— Няма да жаля нито виното, нито самата пивница — отвърна абатът и се ухили. — Аз си имам план; оставете ме да действувам и ще видите.
— Де Ще бъдете?
— Навсякъде и никъде.
— А как ще ме осведомите?
— Чрез един куриер, конят на който ще стои в градината на вашия приятел. Тъкмо се сетих, как е името на тоя приятел?
Фуке погледна отново Гурвил, който му дойде на помощ, и каза:
— Придружете господин абата по много причини; а къщата е много лесна за разпознаване: образът на света Богородица отпред, една градина, единствената в квартала, отзад.
— Хубаво, хубаво. Ще предупредя войниците си.
— Придружете го, Гурвил — рече Фуке, — и му бройте парите. Един момент, абате… един момент, Гурвил… Какъв вид ще придадем на това отвличане?
— Най-естествен, господине… Бунт.
— Бунт по повод на какво? Все пак най-после парижкото простолюдие е винаги доволно от краля, когато той беси финансисти.
— Ще уредя това — рече абатът.
— Но ако го уредите зле, всичко ще се открие.
— Не, съвсем не… Хрумна ми още една идея.
— Каква?
— Моите хора ще викат: „Колбер! Да живее Колбер!“, и ще се нахвърлят на затворниците, като че ли за да ги разкъсат на парчета, смятайки бесилката за много леко наказание.
— А, наистина, това е идея! — каза Гурвил. — Пусто опустяло, господин абате, какво въображение имате!
— Господине, аз съм достоен член на рода си — отвърна абатът гордо.
— Хубостник! — измърмори Фуке. И прибави:
— Това е остроумно! Действувайте и не проливайте кръв.
Дълбоко замислени върху предстоящите планове, Гурвил и абатът излязоха заедно.
Суперинтендантът легна на възглавниците: мисълта за утрешните зловещи събития се преплиташе в главата му с любовните мечти.
LXI
ПИВНИЦАТА „ОБРАЗЪТ НА СВЕТА БОГОРОДИЦА“
На другия ден в два часа петдесет хиляди зрители се бяха събрали на площада Грев около двете бесилки, издигнати една срещу друга между кея Грев и кея Пелетие, досами парапета на реката.
Още от сутринта всички парижки глашатаи обикаляха градските квартали, особено пазарите и предградията, като съобщаваха с прегракналите си и неуморими гласове за великото правосъдие, извършено от краля над двама злоупотребители, двама обирници на народа. И тоя народ, за интересите на който се застъпваха така горещо, напускаше дюкяните, тезгяхите и работилниците, за да засвидетелствува малко признателност на Луи XIV, също като гости, страхуващи се да не проявят неучтивост към тоя, който ги е поканил, като не се отзоват на поканата му.
Според текста на присъдата, който глашатаите четяха високо и лошо, двама откупчици, трупачи на пари, злоупотребители на кралски средства, рушветчии и измамници ще претърпят смъртно наказание на площада Грев, „техните имена ще бъдат окачени над главите им“.
А самите имена не се споменаваха в присъдата. Любопитството на парижаните достигна връхната си точка и, както казахме, огромна тълпа чакаше с трескаво нетърпение часа на наказанието. Навсякъде вече се беше разпространила новината, че затворниците, преместени в замъка Венсен, оттам ще бъдат докарани на площада Грев. И тъй предградието и улицата Сент Антоан бяха задръстени от народ. В дните на големи наказания парижкото население се разделя на две категории: към първата спадат плахите и кротки хора, които искат само да зърнат осъдените, зрителите философи, а към втората — любителите на силни усещания, които жадуват да видят самата смърт на осъдените.
Тоя ден д’Артанян, след като получи последните инструкции от краля и се сбогува с приятелите си (в момента те се състоеха само от един човек — Планше), си начерта плана на деня, както подобава на зает и делови човек, на когото всяка минута е скъпа.
„Заминаването е определено за разсъмване, в седем часа сутринта — каза си той. — Значи имам петнадесет часа пред мене. Да махнем шест часа сън, които ми са необходими — шест; един час за ядене — седем; един час за свиждане с Атос — осем; два часа за не предвидени неща — всичко десет. Следователно остават пет часа.
Един час да получа парите, тоест отказ от Фуше да ми даде парите; още един час да отида за тях при господин Колбер, да изтърпя въпросите и гримасите му; един час за преглеждане и подреждане на оръжията, дрехите, за намазване на ботушите. Остават ми още два часа. Пусто да остане, колко съм богат!“
Като разсъждаваше така сам със себе си, д’Артанян почувствува, че в главата му нахлува и го опиянява необикновена радост, младежка радост, ухание от някогашните хубави и щастливи години.
„През тия два часа — продължи мускетарят — ще отида да си получа наема за три месеца от Образът на света Богородица. Това ще бъде приятно. Триста седемдесет и пет ливри! Пусто да остане, каква чудна работа! Ако сиромахът, който има само една ливра в джоба си, имаше една ливра и дванадесет дениета, това щеше да бъде справедливо, щеше да бъде отлично; но на сиромаха никога не се случва такова щастие. А богаташът, напротив, получава доходи от капиталите си, които не пипа… Ето и тия триста седемдесет и пет ливри ми падат като от небето.
И така, ще ида в Образът на света Богородица и ще изпия с наемателя ми чаша испанско вино, което той непременно ще ми предложи.
Но трябва ред, господин д’Артанян, трябва ред.
Значи времето ни ще се разпредели така;
1. Атос.
2. Образът на света Богородица.
3. Господин Фуке.
4. Господин Колбер.
5. Вечеря.
6. Дрехи, ботуши, коне, екипировка.
7. и последно. Сън.“
Съобразно с това разпределение на времето д’Артанян отиде право у граф дьо Ла Фер, на когото разказа скромно и простодушно част от случилото му се.
Атос се безпокоеше малко относно причината за повикването на д’Артанян при краля; но още от първите Думи на приятеля си разбра, че се е безпокоял напразно. Разбра и това, че Луи беше възложил на д’Артанян някакво тайно поръчение, и не се опита дори да разпитва приятеля си за него. Само му препоръча да се пази и деликатно му предложи да го придружава, ако е възможно.
— Но аз не заминавам никъде, мили приятелю — каза д’Артанян.
— Как не заминавате? Нали идвате да се сбогувате с мене?
— О, да, да — отвърна д’Артанян, като се поизчерви, — заминавам да направя една покупка.
— Това е друга работа. Тогава, вместо да ви кажа: „Пазете се да не ви убият“, ще кажа: „Пазете се да не ви оберат“.
— Ако се спра на някакво имение, аз ще ви предупредя, приятелю мой; след това, надявам се, ще ми дадете полезен съвет.
— Да, да — отговори Атос, който от деликатност дори не се усмихна.
Раул подражаваше на баща си и беше сдържан като него.
Д’Артанян разбра, че беше отишъл много далеч в своята тайнственост, и сметна за неудобно да не каже на приятелите си накъде отива.
— Смятам да отида в Ман — каза той на Атос. — Добра страна ли е?
