Маникан поглъщаше с очи фишека; но тоя път Маликорн го държеше далеч.
— А, какво ще кажете за това? Петстотин пистола…
— Ще кажа, че това е без пари, мили мой — забеляза Маникан, като взе отново перото. — Скоро влиянието ми ще свърши по ваша вина. Диктувайте. Маликорн продължи:
— „… която приятелят ми граф дьо Гиш ще издействува от негово височество за приятеля ми Маликорн.“
— Готово — каза Маникан.
— Извинете, вие забравихте да се подпишете.
— А, наистина! А петстотинте пистола?
— Ето двеста и петдесет.
— А другите двеста и петдесет?
— Когато получа мястото. Маникан се намръщи.
— В такъв случай върнете ми препоръчителното писмо.
— Защо?
— За да прибавя една дума.
— Една дума?
— Да, само една.
— Каква?
— „Бързо“.
Маликорн върна писмото: Маникан прибави думата.
— Добре! — рече Маликорн и взе обратно хартията. Маникан почна да брои пистолите.
— Липсват двадесет — каза той.
— Как така?
— Двадесетте, които спечелих.
— Кога?
— Като се обзаложих с вас, че след осем часа ще получите писмото на граф дьо Гиш.
— Вярно.
И му даде двадесетте пистола.
Маникан започна да взема златото си с пълни шепи и да го изсипва на леглото си.
„Ето второто място — прошепна си Маликорн, като сушеше мастилото на хартията. — На пръв поглед то като че ли ми струва по-скъпо от първото, но…“
Той се спря, на свой ред взе перото и написа на Монтале:
„Госпожице, съобщете на приятелката си, че скоро ще получи грамотата. Отивам за подпис. Ще измина осемдесет и шест левги от любов към вас…“
После с дяволската си усмивка продължи прекъснатата си мисъл:
„На пръв поглед то като че ли ми струва по-скъпо от първото, но… печалбата, надявам се, ще бъде пропорционална на разноските и госпожица дьо Ла Валиер ще ми донесе повече от госпожица дьо Монтале или… или да не се наричам Маликорн!“
— Довиждане, Маникан! — каза той високо.
И излезе.
LXXXI
ДВОРЪТ НА ДВОРЕЦА ГРАМОН
Когато пристигна в Етамп, Маликорн узна, че графът току-що заминал за Париж.
Той си почина два часа и се приготви да продължи пътя си.
В Париж пристигна през нощта и отседна в една малка странноприемница, в която отиваше, винаги при пътуванията си в столицата, а на другия ден в осем часа се представи в двореца Грамон.
Крайно време беше Маликорн да пристигне.
Граф дьо Гиш се готвеше да се сбогува с негово височество, преди да замине за Хавър, където цветът на френските благородници щеше да посрещне нейно височество при пристигането и от Англия.
Маликорн произнесе името на Маникан; въведоха го веднага.
Граф дьо Гиш беше в двора на двореца Грамон и правеше преглед на екипажите си, които песарите и конярите прекарваха пред него.
Графът хвалеше или не одобряваше пред доставчиците и хората си дрехите, конете и амунициите, които му показваха, когато сред това важно занимание чу името на стария си приятел.
— Маникан? — извика той. — Нека влезе, о, нека влезе!
И направи четири крачки към вратата.
Маликорн се промъкна през полуотворената врата и погледна граф дьо Гиш, който се учуди много, като видя непознато лице вместо чертите на очаквания приятел.
— Извинете, господин графе — каза той, — но мисля, че направиха грешка: доложиха ви за самия Маникан, а всъщност е неговият пратеник.
— Аха — рече дьо Гиш поохладнял, — и вие ми носите?
— Писмо, господин графе.
Маликорн му предаде първото препоръчително писмо и загледа лицето му.
Графът прочете и се засмя.
— Как — каза той, — още една почетна госпожица? Но всички ли почетни госпожици във Франция покровителствува тоя хубостник Маникан?
Маликорн се поклони.
— А защо сам не дойде?
— Той е в леглото.
— О, дявол да го вземе! Значи е без пари! — Дьо Гиш вдигна рамене. — Но какво прави с парите си?…
Маликорн направи движение, което искаше да каже, че по тоя въпрос той знае не повече от графа.
— Щом прибягва до влиянието си? — продължи дьо Гиш.
— Ах, но аз мисля едно нещо.
— Какво?
— Че Маникан има влияние само върху вас, господин графе.
— Но тогава значи той няма да бъде в Хавър? Ново движение на Маликорн.
— Това е невъзможно: всички ще бъдат там!
— Надявам се, господин графе, че той няма да пропусне такова събитие.
— Той трябваше да бъде вече в Париж.
— Той ще улови прекия път, за да навакса загубеното време.
— А де е той?
— В Орлеан.
— Господине — каза дьо Гиш с поклон, — струва ми се, че вие сте човек с добър вкус.
Маликорн беше с костюма на Маникан.
Той се поклони на свой ред и отвърна:
— Вие ми правите голяма чест, господине.
— С кого имам удоволствието да говоря?
— Казвам се Маликорн, господине.
— Господин дьо Маликорн, как намирате кобурите на тия пистолети?
Маликорн беше умен човек; той разбра положението. Впрочем частичката дьо пред името му го издигаше до висотата на тоя, който говореше с него.
Той погледна кобурите като познавач и каза без колебание:
— Тежички, господине.
— Виждате — се обърна дьо Гиш към седларя, — господинът, човек с вкус, намира, че кобурите ви са тежки: какво ви казах преди малко?
Седларят се извини.
— А какво ще кажете за тоя кон? — попита дьо Гиш. — Той е също моя нова покупка.
