Светкавица на омраза блесна в очите на дьо Вард.
Дьо Гиш се престори, че не забеляза тоя зловещ блясък, приближи се до Раул, стисна му ръката и каза:
— Значи разбрахме се, Бражелон, нали? Ти ще се присъединиш към нас в двора на Пале Роял.
После повика с ръка дьо Вард, който нетърпеливо тъпчеше на едно място.
— Тръгваме — прибави той. — Елате, господин Маликорн.
При това име Раул потрепера.
Стори му се, че вече го е чувал веднъж, но не можа да си спомни при какъв случай. Докато напрягаше паметта си, полузамислен полураздразнен от разговора си с дьо Вард, тримата млади хора вървяха към Пале Роял, където живееше негово височество.
Маликорн разбра две неща.
Първо, че младите хора имаха да си кажат нещо.
Второ, че не трябваше да върви наред с тях.
Той изостана малко.
— Луд ли сте? — каза дьо Гиш на другаря си, когато се отдалечиха на няколко крачки от двореца Грамон. — Вие нападате господин д’Артанян, и то пред Раул!
— Е, какво от това? — попита дьо Вард.
— Как какво?
— Разбира се: нима е забранено да се напада господин д’Артанян?
— Но вие знаете добре, че господин д’Артанян е една четвърт от това славно и страшно цяло, което се наричаше „Мускетарите“.
— Зная, но не виждам защо това може да ми попречи да мразя господин д’Артанян.
— Какво ви е направил?
— О, на мене? Нищо.
— Тогава защо го мразите?
— Попитайте за това сянката на баща ми.
— Наистина, драги ми дьо Вард, вие ме учудвате: господин д’Артанян съвсем не е от тия хора, които оставят след себе си вражда, без да си разчистят сметките. Вашият баща, както са ми разправяли, също не е обичал да остава длъжник. Впрочем няма толкова силни вражди, които да не се умиват с кръв след добър и честен удар с шпага.
— Какво да се прави, драги приятелю, между баща ми и господин д’Артанян съществуваше омраза; още като дете той ми е говорил за тая омраза и ми я завеща заедно с другото наследство.
— И само към господин д’Артанян ли беше обърната тая омраза?
— О, господин д’Артанян се сливаше прекалено много с тримата си приятели, за да не падне върху тях излишъкът от омразата; тя е толкова голяма, повярвайте ми, че другите при удобен случай не биха могли да се оплачат от своя дял.
Дьо Гиш не сваляше очи от дьо Вард; той изтръпна, като видя слабата усмивка на младия човек. Нещо като предчувствие проникна в мозъка му; той си каза мислено, че е минало времето на откритите дуели между благородниците, но че омразата, загнездила се в дъното на сърцето, вместо да се излее навън, си остава все пак омраза; че понякога усмивката е също тъй зловеща, както и заплахата; че, с една дума, след бащите, които се бяха мразили със сърцето и се бяха сражавали с ръцете, сега идваха синовете, които се мразят едни други със сърцето, но избират за оръжие само интригата и предателството.
И така, тъй като Раул не можеше да бъде заподозрян в предателство или интриги, дьо Гиш изтръпна за Раул.
Но докато тия мрачни мисли помрачаваха челото на дьо Гиш, дьо Вард се овладя напълно.
— Впрочем — каза той — аз лично нямам нищо против господин дьо Бражелон; съвсем не го познавам.
— Във всеки случай, дьо Вард — забеляза дьо Гиш с доста строг тон, — не забравяйте едно: Раул е най-добрият ми приятел.
Дьо Вард се поклони.
Разговорът се свърши с това, макар че дьо Гиш направи всичко възможно, за да изтръгне съкровената тайна на другаря си. Но дьо Вард беше решил навярно да не казва нищо повече и остана непроницаем.
Дьо Гиш реши да изтръгне повече от Раул.
Между това те пристигнаха в Пале Роял, който беше заобиколен от тълпа любопитни.
Свитата на негово височество чакаше заповедите му, за да се качи на конете и да съпроводи пратениците, натоварени да доведат младата принцеса.
По онова време в очите на народите и по традициите на почтителна привързаност към кралете тоя разкош от коне, оръжия и ливреи оправдаваше грамадните разходи, покривани с данъци.
Мазарини беше казал: „Оставете ги да пеят, стига само да плащат“.
Луи XIV казваше: „Оставете ги да гледат“.
Гледането беше заместило пеенето: още можеше да се гледа, но вече не можеше да се пее.
Господин дьо Гиш остави дьо Вард и Маликорн в подножието на голямата стълба; а самият той, тъй като споделяше благоволението на негово височество с кавалера дьо Лорен, който му се усмихваше, но не можеше Да го понася, се изкачи право при негово височество.
Младият принц седеше пред огледалото и си червеше бузите.
В ъгъла на кабинета лежеше на възглавници господин кавалерът дьо Лорен; току-що му бяха накъдрили дългите руси коси и сега той си играеше с къдриците като млада жена.
Принцът се обърна при шума и видя графа.
— Ах, ти ли си, Гиш! — каза той. — Ела тука и ми кажи истината.
— Да, монсеньор, вие знаете, че това е мой недостатък.
— Представи си Гиш, тоя противен кавалер ме огорчава.
Кавалерът вдигна рамене.
— А с какво именно? — попита дьо Гиш. — Господин кавалерът няма такъв навик.
— Е добре, той твърди — продължи принцът, — той твърди, че госпожица Анриет е по-хубава като жена, отколкото аз като мъж.
— Внимавайте, монсеньор — каза дьо Гиш, като се намръщи, — вие искате от мене истината.
— Да — отговори негово височество почти разтреперан.
— Е добре, ще ви я кажа.
— Не бързай, Гиш — извика принцът, — имаш време. Погледни ме внимателно и си спомни нейно височество; впрочем ето портрета й, дръж.
И той подаде на графа миниатюра с най-фина изработка.
Дьо Гиш взе портрета и го гледа дълго.
— Право да си кажа, монсеньор — каза той, — това е очарователно лице.
— Но гледай и мене, гледай ме де! — извика принцът, като се опитваше да привлече към себе си вниманието на графа, погълнат изцяло от портрета.
— Наистина, чудна е! — прошепна дьо Гиш.
— Е, може да се помисли — продължи негово височество, — че не си виждал никога това малко момиче.
— Виждал съм го, монсеньор, вярно е, но оттогава се минаха пет години, а между едно дете на, дванадесет години и младо момиче на седемнадесет има голяма разлика.
— Е, кажи си мнението! Хайде, говори!
— Аз мисля, че портретът е разхубавен, монсеньор.
— О, да, така е! — каза принцът тържествуващ. — Художникът сигурно я е разхубавил. Но да предположим, че е такава: кажи си мнението.
— Монсеньор, ваше височество е много щастлив, че има такава очарователна годеница.
— Добре, това е мнението ти за нея, а за мене?
— Смятам, монсеньор, че за мъж сте прекалено хубав.
Кавалерът дьо Лорен почна да се смее с глас.
Принцът разбра суровостта в мнението на граф дьо Гиш за него.
