.
Шествието потегли отново.
Изведнъж с виковете: „Да живее Колбер!“, тия хора (д’Артанян не ги губеше от очи) се хвърлиха върху конвоя, който напразно се опита да се сражава. Отзад напираше тълпата.
Вдигна се невъобразим шум и врява, сред които се чуха викове от ужас, звънтене на шпаги, на алебарди и мускетни изстрели. С една дума, настъпи общ хаос, в който д’Артанян не можа да различи вече нищо. Но скоро сред тоя хаос пролича някакво определено намерение, някаква силна воля.
Осъдените бяха изтръгнати от конвоя и бяха повлечени към пивницата „Образът на света Богородица“.
Тия, които ги влачеха, викаха: „Да живее Колбер!“
Народът се колебаеше, като не знаеше, чия страна Да вземе: на войниците или на нападателите.
Спираше го това, че тия, които викаха: „Да живее Колбер!“, започнаха също така да викат: „Долу въжето! Долу бесилката! В огъня! В огъня! Да изгорим крадците! Да изгорим кръвопийците!“
Тия викове подействуваха най-после на тълпата — въодушевиха я.
Простолюдието беше дошло да види смъртно наказание и ето че му се представяше случай да извърши лично наказанието.
Нямаше нищо по-приятно от това. Ето защо тълпата взе веднага страната на нападателите и заедно с
